№ 3462
гр. София, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря ДИАНА К. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20211110136248 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. В. Г., ЕГН **********, Г. В.
Г.,ЕГН **********, и В. В. Г., ЕГН **********, тримата с адрес гр. София, . и съдебен
адрес гр. София, ., с която срещу П. В. Н., ЕГН **********, с адрес ., са предявени
искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото им на собственост при
квоти 4/6 ид.ч. за М. В. Г. и по 1/6 ид.ч. за Г. В. Г. и В. В. Г. от поземления имот с
идентификатор 07106.1430.143 по кадастралната карта и кадастрални регистри,
одобрени със Заповед № РД-18-28/03.04.2012 на Изпълнителния директор на АГКК, с
адрес на поземления имот: с.Бусманци, Столична община, район "Искър", с площ от
342 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
ползване: ниско застрояване (до 10м.), предишен идентификатор: няма, номер по
предходен план: 143, при съседни поземлени имоти с идентификатори: 07106.1430.145,
07106.1430.144, 07106.1430.435, 07106.1430.142, 07106.1430.132 и 07106.1430.131; на
построената в имота жилищна сграда с идентификатор 07106.1430.143.1, със
застроена площ от 80 кв.м., брой етажи: 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма
данни, предназначение: жилищна; на построената в имота селскостопанска сграда с
идентификатор 07106.1430.143.2 е със застроена площ от 26 кв.м., брой етажи: 1, и на
построената в имота селскостопанска града с идентификатор 07106.1430.143.3 със
застроена площ от 19 кв.м., брой етажи: 1 и осъждане на ответника да им предаде
владението върху тези имоти.
Ищците твърдят, че с договор за покупко-продажба от 16.10.1992 г., за който е
бил съставен в нотариален акт № 36, том LХХVI, дело № 16295/1992г. на нотариус при
втори Районен съд – София, М. В. Г. и съпругът В. Г. Г. са придобили при условията
на съпружеска имоществена общност собствеността на празно дворно място, находящо
се в гр.София, местност „Абдовица“, с площ от 315 кв.м., съставляващ имот с
1
планоснимачен номер 143 по кадастрален лист 533 при съседи: наследниците на П. С.,
Л. и Н., а по кадастралната карта и кадастрални регистри (КККР), одобрени със
Заповед № РД-18-28/03.04.2012 на Изпълнителния директор на АГКК имотът получил
идентификатор 07106.1430.143. В същия имало построени жилищна сграда с
идентификатор 07106.1430.143.1 и две селскостопански сгради съответно с
идентификатори 07106.1430.143.2 и 07106.1430.143.3. Последните не били изрично
изключени от продавачите при прехвърлянето на правото на собственост върху земята,
с оглед което твърдят да са собственици на същите по приращение. Твърдят, че на
11.01.2017 г. е настъпила смъртта на В. Г. Г., който оставил наследници по закон:
преживяла съпругата М. Г. и двама синове - ищците Г. Г. и В. Г.. Твърдят да са
съсобственици на поземления имот и построените в него жилищна сграда и две
селскостопански сгради при квоти 4/6 ид.ч. за първата от тях и по 1/6 ид.ч. за втория и
третия от тях. М. Г. извежда правото на собственост върху позеления имот от покупко
– продажба от 16.10.1992 г., прекратена съпружеска имуществена общност и
наследствено правоприемство от починалия си съпруг В. Г. Г., а по отношение на
сградите в имота – от приращение по смисъла на чл. 92 ЗС. Г. Г. и В. Г. твърдят да са
придобили по 1/6 ид.ч. от имотите въз основа на наследствено правоприемство от баща
им В. Г. Г., а по отношение на сградите – на основание приращение и наследяване.
Твърдят, че ответникът ползва без правно основание поземления имот и построените в
него сгради, отказва да ги освободи и оспорва правото им на собственост, с оглед което
и предявяват искове по чл. 108 ЗС.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявените искове и фактическите твърдения, изложени в исковата молба. Твърди, че
нотариален акт № 36, дело № 16295/1992 г., въз основа на който ищците се
легитимират като собственици на имотите, е съставен в нарушение на закона,
доколкото към датата на сделка майка му М. Н.а е била тежко болна и не е могла да
упълномощава валидно за извършване на сделката, доколкото не е разбирала
свойството и значението на извършеното. Твърди, че живее в имота от 1990 г. насетне,
като владението му не е било смущавано, поради което е придобил имота въз основа
на изтекъл давностен срок.
