№ 7926
гр. София, 29.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВА ЦВ. НЕШЕВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от ИВА ЦВ. НЕШЕВА Гражданско дело №
20231110114187 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба на Д. Г. Г.
против „фирма“ ЕАД, ЕИК (номер).
Ищецът твърди, че на 08.10.2022 г. между страните е сключен договор
за паричен заем № (номер), по силата на който на ищеца са отпуснати в заем
613,55 евро, с левова равностойност 1200 лева, съгласно официалния курс на
БНБ за еврото спрямо еврото, платими на 21 двуседмични вноски, всяка от
които била в размер на 34,42 евро, респ. 67,32 лева. Твърди, че общата сума,
която ищецът следвало да върне била в размер на 722,82 евро или 1413,72
лева, при годишен лихвен процент в размер на 40,04 % и годишен процент на
разходите (ГПР) в размер на 47,77 %. Твърди, че в чл. 12, ал. 4 от договора за
заем било уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечение от страна
на потребителя в полза на кредитодателя, описано в чл. 12, ал. 1, ал. 2 и ал. 3,
последният ще понесе вреди, изразяващи се в извършването на допълнителни
разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие на погасителните
вноски, дължими от страна на заемателя. Твърди, че е изплатил частично
задълженията си по процесния договор, като при изискана информация от
ответното дружество относно актуалния му дълг към месец март 2023 г. е
разбрал, че дължи сумата от 122,11 лева за други направени разходи. Навежда
твърдение, че уговорените допълнителни разходи в чл. 12, ал. 4 от договора
не били включени в ГПР, поради това счита че е налице заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочва, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора не е индивидуално
договорена и не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл. 146 и чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Счита, че са налице основания
целият договор да се приеме за недействителен, което водело и до
1
недействителност на клаузата на чл. 12, ал. 4 от същия. Предвид горното моли
съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата по
чл. 12, ал. 4, предвиждаща заплащане на допълнителни такси, предвидена в
договор за заем № (номер), сключен между Д. Г. Г. и „фирма“ ЕАД, ЕИК
(номер) (правоприемник на „фирма“ ЕООД), със седалище и адрес на
управление: (град), (адрес), като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и
поради противоречие с разпоредбите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. с чл.
22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендира направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с
който се излагат подробни съображения за неоснователност на предявения
иск. Ответникът признава, че между страните е сключен договор за кредит, по
силата на който е предоставил на ищеца в заем сумата от 1200.00 лева за срок
от 42 седмици, при уговорен лихвен процент в размер на 40 % и ГПР на заема
от 47.77 %. Твърди, че не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК, като посочва, че в ГПР освен договорната лихва, няма други разходи
по договора, които да водят до оскъпяване на заема. В заключение сочи, че
нищожността на отделни клаузи не обосновава нищожност на целия договор.
В законоустановения срок ответникът е предявил насрещни осъдителни
искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД
с искане да се осъди ответника да му заплати следните суми: сума в размер на
861.22 лева, представляваща непогасена главница по договор за заем №
(номер) от (дата) г. за периода 18.01.2022 г. – 02.08.2022 г., ведно със
законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба (09.05.2023
г.); сума в размер на 100.50 лева, представляваща договорна лихва по договор
за заем № (номер) от (дата) г. за периода 01.02.2022 г. – 02.08.2022 г.; сума в
размер на 52.11 лева, представляваща лихва за забава за периода 18.01.2022 г.
– 02.08.2022 г. Претендира направените по делото разноски.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК ответника по насрещния иск е
депозирал отговор, с който оспорва иска.
