№ 133
гр. Сливен , 09.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на осми септември, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20212200500312 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №260022/05.05.2021г. по гр.д.
№66/2020г. на К..ски районен съд, с което: са отхвърлени като неоснователни
предявените от Ю.. М. Д. от с. М.С., общ. К.. против М. Х. Д. и АЛ. Х. М. от с. М.С.,
общ. К.. искове с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено, че
ищцата е собственик на 1/7 ид.ч. от следните поземлени имоти: 1. ПИ №46646.25.28 с
площ 2000 кв.м., в м. К. в землището на с. М.С., общ. К..; начин на трайно ползване:
нива, VІІІ категория, при описани граници; 2. ПИ №46646.11.105 с площ 6083 кв.м., в
м. О.Б. в землището на с. М.С., общ. К..; начин на трайно ползване: нива, V категория,
при описани граници; 3. ПИ №46646.12.5 с площ 1499 кв.м., в м. О.Б. в землището на с.
М.С., общ. К..; начин на трайно ползване: нива, V категория, при описани граници; 4.
ПИ №46646.26.56 с площ 1499 кв.м., в м. Топузлар Авлъ в землището на с. М.С., общ.
К..; начин на трайно ползване: нива, VІІІ категория, при описани граници и за
осъждането на ответниците да предадат на ищцата владението върху имотите; както и
е отхвърлен като неоснователен, предявения от Ю.. М. Д. от с. М.С., общ. К.. против
М. Х. Д., Х. М. Д. и Х. М. Д., тримата от с. М.С., общ. К.., иск с правно основание
чл.108 от ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/7 ид.ч. от ПИ
№46646.17.9 с площ 13497 кв.м., в м. Коджа Екинник в землището на с. М.С., общ. К..;
1
начин на трайно ползване: нива, V категория, при описани граници и за осъждането на
ответниците да предадат на ищцата владението върху имота. С Решението са
присъдени разноски на ответниците и е отхвърлена претенцията за присъждане на
разноски на ищцата.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство
Ю.. М. Д. чрез пълномощник адв. И.С. от АК - Я. и с нея се обжалва
първоинстанционното решение изцяло.
Във въззивната жалба, въззивницата Д. чрез пълномощника си адв. С. посочва,
че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Счита, че съдът е тълкувал превратно събраните по делото
доказателства и неправилно е приложил материалния и процесуалния закон. Посочва,
че е доказала, че е собственик на 1/7 ид.ч. от процесните имоти в качеството й на
наследник по закон на М.Х. Х., на когото имотите са били възстановени с решение на
ОСЗ К... Ответникът М.Д. не установил да е осъществявал явно, необезпокоявано и
непрекъснато фактическо господство върху имотите с намерение за своене.
Ответникът не доказал, че е завладял идеалните части на останалите съсобственици и
че е манифестирал пред тях това. Не доказал, че е осъществил действия за отблъскване
на тяхното владение. Посочва, че той е държател на идеалните части на другите
наследници и следва да демонстрира промяната в намерението си. Прави анализ на
свидетелските показания. Свидетелските показания били неубедителни и неустановили
признаците на владение, твърдяно от първия ответник. Възражението за придобивна
давност било недоказано. Счита, че тълкуването на доказателствата, направено от
районния съд е превратно. С оглед изложеното, моли въззивният съд да отмени
обжалваното решение изцяло и да постанови ново, с което да уважи исковите
претенции. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна – ответниците в първоинстанционното производство М. Х. Д., АЛ.
Х. М., Х. М. Д. и Х. М. Д., чрез пълномощник адв. Д. от АК - Сливен, отговарящ на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
С отговора на въззивната жалба въззиваемите чрез пълномощника адв. Д.
оспорват същата като неоснователна. Намират обжалваното първоинстанционно
решение за правилно, законосъобразно и обосновано и молят въззивния съд да го
потвърди. Посочват, че от събраните по делото доказателства, се установило, че М.Д. е
придобил правото на собственост върху процесните имоти по давност, като ги е своил,
владял, обработвал и неговите действия на собственик били известни на ищцата,
демонстрирани пред нея, която не се противопоставила и не предприела никакви
действия по отстраняването на Д. от имотите. Претендират присъждане на направените
2
пред въззивната инстанция разноски.
