РЕШЕНИЕ
№ 105
гр. Радомир, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АНТОН Р. ИГНАТОВ
при участието на секретаря В. М. К.
като разгледа докладваното от АНТОН Р. ИГНАТОВ Гражданско дело №
20241730101335 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП.
Ищецът В. А. К., ЕГН: ********** с постоянен адрес: община Р., с.Н. ., чрез
пълномощника си адв. П. И. П., вписан в АК – Х., съдебен адрес: гр.Х., ул."Г. К." №., ет..,
aп.. адв.Д. П. П., е предявил против ответника „Н." ООД, ЕИК: ., със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул.“Л. С.“ № ., ет.10, представлявано от И. Н. Х. - С., обективно
съединени искове, с които моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на чл.4, ал.3 от Договор № ., за потребителски кредит от дата 23.10.2023 г.,
сключен с „Н." ООД, поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1 пр.З от ЗЗД, като
противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на
чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Моли съда да прогласи нищожността на чл.6, ал.1 от Договор № ., за потребителски
кредит от дата 23.10.2023 г., сключен с „Н." ООД, поради това, че е нищожен на основание
чл.26, ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен
при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал. 1 от ЗЗП.
Моли съда да присъди разноските по делото.
Моли на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да присъди на адв.П. И. П.,
с личен № . адвокатски хонорар съобразно Наредба № . за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на ВАС и съобразно фактическата и правна сложност на
1
делото.
В срока за отговор на исковата молба ответното дружество „Н.“ ООД е подало
отговор, с който моли съда да отхвърли предявения иск, като моли да му бъдатприсъдени
направените по делото разноски.
Предявен е насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, с който моли съда да
постанови решение, с което да осъди ищеца - ответник по насрещния иск, да заплати на
ответника- ищец по насрещния иск, сумата от 72 лв. /частичен иск от общо 380 лв.- главница
и възнаградителна лихва, дължима за периода, от 24.11.2023 г., до 24.10.2024 г./, ведно със
законната лихва, смятано, от предявяване на иска, до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че иецът е страна по Договор № ., за потребителски
кредит от дата 23.10.2023 г., подписан с ответното дружество „Неткредит“ ООД, по силата
на който е получил в заем сумата в размер на 1 000,00 лева, при ГПР - 49,72 % и годишен
лихвен процент – 41.05 %. В чл.4, ал.3 от договора за кредит било предвидено, че
кредитополучателят е длъжен да предостави до края на следващия ден от сключването на
договора банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, в размер на
1236.00 лева, със срок на валидност до 25.10.2024 г., като в противен случай дължи на
кредитора неустойка в размер на 1080 лева съгласно чл.6, ал.1 от договора.
Твърди, че така посочените клаузи на чл.4, ал.3 и чл.6 от договора, предвиждащи
дължимостта на неустойка, са нищожни поради противоречие с добрите нрави и поради
това, че противоречат на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП.
Сочи, че поради накърняване на добрите нрави се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното правоотношение, с цел
извличане на собствена изгода за кредитора. Основната цел на така посочената клауза била
да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя.
Наред с това, налице било и противоречие с разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП, тъй
като търсената неустойка по договора не била индивидуално уговорена по смисъла на
чл.146, ал.2 ЗЗП, поради което моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожни клаузите, съдържащи се в чл.4, ал.3 и чл. 6 от договор № ., за потребителски
кредит от дата 23.10.2023 г., сключен между В. А. К. и „Н.“ ООД поради противоречие със
закона и с добрите нрави.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е
изразено становище за неоснователност на предявените искове, като сочи, че в
действителност между страните е налице облигационно правоотношение, произтичащо от
Договор № ., за потребителски кредит от дата 23.10.2023 г. Сочи, че клаузата за неустойка е
валидна и отговаря на всички изисквания на действащото законодателство, тъй като същата
била в по-нисък размер от дължимата главница по договора, от което следвало, че липсва
неравностойност, която да съставлява накърняване на добрите нрави. В случая неустойката
не излизала извън присъщите й функции и имала стимулираща роля за длъжника да изпълни
точно задълженията си по договора.
2
Сочи се, че клаузата на чл.6, ал.1 от договора за кредит е индивидуално уговорена,
тъй като потребителят е разполагал с възможност във всеки един момент да повлияе върху
съдържанието на договора, като му е предоставено правото на избор дали да предостави
обезпечение, какъв да е неговият вид и в кой момент да го предостави. Начисляването на
неустойката не било ограничено във времето и било поставено в зависимост от поведението
на кредитополучателя, като същевременно максималният размер на неустойката бил
ограничен до 1104,00 лева и дори съпоставен с размера на гаранцията за обезпечаване на
вземането не се явявал прекомерен.