От събраните по делото относими доказателства се установява
следното:
Между страните не е спорно, а и от представените по делото (на л. 23-
29) договор за кредит № (номер) от 08.10.2022 г. и погасителен план -
приложение № 1 към договора, се установява, че между Д. Г. Г. и „фирма“
ЕАД, ЕИК (номер) е сключен договор за паричен заем, по силата на който на
ищеца са отпуснати в заем 613,55 евро или тяхна левова равностойност,
съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева. Съгласно чл. 3 от
договора, заемателят се задължил да погаси задълженията си по заема в срок
от 42 седмици, респ. до 02.08.2022 г., платими на 21 равни двуседмични
вноски в размер на 67,32 лева, при годишен лихвен процент в размер на 40,04
% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 47,77 %. Съгласно чл. 3,
ал. 6 от договора общият размер на всички плащания е в размер на 722,82
евро или 1413,72 лева. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава да
върне получената сума при условията на чл. 3 и съгласно погасителен план
2
(приложение № 1), който е неразделна част от договора. Според чл. 12, ал. 1
страните са постигнали съгласие, че в срок от 7 дни след сключването на
договора за заем, заемателят следва да осигури действието на трето
физическо лице – поръчител, солидарен длъжник, като съгласно чл. 12, ал. 4
от договора при неизпълнение на задължението по ал. 1 на същия член,
заемодателят ще понесе вреди, изразяващи се в извършването на
допълнителни разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие по
погасителните вноски, дължими от страна на заемодателя.
Не е спорно между страните, а и същото се установява от представената
по делото разписка № *(номер) (л. 30 от делото), че на 08.10.2021 г. ищецът е
получил в брой сума в размер на 1200 лева, представляваща главница по
процесния договор за паричен заем.
От представена справка за извършени погасителни плащания от
08.03.2023 г. (л. 52 от делото) се установява, че към 08.03.2023 г. ищецът е
имал задължения към ответното дружество в общ размер на 1083,83 лева.
По делото е представена справка от 08.10.2021 г., отразяваща
движението на задълженията на ищеца по процесния заем (л. 85 от делото), от
която е видно, че общата дължима сума от кредитополучателя към 08.10.2021
г. е в общ размер на 1013,83 лева.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза
(ССчЕ), което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че към 17.03.2023 г. (датата на исковата молба) по договор за заем
№ (номер)/(дата) г. са постъпили суми в общ размер на 452 лева, като на
26.11.2021 г. е платена сума в размер на 202,00 лева и на 29.03.2022 г. е
платена сума в размер на 250,00 лева, като извършените плащания са
отнесени за главница в размер 338,78 лева и лихва в размер на 113,22 лева.
Вещото лице посочва, че с внесената сума от 452 лева са погасени 6 месечни
вноски по погасителният план към договора от дата на падеж 26.10.2021 г. до
04.01.2022 г. и частично вноска с падеж 18.01.2022 г. в размер на 48,08 лева.
От експертното заключение се доказва, че към 17.03.2023 г. по процесния
договор не са погасени следните задължения: главница в размер на 861,22
лева, договорна лихва в размер на 100,50 лева и мораторна лихва в размер на
52,11 лева, като общият размер на задълженията възлиза на 1013,83 лева.
Според експерта в ГПР в размер на 47.77 % са включени разходи за
договорна лихва в размер на 40.04 % и други разходи в размер на 7.73 %.
Вещото лице посочва, че след взетите предвид дължими суми (усвоена сума –
1200 лева, договорна лихва - 213,72 лева и други направени разходи - 122,11
лева) и срока на заема – 42 седмици, ГПР възлиза на 50,23 %. В отговор на
поставения въпрос: „Как са разпределени постъпилите плащания от Д. Г. Г.
и как е следвало да бъдат разпределени същите?“, вещото лице посочва, че
са платени суми от 202 лева и 250 лева, които са разпределени, съгласно
погасителния план към процесния договор, като със сумата от 202 лева,
платена на 26.11.2021 г., са погасени три последващи падежирани вноски в
общ размер на 201,96 лева за главница и лихва и 0,04 лева за лихва от
четвърта поредна вноска, а със сумата от 250 лева, платена на 29.03.2022 г., са
3
погасени три последващи падежирани вноски в общ размер на 201,96 лева за
главница и лихва и 48,08 лева за част от седма поредна вноска, като оставащо
дължима по тази вноска е главница в размер на 19,24 лева.
При така установеното съда направи следните правни изводи:
Съдът е сезиран с първоначален иск с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 143 ЗЗП за
прогласяване нищожността на клаузата по чл. 12, ал. 4, предвиждаща
заплащане на допълнителни такси, предвидена в договор за заем № (номер),
сключен между Д. Г. Г. и „фирма“ ЕАД, ЕИК (номер) и насрещни искове с
правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
По първоначално предявените искове съдът намира следното:
Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК по иска с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 143 ЗЗП, в тежест
на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е
сключил договор за заем № (номер), чиято клауза – чл. 12, ал. 4, предвиждаща
заплащане на допълнителни такси, е нищожна като заобикаляща императивни
законови разпоредби, както и че същата е неравноправна. В тежест на
ответника е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че
сключеният договор е действителен, в това число и че клаузата на процесния
договор е индивидуално договорена.