В хода на устните състезания пред първоинстанционния съд ищците искат от
съда да признае за установено, че са собственици на процесните имоти при заявените с
исковата молба квоти, както и ответникът да бъде осъден да им предаде владението
Ответникът, чрез процесуалните си представители, заявява искане за отхвърляне
на претенциите на ищците, като поддържа заявеното възражение за порок на
упълномощителната сделка, с оглед здравословното състояние на майката на страните
М. Н.а. Заявява, че не е знаел за прехвърлителната сделка, като същевременно е владял
имотите необезпокоявано и добросъвестно в продължение на 30 години от 1992 г.
насетне, с оглед което и счита, че предявените искове следва да бъдат отхвърлени
предвид самостоятелните права, които ответникът противопоставя на ищците по
отношение предмета на спора.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите на страните, заявени в хода на производството, намира за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не са спорни обстоятелствата, че ищцата М. Г. и ответникът П.
Н. са брат и сестра, произхождащи от родителите им М. Й. Н.а, починала на 13.03.1993
г., и В. Х. Н., починал през 2003 г.; че по време на брака им В. Н. и М. Н.а са
придобили процесния поземлен имот, че приживе по отношение на М. Н.а не е било
2
инициирано производство за поставянето й под запрещение, че М. Г. към 1992 г. е била
в брак с В. Г. Г., починал през 2017 г., и оставил за свои наследници по закон тримата
ищци.
Установява се от представения като писмено доказателство по делото
нотариален акт № 36, дело № 16295/16.10.1992 г. за продажба на недвижим имот на
нотариус при Втори Районен съд - София, че на посочената дата между В. Х. Н.,
действащ лично и като пълномощник на съпругата си М. Й. Н.а, упълномощен с
пълномощно от 13.10.1992 г. на нотариус от гр. София, от една страна, и дъщеря им М.
В. Г., от друга страна, е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, а
именно: празно място, находящо се в гр. София, местност „Абдовица“ с площ от 315
кв.м., съставляващо имот с пл. № 143 по кад.л. № 533, при съседи: наследниците на П.
С., Л. и Н. по нот.акт № 133, а по скица – имоти с пл. №№ 132, 131, 142 и 144 за сумата
от 200 лева, получена от продавачите изцяло и в брой към момента на сключване на
договора.
Видно е от представеното по делото удостоверение за наследници, изх. №
РИС17-УГ01-770/08.02.2017 г., издадено от СО – район „Искър“, че В. Г. Г. е починал
на 11.01.2017 г. със семейно положение „женен“ и е оставил за свои наследници по
закон М. Г. – съпруга, Г. Г. – син и В. Г. – син. В съдебното заседание на 26.01.2022 г.
ответникът, чрез процесуалния си представител адв. С., е заявил, че е заплащал ½ от
данъчните задължения за имота в продължение на период от 30 години.
По делото е приета приходна квитанция от 09.03.2021 г., издадена от СО - район
„Искър“ за заплатени данъчни задължения и такси за сгради, находящи се на адрес: гр.
София, кв. „., съгласно която ответникът е заплатил дължимите публични задължения
за 2021 г.
Прието е удостоверение, издадено от СО, дирекция „Общински приходи“, отдел
„Общински приходи – Искър“ на 15.02.2022 г., съгласно което на 20.03.1998 г. е била
подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ с декларирани следните собственици: М. Г., П.
Н., В. Н.; на 28.05.1998 г. е била подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ с декларирани
следните собственици: М. Г., В. Г.; на 30.07.2013 г. е подадена декларация с
декларирани следните собственици: М. Г. и В. Г.; на 18.03.2021 г. е била подадена
декларация с посочени следните съсобственици: М. Г., Г. Г. и В. Г..
Прието е и удостоверение за постоянен адрес на П. В. Н., издадено от СО –
район Искър, съгласно което постоянният адрес на ответника, считано от 16.08.2000 г.
е в гр. София, кв. „..
По делото е прието препис-извлечение от акт за смърт № 104/14.03.1993 г. на М.
Н.а, от което се установява, че лицето е починало на 13.03.1993 г. в дома си, като
причина за смъртта е посочена обща сърдечна недостатъчност.
