О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1098 15.04.2020година град Бургас
Окръжен съд - Бургас
Трети състав
На петнадесети април година
2020
В закрито съдебно заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен Парашкевов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Кремена
Лазарова
2. Йорданка
Майска
Секретар
Прокурор
като разгледа докладваното от
съдия Йорданка Майска
въззивно частно гражданско
дело № 840 по описа за 2020
година, съобрази следното:
Производството е по реда чл. 413, ал. 2 вр.
чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано
е по повод частна жалба на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД с ЕИК ********* против
разпореждане № 2703/31.01.2020г. по ч.гр.д.№ 610/2020г. по описа на РС-Бургас,
в частта, с която е отхвърлено частично заявлението
по чл. 410 от ГПК на частния жалбоподател подадено пред заповедния съд против И.Р.Р.
с ЕГН **********, от гр. Бургас, досежно сумата от 310. 50 лева - неустойка за
предсрочно прекратяване на сключения между тях договор за мобилни услуги от
16.11.2018 г. за мобилен номер ***.
В частната жалба се навеждат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. По-конкретно се твърди, че съдържанието на клаузата за неустойка е изцяло в унисон с разпоредбите на ЗЗП, размерът на същата не е необосновано завишен, нито представлява такава облага за оператора, каквато последният би получил, ако договора на абоната не бе прекратен, като е съобразена и със съдържанието на споразумение жт 12.01.2018г. с КЗП условия за начисляване на неустойките. В този смисъл се навежда твърдение за неправилност на извода на съда за нищожност на клаузата за неустойка.
Частният
жалбоподател моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да
постанови издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника и за посочените в
заявлението суми от 310,50лв.-неустойка. Не претендира разноски за настоящото
частно въззивно производство.
Въз основа на закона и събраните доказателства по
делото съдът намира от фактическа и правна страна следното:
Частната
жалба е подадена в законовия срок, от легитимирано лице и против подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба
е неоснователна.
Пред Районен съд –
Бургас е постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от Теленор България против И.Р.Р. за сумата от 98,41лв.-дължима главница за потребени,
но незаплатени далекосъобщителни услуги и абонаментни такси за периода от
18.10.2018г. до 17.01.2019г. по сключен между страните договор за мобилни
услуги от 16.11.2018г. за мобилен № *** и за сумата от 117,80лв.-главница за
19броя неплатени лизингови вноски по догвор за лизинг от 16.11.2018г. за
посочения в заявлението модел мобилен телефонен апарат, ведно със законната
лихва върху сбора от главниците, начиная от подаване на заявлението до
изплащане на вземането, както и 310,50лв.-неустойка за предсрочно прекратяване
на договора за мобилни услуги от 16.11.2018г. за посочения мобилен номер.
Издадена е заповед по чл.410 ГПК за посочените главници и
лихви по договора за мобилни услуги и по договора за лизинг.
С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил
заявлението, в частта досежно претендираната неустойка, приемайки съдържанието
на неустоечната клаузата за неравноправна съгласно чл. 143, т. 5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като така, както и уговорена, клауза
задължава потребителя при неизпълнение на своите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка уговорена
за периода от датата на прекратяване на договора до оставащия край на срока на
договора, макар и не повече от трикратния размер на стандартните месечни
абонаменти плюс възстановяване на част от ползвана стойност на отстъпките от
абонаментите планове, съответстваща на оставащия срок на договора т.е. и
месечна абонамента такса за услуга, която не е предоставена, при което и същата
е необосновано висока и създава значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя на услугата, тъй като потребителят няма
право да прекрати договора, преди изтичането на срока му при никакви
обстоятелства и е задължен да заплати необосновано висока неустойка за цената
на услуги, които не е ползвал, тъй като същите не са му били предоставяни от
оператора.