С доклада по делото е признато за безспорно и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор за заем №
(номер) от (дата) г., по силата на който „фирма“ е предоставил на Д. Г. Г. в
заем сумата от 1200 лева за срок от 42 седмици, при уговорен лихвен процент
в размер на 40 % и ГПР на заема от 47.77 %.
Процесният договор за заем е потребителски - страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника- потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем
е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата
на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи. За неравноправния характер на клаузите
в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл
4
е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото
в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г.,
постановено по тълк. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на
уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС, въпросът дали дадена
договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се
приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е
обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела
C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените
разпоредби е възможно да се направи на база на представения договор и общи
условия. Това задължение на съда да следи служебно за неравноправни
клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива
93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална
гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите.
Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което
следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК.
Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на
основания за недействителност на клаузите в процесния договор, която
проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената
разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7–9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
Съдът, при служебно извършената проверка за неравноправни клаузи,
не намира такива в процесния договор за заем. Договорът за потребителски
кредит е формален, като законът изисква да бъде сключен в писмена форма на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, с четлив шрифт -
не по-малък от 12 (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), които изисквания в настоящия
случай са налице. В договора се съдържа погасителен план, в който са
посочени брой погасителни вноски, главница, лихва и падежна дата.
Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да
получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания (чл. 7 от
договора). Липсват нарушения на формата (външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ), съгласно специалния ЗПК. Всяка
страница от договора е подписана от кредитополучателя. Липсват общи
условия като отделно обективиран документ, като същите се съдържат в
договора. Институтът на общите условия е създаден в интерес и за улеснение
на търговеца, сключващ ежедневно еднотипни договори, а не като негово
задължение. Такова задължение не въвежда ЗПК. Смисловото и граматическо
тълкуване на нормите на чл. 5, ал. 4 ЗПК и чл. 9 до чл. 11 ЗПК не оставя
5
съмнение, че общите условия не са задължителен елемент от договора за
потребителски кредит, щом той има установеното от закона задължително
съдържание. Предоставянето, респ. получаването на предварителна
информация е удостоверено с поставянето на подпис на договора за паричен
заем, доколкото заемателят в чл. 1 от договора е посочил, че е получил
стандартен европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия по
бъдещия паричен заем. В процесния договор лихвеният процент е фиксиран
като абсолютна процентна стойност – 40.04 %. Същевременно, доколкото
липсва формиране на лихвен процент на база на променлива компонента
(референтен лихвен процент), то е невъзможно кредиторът да посочи индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, респ. методиката за изчисляване на референтния лихвен процент
съгласно чл. 33а ЗПК, тъй като по договора е приложим фиксиран, изначално
определен, непроменлив лихвен процент. В този смисъл липсва нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Също така е спазено и изискването на
чл. 19 ЗПК - като изрично е посочен ГПР, който е в рамките на предвиденото
с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Страните са договорили ГПР
в размер на 47.77 %, с което не се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани със
заемното правоотношение. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДРЗПК е дадена легална дефиниция за
общ разход, съгласно която в „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. От изложеното следва, че в уговорения ГПР по процесния
договор за заем са включени всички изискуеми съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
елементи, поради което не е налице противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В подкрепа на последното е и
кредитираното от съда заключение на ССчЕ, съгласно което в ГПР на
процесния договор са включени договорна лихва в размер на 40,04 % и други
разходи в размер на 7,73 %, в това число и разходи в размер на 122,11 лева. С
оглед предходното съдът намира, че процесната неустоечна клауза по чл. 12,
ал. 4 от договора, предвиждаща заплащане на допълнителни такси за
непредоставяне на обезпечение, описано в чл. 12, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от
6
договора не е нищожна, като заобикаляща закона по смисъла на чл. 21, ал. 1
ЗПК, тъй като същата е включена при изчисляване на ГПР по договора за
заем.