По направените с въззивната жалба доказателствени искания за въззивната фаза
на производството, въззивният съд се е произнесъл с определението си по чл.267 от
ГПК, като ги е оставил без уважение като неоснователни, поради настъпила
процесуална преклузия.
В с.з., въззивницата Ю.. М. Д., редовно призована, не се явява. Представлява се
от процесуален представител по пълномощие адв. И.С. от АК - Я., която поддържа
подадената жалба и моли за уважаването й. Моли съда да отмени обжалваното
решение и да постанови ново, с което да уважи исковите й претенции. Претендира
присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.
В с.з. въззиваемите М. Х. Д., АЛ. Х. М., Х. М. Д. и Х. М. Д., редовно призовани,
не се явяват. Представляват се от процесуален представител по пълномощие адв. Е.Д.,
която заявява, че оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа
съображенията, изложени в отговора на жалбата. Моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства,
намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които
са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към
настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и
относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически
3
констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по
този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени при условията на обективно
кумулативно и субективно пасивно съединяване ревандикационни искове по
отношение на 1/7 ид.ч. от пет броя земеделски земи, находящи се в землището на с.
М.С., общ. К.., с правно основание чл.108 от ЗС и иск по чл. 537, ал.2 от ГПК за отмяна
на констативен нотариален акт №183, том І, рег. №1011, дело №117/2017г. на нотариус
К.П., рег. №667 с район на действие КРС.
С отговора на исковата молба ответниците са въвели възражение за придобиване
по давност на петте процесни земеделски имота от ответника М. Х. Д., който
впоследствие чрез договори за покупко-продажба е прехвърлил правото на
собственост, съответно на ответника АЛ. Х. М. /върху четири от процесните земи/ и на
Х. М. Д. и Х. М. Д. /върху една от процесните земеделски земи/.
Предявените искове са допустими. Разгледани по същество, исковете по чл.108
от ЗС са неоснователни.
Съдът намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.
За да бъде основателен искът за предаване владението на един недвижим имот с
правно основание чл.108 от ЗС, е необходимо да бъдат налице посочените в
цитираната правна норма предпоставки, а именно: ищецът да е собственик на
процесния имот, имотът да се намира във владение или държане на ответника и
последният да няма основание за това. Тези три кумулативни предпоставки следва да
са изпълнени едновременно.
Ищцата в първоинстанционното производство основава правото си на
собственост на наследствено правоприемство, т.е. придобила е правото на собственост
върху 1/7 ид.ч. от процесните земеделски земи в качеството си на наследник по закон –
дъщеря на М.Х. Х., починал на 07.12.1997г., оставил за наследници по закон общо
седем низходящи – деца, на който въпросните земеделски земи са били възстановени с
решение на ОСЗ – К... Тези обстоятелства са установени от доказателствата по делото.
Ответникът М. Х. Д. е въвел своевременно в процеса възражение за придобиване
правото на собственост върху процесните пет земеделски имота чрез оригинерен
способ – давностно владение с начален момент 1997г. Самата ищца с исковата молба е
заявила, че ответника Д. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по
силата на давностно владение и е представила същия.
За да настъпи придобивния ефект на този оригинерен способ /придобивната
4
давност/ следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно
разпоредбата на чл.79 от Закона за собствеността правото на собственост върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години,
респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по
давност включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е
владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато.
Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак –
упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с
нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността
други лица да въздействат върху същата вещ. Фактическата власт може да се
упражнява не само лично от владелеца, но и „чрез другиго“, т.е. от друго лице, но
владелецът трябва да има намерението да държи вещта чрез това лице, както и другото
лице да има намерение да държи вещта не за себе си, а за владелеца. Щом като това
друго лице няма намерение да държи вещта като своя, то е просто държател. Вторият
субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като
своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е
постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.