По отношение на твърденията на ищцата за нищожност на неустоечната клауза на
основание чл.21, ал.1 ЗПК излага твърдения, че в годишния процент на разходите не се
включват сумите, дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по договора,
като това следвало от приетото в чл.19, § 3 от Директива 2././ЕО, според който
изчисляването на ГПР се основавало на базовото допускане, че договорът за кредит ще
остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията
си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит. Липсвало
допуснато нарушение и на нормата на чл.33 ЗПК при уговаряне размера на дължимата
неустойка.
С оглед изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани.
По предявения насрещен иск твърди, че е налице неизплатено задължение от
насрещната страна, произтичащо от договора.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, не са се явили и не са изпратили
представител.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 ГПК , намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна.
По първоначалния иск.
По делото е представен и приет Договор № ., за потребителски кредит от дата
23.10.2023 г., сключен между „Н.“ ООД (кредитор) и В. А. К. (кредитополучател), по силата
на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 1000,00 лева,
която кредитополучателят се е задължил да върне на 12 бр. равни месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 103,00 лева. Падежът на първата погасителна вноска страните са
уговорили на 24.11.2023 г., а на последната – на 24.10.2024 г. Страните са уговорили
следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен процент – 41.05%. и
ГПР - 49,72%., с общ размер на всички плащания - 1236,00 лева. В чл.4, ал.3 от договора за
кредит е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключването на договора
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора банкова гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финансова институция за сумата в размер на 1236,00 лева, като при
неизпълнение на това задължение дължи на кредитора на основание чл.6, ал.1 от договора
3
неустойка в размер 1080,00 лева.
По делото е допуснато и прието заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза на вещото лица Я. А.. Според заключението, за периода, от предоставяне на
кредита по Договор за потребителски кредит № . от 23.10.2023 г., кредитополучателят е
платил към „Н." ООД общо 928,00 лева с които са погасени само вноски по главница.
Годишният процент на разходите по поставената задача с включване предвиденото
оскъпяване по чл.6, ал.1 от Договор за паричен заем № . от 1080,00 лева е в размер 498,12 %.
От правна страна.
По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по
сключен Договор № ., за потребителски кредит от дата 23.10.2023 г., съгласно който на
ищеца е предоставен кредит в размер на 1000,00 лева. Сключеният договор за заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по
отношение на които се твърди, че са нищожни, а именно клаузата на чл.4, ал.3 и чл.6, ал.1,
предвиждащи заплащане на неустойка от страна на кредитополучателя, които следва да
бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително същите са нищожни, така както се
твърди в исковата молба.
На първо място тук следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния
договор с длъжника, клаузите на същия не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146,
ал.2 ЗЗП. Отнася се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по
които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни
потребители. Освен това ответникът не доказва условията по договора да са били уговорени
с длъжника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да бъдат
подложени на проверка за тяхната равноправност - аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2././ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „в условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или
да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин“.
В този смисъл клаузи, като уговорените в договора за кредит, според които се дължи
неустойка при необезпечаване изпълнението на договора с посочено в договора
обезпечение, се намират в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
4
ЗПК Директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и
изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договорът за кредит. В конкретния случай проверката за
кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от длъжника формуляр и след като
му е разрешено, е неразбираемо защо от същия се изисква да представя обезпечение и да
заплаща неустойка, предварително определена по размер и разсрочена в погасителните
вноски, ако не осигури такова.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпените вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение № . от 15.06.2010 г. по тълк. д. № ./2009 г., ОСТК на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът - чл.33, ал.1 ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в
полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл.83, ал.1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. Така е и в случая, тъй
като ако беше изпълнил задължението си да проведе добросъвестна проверка на
кредитоспособността на длъжника съгласно чл.16 ЗПК, заявителят сам щеше да стигне да
заключението, че със същия не следва да бъде сключван договор за кредит преди да бъде
предоставено обезпечението.
Ето защо, съдът намира, че клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6, ал.1 от договора за кредит
са нищожни, като неравноправни, а от друга страна противоречат на добрите нрави, поради
което предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона
5
за защита на потребителите следва да бъде уважен.
По насрещния иск.
С предявения насрещен иск ищецът- ответник по първоначалния иск, моли съда да
бъде осъден ищцът - ответник по насрещния иск, да заплати сумата от 72 лв. /частичен иск
от общо 380 лв.- главница и възнаградителна лихва, дължима за периода, от 24.11.2023 г., до
24.10.2024 г./, представляваща главница, ведно със законната лихва, смятано, от предявяване
на иска, до окончателното изплащане на сумата.