Видно от клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора, макар и формално да е
предвидена, като санкционна при неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение по чл. 12, ал. 1 от договора, то при сключване на
същия процесната неустойка не е била начислена и включена в погасителния
план – посочен е размер на неустойка 0,00 лева. Последното се установява и
от представената по делото от ответното дружество справка, отразяваща
движението на задълженията на ищеца по процесния заем, където изрично е
упоменато, че неустойка не се дължи. В този смисъл е и експертното
заключение на ССчЕ, според което в счетоводните регистри на ответното
дружество не е налице сума, дължима от ищеца по процесната неустоечна
клауза.
Действително, в случай че бе уговорена неустойка в определен размер
по клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора, за недадено обезпечение, съдът би
приел, че същата е нищожна, доколкото оценката на платежоспособността на
кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от
нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която преди сключване на договор за
кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа
на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя и
ако е необходимо извършва справка в ЦКР или в друга база данни,
използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. В настоящия случай обаче страните не са уговорили такава
неустойка и няма данни по делото кредиторът да претендира такава.
Съдът дължи и служебно произнасяне по въпроса действителна ли е
уговорката за договорна лихва в размер на 40.04 %. Утвърдената трайна
практика на ВКС за двата и трите пъти над законната лихва не следва да се
прилага стриктно формалистично, а по-скоро трябва да служи за ориентир на
съда при определяне дали е налице противоречие с добрите нрави. Съдът
следва за всеки конкретен казус да съобрази дали кредитът е обезпечен и
какъв е видът на обезпечението, икономическата динамика, променливият
характер на пазарните цени, растящата инфлация и тогава да заключи дали е
налице противоречие с добрите нрави. Понятието „добрите нрави“ по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с
относително определени правни норми, при приложението на които съдът
прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на
добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени,
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна
конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата
страна неизгодно условие. В конкретния случай се установи, че се касае за
необезпечен потребителски заем, който по правило е с по-висок риск, поради
7
което е допустимо да бъде уговорен и по-голям размер на възнаградителната
лихва, което само по себе си не противоречи на общите разбирания за честно
и добросъвестно сключване и изпълнение на договорите, поради което съдът
приема, че размер на лихвата от 40.04 % не противоречи на добрите нрави.
Не е налице и противоречие на процесната клауза от договора за заем с
разпоредбите на ЗЗП, тъй като се касае за индивидуално договорен
потребителски заем, а не такъв, сключен при общи условия, поради което
няма основание да се коментира нищожност на клаузи в същия. В допълнение
на предходното е изводът на съда, че клаузите в процесния договор са
съставени по ясен и недвусмислен начин и съдържат съществената за
потребителя информация, от значение за изграждане на неговата ясна
преценка за последиците им. Тази информация в съвкупност е достатъчна, за
да даде възможност на потребителя да прецени дали желае да сключи
договора за потребителски заем или не.
Договорната лихва също е договорена индивидуално между страните и
като такива на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП е изключена от понятието
неравноправни клаузи по чл. 143 от ЗЗП.
С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице основания за
недействителност на клауза 12, ал. 4 от процесния договор за заем, поради
което предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
По насрещните искове:
С доклада по делото съдът е указал на ищеца по насрещните искове с
правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, че
следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, възникнало
валидно вземане по договор за заем № (номер), сключен с Д. Г. Г., по който е
било постигнато съгласие по елементите на договора, реално предаване на
заемната сума от заемодателя на заемателя съгласно условията на договора,
както и изискуемост на вземането и размер на процесната сума. По иска по
чл. 86 ЗЗД (като акцесорен иск – освен доказване на обуславящия иск за
вземането) ищецът по насрещния иск следва да докаже, че е поставил
ответника в забава. В тежест на ответника по насрещните искове е възложено
да докаже по делото пълно и главно, че е върнал получената сума.