В конкретния случай от събраните по делото пред районния съд доказателства е
установено, че ответникът М. Х. Д. е установил фактическа власт върху процесните 5
броя поземлени имоти – ниви в землището на с. М.С., общ. К.., като от около 2001г.
само той обработва земите и получавал добивите от тях, видно от показанията на свид.
Д.Д., който посочва, че преди 20 години ответникът М.Д. започнал да го изпраща да
оре процесните земи с трактор, а на нивите в м. Топузлар Авлъ и в м. К. - да балира
сеното, тъй като там не се сеело, а се косяло. Установено е, че на нивата в м. Коджа
Екинник, от едната страна М.Д. орал чрез свид. Д. и сеел люцерна, а от другата страна
било ливада за косене, която също се косяла и прибирало сеното от Д.. На нивите в м.
О.Б. М.Д. изпращал свид. Д. да ги оре, като там сеел царевица и жито. Ответникът Д.
възлагал оранта, той плащал за услугата, той изпращал хора и им плащал за косенето,
балирането и прибирането на сеното. Това се потвърждава и от показанията на свид. Х.
Х.. Според свид. Х. след смъртта на дядото на ответника Д. – баща на ищцата – М. Х.,
само ответника Д. обработва процесните земи. Това се потвърждава и от показанията
на сви. А.К., който посочва, че докато е бил жив бащата на ищцата /починал
м.12.1997г./ той е обработвал земите. Свидетелите Кезов и Рифад Х. не знаят кой е
обработвал нивите след смъртта на бащата на ищцата, те не са ходили на нивите, като
свид. Х. не познава дори местата, на които те се намират.
Следователно, от анализа на събраните гласни доказателства може да се направи
извода, че след смъртта на М.Х. през 1997г. процесните земеделски имоти са били
обработвани от ответника М. Х. Д., като според свид. Х., той ги работил до 2019г. -
5
2020г. Никой друг не е обработвал имотите, нито е имал претенции спрямо тях.
Ищцата Ю.Д. не е ходила да работи земите, тя не се е занимавала със земи, имала кози
и крава и се занимавала с отглеждането им /арг. свид. А.К./.
От показанията на свидетелите съдът приема, че ответникът Д. е установил
фактическа власт върху имотите, като ги е обработвал и получавал добивите от тях.
Данни, че фактическата власт е установена от него въз основа на облигационно
отношение и други договорки с някой от собствениците по наследство на имота няма
ангажирани, нито пък са твърдени в производството.
Според настоящата инстанция е установено и субективното намерение на
ответника Д. да свои имотите, да ги държи като свои – той се смята за единствен
собственик на нивите, обработва и получава добиви като от свой собствен имот.
Разпоредбата на чл.69 от ЗС въвежда и презумпцията: „предполага се, че
владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго“. Тази
презумпция е изцяло приложима в случая. Това е оборима законна презумпция. Тя е и
обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага
за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права
на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата
презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за
своене като психично състояние. При нея, както и при всички оборими законни
презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва
да я обори.
В случая, ангажиране на доказателства, оборващи законоустановената
презумпция от страна на ищцата няма ангажирани. Следва само да се отбележи по
повод възраженията й във въззивната жалба, че в случая не е налице съсобственост
между нея и останалите шест наследника по закон на М. Х. от една страна и ответника
Д., тъй като последния не е измежду кръга на наследниците по закон, призовани да
наследят починалия М. Х., още по-малко е установено от тях съвладение върху имота,
за да се счита за оборена презумпцията по чл.69 от ЗС, с оглед разясненията в ТР
№1/2012г. от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г., на което се позовава въззивницата.
Владението е установено от М. Х. Д. само за себе си /не и като съвладение с ищцата, не
по силата на наследствено правоприемство/, поради което не е необходимо да се
демонстрира спрямо нея промяна на намерението. Д. не е държател по отношение на
ищцата. От самото начало той е установил фактическата власт в намерение да свои
имотите единствено за себе си. В тази насока правните изводи на районния съд са
изцяло правилни и настоящия състав ги споделя изцяло.