Горните мотиви на заповедния съд напълно се споделят, като
следва да се добави и следното:
Видно от т.11
от представения договор за мобилни
услуги от 16.11.2018г. е посочено: „В случай на прекратяване на настоящия
договор преди изтичане на срока посочен в настоящия раздел по вина или по инициатива на ПОТРЕБИТЕЛЯ или
при нарушения на задълженията му по настоящия договор или други документи,
свързани с него, в това число приложимите Общи условия, последният дължи за
всяка СИМ карта, по отношение на която е налице прекратяване: а/ неустойка в размер на всички
стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на
угоровения срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава
трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.“ Нещо повече,
по-нататък в същата т.11 на процесния договор е уговорено изцяло във вреда на
потребителя съобразно чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП и следното: „ В допълнение към
неустойката по предходното изречение, потребителят дължи и възстановяване на
част от ползваната стойност на отстъпките от абонаментните планове,
съответстваща на оставащия срок на договора.“, като видно от текста липсва
каквато и да било яснота как точно се определят и какви биват отстъпките от
абонаментните планове и каква е ползваната стойност, като последното не е видно
и от фактурите, издадени от заявлитиля до потребителя. Липсва яснота относно
понятието „стандартни месечни абонаменти“-дали това са посочените като такива в
съответния договор или не. По-нататък и в подкрепа на изложеното вече, следва
да се дъпълни и че при посочен в процесния договор за мобилни услуги абонаментен
план от 26,99лв., то трикратния размер възлиза на 80,99лв. и в този размер би
следвало да се търси неустойка, но такава е посочена и се претендира от
заявлителя в размер на 310,50лв., като липсва яснота относно начина на
образуване на търсената сума. Вярно е,
че като всяка неустойка, размерът на договорена отнапред компенсация за вреди
следва да е по-голяма от предполагаемия им размер за да изпълни клаузата
функцията си и на санкция за недобросъвестното причиняване на отпадането на
договора и да стимулира длъжника да се въздържи от неизпълнение, за да се
предпази от завишената икономическа тежест. Това завишение обаче не следва да
накърнява изискванията за добросъвестност при установяване на съдържание на
клаузи, които потребителят не е в състояние да прецени като икономическа
тежест. Въпреки включването на клаузата в индивидуален договор, съдът не
установява съдържанието на всяко от съглашенията и то конкретно неустоечната
клауза, да отразява съобразяване на индивидуалните нужди и интереси на този
клиент. Напротив, клаузата е формулирана именно в частта, в която
стандартизираната бланка няма опции(както е в съдържанието преди тези текстове)
и следва да се приеме, че е наложена като част от договора, върху който клиента не е можел да влияе. При такова
договаряне потребителите ползват общата императивна закрила (пар. 13 т.1 и т. 14 от ДР на ЗЗП), а една от
типичните хипотези на такова договаряне е възлагането на потребителя на
необосновано завишен размер на неустойка или обезщетение за неизпълнено
задължение спрямо предвидимите при сключване на договора вреди (чл. 143 т.5 от
ЗЗП). В случая дори и на потребителя да е било разяснено каква тежест ще понесе
при прекратяване на договора, то той не могъл да я съпостави с действително
предвидимите за кредитора вреди, за да може да прецени, че размер равен на
абонаментни вноски и то по стандартните планове без промоционалните и пакетните
отстъпки, е несравнимо по-висок от обичайните загуби на доставчика. Явно е, че
клаузата на неустойката за предсрочно прекратяване на услуги по абонаментен
план с фиксиран срок е несъразмерно висока и не следва да обвързва валидно
потребителя (чл. 146 ал.1 ЗЗП). Същевременно императивния режим на закрила на
потребителите изключва изменението на клаузите по начин, възстановяващ
еквивалентността на правата на насрещните страни. Напротив законът предвижда
именно нищожност на клаузата, а не намаляване на прекомерната неустойка по
общия ред именно за да осигури и превенция, като отрече каквато и да е
възможност за доставчика, злоупотребил при договарянето, да получи каквато и да
е полза от неравноправната клауза. Затова, въззивният съд отрича изцяло
последиците на неустоечната клауза като неравноправно наложена при договаряне
на потребителски договор. В този смисъл
съображенията на въззивния съд съвпадат с извода на първата инстанция и
обжалвания акт следва да бъде потвърден.
Така мотивиран,
съдът на основание чл. 413, ал. 2 ГПК
О П
Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№ 2703/31.01.2020г. по ч.гр.д.№
610/2020г. по описа на РС-Бургас, в частта, с която е отхвърлено частично заявлението по чл. 410 от ГПК на частния жалбоподател против И.Р.Р.
с ЕГН **********, от гр. Бургас, досежно сумата от 310,50 лева - неустойка за
предсрочно прекратяване на сключения между тях договор за мобилни услуги от
16.11.2018г. за мобилен номер ***.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.