Във връзка с възражението за порок на упълномощителната сделка, сключена на
13.10.1992 г., по силата на която М. Н.а е упълномощила В. Н., да я представлява при
продажбата на имота на 16.10.1992 г., по делото е приета следната медицинска
документация:
- епикриза на М. Н.а, издадена от Първа неврологична клиника, гр. София, от
която се установява, че лицето е постъпило в болнично заведение на 28.09.1992 г. с
диагноза: стволов мозъчен тумор, артериална хипертония, атеросклеротична
миокардиосклероза, стабилна стенокардия. От съдържанието на документа се
установява, че Н.а вече е била лекувана в клиниката през м.май-юни по повод
оплаквания, че не може да си отваря очите и двойно виждане. Била е изписана, като
3
след изписването й са се добавили и други смптоми – залитане, затрудняване на
походката до невъзможно самостоятелно ходене, по-късно - изтръпване и треперене на
крайниците с непостоянен характер. В период от около две години преди постъпването
й в клиниката се е оплаквала от повишено артериално налягане. Неворологично е
констатирано следното: двустранна птоза на клепачите, леко изразен дивергиращ
страбизъм, при опит да се отворят клепачите – клонични потрепвания, тежка атаксия с
невъзможна самостоятелна походка, леко повишен мускулен тонус в дясна ръка,
дизартричен говор, липсващи коремни рефлекси. Субективно – непостоянна диплопия,
психично – аспонтанна. По време на престоя в клиниката се е появило главоболие,
придружено с гадене, повръщане, повляно добре с медикаментозна терапия.
Периодично се е наблюдавал непостоянен тремор на десните крайници и към 20-тия
ден десностранно латентна хемипареза, верикално погледна пареза двустранно;
- епикриза на М. Н.а, издадена от Клиника по неврохирургия, гр. София, от
която се установява, че лицето е било прието в клиниката на 02.12.1992 г., като при
приемането му в болничното заведение анамнезата е била снета по данни на болната и
близките. Съгласно удостовереното в медицинския документ Н.а се е оплаквала в
период от 6-7 месеца от непостоянно главоболие, двойно виждане, невъзможност за
самостоятелно ходене, треперене на десните крайници. Два пъти е била лекувана към
УАБ Клиника по неврология. След проведена КТ на главен мозък и консултация с
неврохирург болната е била насочена за неврологично лечение. Соматично е
констатирано следното: общо увредено здравословно състояние, сомнолентна,
недостатъчно ориентирана по време и място, отслабено везикуларно дишане, ритмична
сърдечна дейност, глуховати сърдечни тонове. Неврологично – няма менингиални
признаци, двустранна птоза на клепачите, леко изразен дивергиращ страбизъм, леко
повишен муслулен тонус в дясна ръка, по-живи сухожилни и надкостни рефлекси в
левите крайници, липсващи коремни рефлекси двустранно, тежка атаксия с
невъзможно самостоятелно ходене, психично – аспонтанна. След проведени
изследвания и консултации е взето решение за оперативно лечение, което е проведено
на 14.12.1992 г. Следоперативният период е преминал гладко с леко утежняване на
налчната симптоматика, изразяваща се в лекостепенна левостранна хемипареза, по
отношение на която е отбелязано, че е в период на възстановяване. Сомнолентното
състояние на болната е персистирало, като частично същото е повлияно от лечение с
дексаметазон. Болната е изписана в задоволително общо състояние с мнение за
продължаване на симптоматичното лечение. Насочена е била към невролог за
проследяване на състоянието й. удостоверения за данъчни оценки на поземления
имот и построените в същия сгради.
От събраните в хода на първоинстанционното производство гласни
доказателствени средства се установява следното:
Разпитана в съдебното заседание на 26.01.2022 г. свидетелят Малина Симеонова,
съседка на ответника П. Н. в кв. „Абдовица“ отпреди 1990 г., е заявила, че познава него
и съпругата му, откакто се оженили. Свидетелства, че в периода от 1992 г. насетне
семейството на Н. живеело в имота на № 160. Свидетелката е заявила, че не познава
сестрата на ответника и никога не я е виждала да идва или да живее там. Дава
показания, че имотът е с площ 315 кв.м., като в него е построена къща с три стаи и към
нея има лятна кухня с две стаи и гараж. Имотът бил ограден. Външната врата на двора
се заключвала, имало и камера. Свидетелката си спомня, че към 1990 г. бащата и
майката на ответника Н. също живеели в имота. На Симеонова не й е известно някой
да е искал да изгони семейството на Н. от имота или да им го вземе. Съгласно
4
показанията къщата е била купена от бащата на П. Н., а сградите са съществували в
имота още към 1980 г. - старата къща с трите стаи и гаража. Впоследствие къщата е
била отремонтирана. Не може да си спомни дали кухненската пристройка я е имало
през 1992 г., но гаражът го достроил /тъй като е бил започнат, но не бил довършен/
впоследствие П., когато останали сами в имота, но не си спомня точно кога е бил
достроен. Не помни кога е била достроена лятната кухня. Ответникът извикал майстор
и сложил парно.