Константна е съдебната практика по отношение на това, че при обябяване на
договора за потребителски кредит за нищожен длъжникът дължи само чистата сума по
дотговора. Според заключението на вещото лица Я. А., за периода, от предоставяне на
кредита по Договор за потребителски кредит № . от 23.10.2023 г., кредитополучателят е
платил към „Н." ООД общо 928,00 лева с които са погасени само вноски по главница.
Годишният процент на разходите по поставената задача с включване предвиденото
оскъпяване по чл.6, ал.1 от Договор за паричен заем № . от 1080,00 лева е в размер 498,12 %.
Предвид това, че остатъчната сума до уговорената главница е 72 лв., съдът намира,
че искът слевда да бъде уважен в пълния му претендиран размер, като бъде присъдена и
законната лихва въррху главницата, смятано от датата на предявяване на насрещния иск –
17.12.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
В производството по делото ищецът се представлява от пълномощник, на когото не
е заплатил адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв.П. И. П.
от АК – Х.. Посочено е, че ищецът се представлява безплатно от адв. П.П., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 ЗА
представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл.38, ал.2
ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36, ал.2 и да осъди другата страна да
го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). В настоящия случай на основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №
1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, в редакцията, действала към
момента на сключване на договора, възнаграждението за осъществената безплатна правна
помощ по чл.38 от ЗА следва да бъде определено в минимален размер, с оглед фактическата
и правна сложност на делото.
Така, с оглед цената на предявения иск, се дължи възнаграждение в размер на 400
лева, платимо от ответника на адв.П..
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати по сметка на РС - Р. в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по
предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за
6
защита на потребителите в размер на 50,00 лева., както и сумата от 200 лв.- направени
разноски за хонорар на вещо лице.
С оглед изхода от насрещния иск ищецът- ответник по насрещния иск следва да
бъде осъден да заплати на ответника- ищец по насрещния иск сумата от 50 лв.,
представляваща държавна такса по насрещния иск и сумата от 100 лв.- юрисконсултско
възнаграждение, съобразно чл.78, ал.8 ГПК или общо разноски в размер на 150 лв.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ по предявения иск с правно основание чл.26, ал.1
ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, от ищеца В. А. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес:
с.Н., община Р., обл.П., чрез пълномощника адв. П. И. П., вписан в АК – Х., съдебен адрес:
гр.Х., ул."Г. К." № ., ет.., aп.., против ответника „Н.“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на
управление: гр.София, р-н „И.“, ул. „Л. С.“ № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х. – С.,
клаузите, съдържащи се в чл.4, ал.3 и чл.6, ал.1 от Договор № ., за потребителски кредит от
дата 23.10.2023 г., сключен между В. А. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с.Н.,
община Р., обл.П. и „Н.“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „И.“,
ул. „Л. С.“ № ., ет. ., представлявано от И. Н. Х. – С., поради противоречие със закона и с
добрите нрави.
ОСЪЖДА В. А. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с.Н., община Р., обл.П., да
заплати на Н.“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „И.“, ул.
„Л.С.“ № . ет. ., представлявано от И. Н. Х. – С., по предявения насрещен иск с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата от 72 лв. (седемдесет и два лева) /частичен иск от общо 380
лв.- главница и възнаградителна лихва, дължима за периода, от 24.11.2023 г., до 24.10.2024
г./, представляваща главница, ведно със законната лихва, смятано, от датата на предявяване
на насрещния иск – 17.12.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „И.“,
ул. „Л. С.“ № . ет. . представлявано от И. Н. Х. – С., да заплати на адв.П. И. П., с адрес на
кантора и съдебен адресат: гр.Х., ул.“Г. К.“ № ., ет.., ап., адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лв. (четиристотин лева).
ОСЪЖДА В. А. К., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с.Н., община Р., обл.П.,
чрез пълномощника адв. П. И. П., вписан в АК – Х., съдебен адрес: гр.Х., ул."Г. К." № . ет.
aп., да заплати на „Н.“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.С. р-н „И.“, ул.
„Л. С.“ № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х. – С., сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева) –
направени разноски по делото.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „И.“,
ул. „Л. С.“ № ., ет. ., представлявано от И. Н. Х. – С., да заплати по сметка на РС - Р. в полза
7
на бюджета на съдебната власт сумата в размер на 50,00 лева (петдесет лева),
представляваща дължима държавна такса в производството пред настоящата инстанция и
сумата от 200.00 лева (двеста лева), представляваща изплатен хонорар на вещо лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Перник в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
8