В случая се установи, че владелецът е ответника М. Х. Д. и извън установеното
6
от свидетелските показания, по силата на законовата презумпция, необорена от ищцата
с пълно доказване, се установява наличието и на субективния признак на владението.
По делото са установени и другите елементи на владението: М.Д. владее
постоянно процесните ниви от около 2001г. до 2019г. – 2020г. /свид. Х./, а последно
време нивите се работят – косят от ответника А.Х. /свид. Кезов/.
Владението на ответника Д. е несъмнено – той е демонстрирал, че владее имота
за себе си. Същото е и явно – установил е фактическата власт явно, не по скрит начин,
така, че за всеки е ясно, че той я упражняват с намерение да свои имота. Тъй като
владението не е установено по насилствен начин, то е и спокойно. Владението на
ответника Д. е непрекъснато, като по делото няма ангажирани доказателства за
загубване на фактическата власт в продължение на 6 месеца.
С оглед изложеното, по безспорен начин се установи първия елемент от
придобивния способ – владение на имота, по отношение на което са налице всички
изискуеми признаци – обективни и субективен.
Вторият елемент на придобивната давност е изтичането на определен период от
време, през който се упражнява владението. В случая, владението е недобросъвестно и
необходимия период от време, в който ответника Д. е владял имота е 10 години.
Безспорно по делото се установи, че владението върху процесния недвижим имот е
установено от ответника Д. през 2001г., като е продължавало към момента на
снабдяване с констативен нотариален акт през 2017г. и до сключване на договорите за
покупко-продажба с останалите ответници през 2018г. и 2019г.
Въз основа на изложеното, съдът е мотивиран и приема, че е осъществен
напълно сложния фактически състав на оригинерния придобивен способ – давностно
владение по отношение на процесните поземлени имоти.
Тъй като е придобил на посоченото основание правото на собственост върху
имотите, то ответникът М.Д. е прехвърлил със съответните договори за покупко-
продажба на останалите трима ответници правото на собственост, съответно върху 4
бр. земи на АЛ. Х. М. през 2018г. и върху 1бр. имот на Х. М. Д. и Х. М. Д. през 2019г.
Последните трима ответници са придобили правото на собственост върху имотите и ги
владеят на правно основание.
Следователно не са налице кумулативните предпоставки за уважаване на
предявените ревандикационни искове. Съдът намира исковете по чл.108 от ЗС по
отношение на 1/7 ид.ч. от процесните имоти за неоснователни.
Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
7
въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде
потвърден, като правилен и законосъобразен.
Следва да се посочи, че по отношение на иска по чл.537, ал.2 от ГПК, районният
съд не го е разгледал, не е формирал правни изводи и не се е произнесъл с диспозитив,
поради което е недопустимо въззивната инстанция за пръв път да го разглежда. По
отношение на него е налице възможност на страните да искат допълване на решението
по реда на чл.250 от ГПК.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно, на основание чл.78, ал.3
от ГПК, районният съд е присъдил на ответниците сторените в първоинстанционното
производство разноски. В тази част решението също следва да се потвърди.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед
неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивницата, като тя
следва да понесе своите разноски така, както са направени и да заплати на
въззиваемите сторените от тях разноски в доказания размер от 600лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №260022/05.05.2021г.,
постановено по гр.д.№66/2020г. по описа на К..ски районен съд, като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Ю.. М. Д. с ЕГН ********** от с. М.С., общ. К.. да заплати М. Х. Д.
с ЕГН **********, АЛ. Х. М. с ЕГН **********, Х. М. Д. с ЕГН ********** и Х. М.
Д. с ЕГН **********, четиримата от с. М.С., общ. К.. сумата от 600лв.,
представляваща направени във въззивното производство разноски.
Решението може да бъде обжалвано от страните с касационна жалба пред ВКС
на РБ, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчване на препис
от същото.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9