Предвид неоснователността на наведените доводи за нищожност на
отделни договорни клаузи и на договора в цялост и с оглед отделеното за
безспорно с доклада по чл. 140 ГПК, обективиран в определение №
*****/08.08.2023 г., съдът приема за доказано, че между страните е налице
валидно правоотношение по договор за заем № (номер), по което е било
постигнато съгласие по всички негови елементи. Същевременно съдът
намира, че с частичното извънсъдебно плащане на месечните вноски по
договора с последно такова от 29.03.2022 г. ответникът по насрещните искове
е признал договорната си обвързаност с ищеца по насрещните искове и
получаването на сумата по заема, което е подкрепено и от останалите
доказателства по делото. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на
парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата. От приетото експертно заключение на ССчЕ се
8
установи, че към 17.03.2023 г. (датата на подаване на исковата молба)
процесният договор за заем не е обслужван редовно, т. е. налице са
просрочени суми по същия. Вещото лице е констатирало, че с внесената сума
от 452 лева са погасени 6 месечни вноски с настъпил падеж (съгласно
погасителния план към договора) от 26.10.2021 г. до 04.01.2022 г., вкл. и една
частично погасена вноска с настъпил падеж на 18.01.2022 г. С оглед
последното съдът приема, че от 18.01.2022 г. – падеж на седма погасителна
вноска, ответникът по насрещните искове е изпаднал в забава по смисъла на
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като дължи и съответното обезщетение, което вещото лице е
определило в размер на сумата от 52,11 лева. От представените писмени
доказателства и от заключението на ССчЕ се установи, че дължимите суми по
процесния кредит са в общ размер на 1013,83 лева, от които главница в
размер на 861,22 лева, договорна лихва в размер на 100,50 лева и мораторна
лихва в размер на 52,11 лева, каквито са и насрещните искови претенции.
С оглед горното и предвид липсата на ангажирани от ответника по
насрещните искове доказателства, чиято е доказателствената тежест за
установяване на положителния и изгоден за него факт на извършено в пълен
размер плащане на задълженията по процесния договор, съдът приема, че
насрещните искови претенции са доказани по основание и размер и следва да
се уважат изцяло.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на
разноски има само ищецът по насрещните искове. Същият е представил
доказателства за заплатена държавна такса в размер на 150 лева (л. 38 от
делото), депозит за експертиза в размер на 250 лева (л. 64 от делото) и
адвокатско възнаграждение в размер от 480 лева по насрещните искове,
съгласно договор за правна защита и съдействие от 03.05.2023 г. (л. 22 от
делото). Съдът счита, че се явява неоснователно претендирането на
адвокатско възнаграждение, отчитайки постановките на решение от
25.01.2024 г. на СЕС по дело № C‑438/22 и определение № 50015 от
16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, намирайки, че посочените в
наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка
от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая сумата от
350 лева се явява напълно адекватна на извършената защита и съдействие по
делото, като се има предвид процесуалното поведение на ответника – ищец по
насрещната искова молба (страната не се е представлявала от адвокат в
открити съдебни заседания, не е осигурила съдействие на вещото лице, не са
извършени и процесуални действия извън приемането на заключение по
ССчЕ). Предвид изложеното в полза на ищеца по насрещните искове следва
да се присъдят разноски в общ размер на 750 лева.
9
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Г. Г., ЕГН **********, с постоянен
адрес: (град), (адрес) против „фирма“ ЕАД, ЕИК (номер) (правоприемник на
„фирма“ ЕООД), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес), иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, вр. с чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 12, ал.
4, предвиждаща заплащане на допълнителни такси, предвидена в договор за
заем № (номер) от (дата) г., сключен между Д. Г. Г., ЕГН ********** и
„фирма“ ЕАД, ЕИК (номер) (правоприемник на „фирма“ ЕООД), със
седалище и адрес на управление: (град), (адрес), като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД Д. Г. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: (град),
(адрес) да заплати на фирма“ ЕАД, ЕИК (номер) (правоприемник на „фирма“
ЕООД), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес) следните суми:
сумата в размер на 861.22 лева, представляваща непогасена главница по
договор за заем № (номер) от (дата) г. за периода 18.01.2022 г. – 02.08.2022 г.,
ведно със законната лихва, считано от 09.05.2023 г. (датата на подаване на
насрещната исковата молба); сумата в размер на 100.50 лева, представляваща
договорна лихва по договор за заем № (номер) от (дата) г. за периода
01.02.2022 г. – 02.08.2022 г., както и сумата в размер на 52.11 лева,
представляваща лихва за забава за периода 18.01.2022 г. – 02.08.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. Г. Г., ЕГН **********, с
постоянен адрес: (град), (адрес) да заплати на на фирма“ ЕАД, ЕИК (номер)
(правоприемник на „фирма“ ЕООД), със седалище и адрес на управление:
(град), (адрес) сумата от 750 лева, представляваща направените по делото
разноски за заплатена държавна такса, депозит за съдебно-счетоводна
експертиза и адвокатско възнаграждение по насрещните искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10