От показанията на свидетеля Й. втори братовчед на М. Г. и на П. Н., живеещ в
съседство до процесните имоти /на ./, ответникът Н. живеел там от раждането си, като
след 1992 г. пак живеел там, както и към момента на депозиране на показанията пред
съда. Живеел в имота със съпругата си. Свидетелят описва имота с площ от около 300
кв.м., като в същия е била построена една къща с три стаи, лятна кухня с две стаи и
гараж. Имало ограда от всички страни, гаражна входна врата, през която Н. вкарвал
колата си, вход за хора, който свидетелят мисли, че се заключва. Не знае кой има ключ
за тази врата. Къщата е била изградена по времето след като родителите на М. и П.
дошли от язовир „Искър“ около 1953-1954 г. Съгласно показанията П. се грижел за
къщата и правил подобрения. Гаражът бил незавършен и някъде през 1992-1993 г. той
го подобрил. Първоначално гаражът бил от ламарини, впоследствие бил направен с
тухли. Свидетелят не си спомня кога точно е била изградена лятната кухня, но мисли,
че е около 1991-1992 г. Свидетелят не е виждал М. Г. да идва там. Изказва
предположения, че е идвала и са се карали, но не е присъствал, а ответникът му е
разказвал, че са се карали. Разказвал му е, че е имало напрежение между сестрата и
брата относно имота. Н. му споделил, че М. е дошла с дете и се е настанила в една стая
в къщата, П. и жена му са останали в една стая. П. Н. тогава е попитал майка си какво
правят, как да стане да живеят всички на едно място и М. си е тръгнала от имота.
Свидетелят не може да си спомни кога това се е случило, но изказва предположение,
че е било преди 1992 г. След 1992 г. свидетелят не е виждал М. да идва в имота и не му
е известно да е идвала. Свидетелят знае, че имотът е наследствен на П. Н. от
родителите му, тъй като баща му го е купил на безценица, като е изплащан във
времето. Свидетелят е познавал родителите на П. и М., като дава показания, че те са
живели в имота до смъртта си, но не помни кога са починали.
Разпитана свидетелката М. К., приятелка на ищцата М. Г., си спомня, че е
посетила заедно с приятелката си имота в „Абдовица“ един път преди много години
/около 1992 г./. В същия е имало малка къщичка на един етаж с малко дворното място
и малък гараж. В този имот тогава живеели майката и бащата на М. Г.. Тя също
живеела в имота, заедно с децата си, но свидетелката не е сигурна дали съпругът на М.
Г. тогава е живеел в този имот. През 1993 г. свидетелката е разбрала от ищцата Г., че
майка й е много болна. Свидетелката знае от Г., че в този имот след 1993 г. е останал с
нейно /на М./ разрешение брат й, устно се били уговорили. Не е имал къде да живее и
тя проявила съпричастност. От М. Г. свидетелят знае, че ищцата е имала ключ от имота
и не е имало проблем да го посещава. На свидетелят е известно, че отношенията между
М. и П. не са добри, не общували и не се виждали от много време. Свидетелят знае, че
майката на М. и П. допреди да се разболее и да почине в болницата, е живяла на този
адрес. За баща им знае, че след смъртта на съпругата му, той не е живял вече в къщата
в кв. Абдовица. Ответникът се е държал лошо с тях. Свидетелката знае от Г., че бащата
е искал да си взема някакви неща от имота на „Абдовица“, но П. не го е допускал да
влиза там и да си взема нещата. На свидетелката е известно, че М. има документ, по
силата на който имотът е нейна собственост.
5
Разпитана през първоинстанционния съд е свидетелката Ц. М., съседка на
ищцата М. Г. в кв. „Дружба“. От показанията й се установява, че ищцата живее на
адреса в „Дружда“ от 1986 г. със съпруга си и със сина си, а впоследствие през 1990-та
г. се е родил и другият им син. Преди това ищцата е живяла в кв. „Абдовица“.
Свидетелката е ходила с ищцата в имота – за първи път отишли преди много години, за
да й покаже къде е къщата в кв. Абдовица. Вътре в имота жилищна постройка – малка
къщичка на един етаж с лятна кухня и гараж. Дворното място според показанията е
около 300 кв. метра. Сградите са били построени от бащата на ищцата и ответника.
Свидетелката никога не е влизала в къщата, а е изчаквала ищцата отвън, на улицата. В
имота живеели ответникът, завено с майка си и баща си. Родителите прехвърлили на
ищцата къщата в кв. „Абдовица“ през 1992 г., преди да почине майката на страните,
защото имали неприятности със сина си и прехвърлили имота на М.. П. живеел по това
време в имота и останал да живее в там. През 1992 г. майка й влязла в болница, била
болна, имала тумор на мозъка. Оперирали я и през 1993 г. починала малко след
операцията. От показанията се установява, че са имали неприятности с брат й още
отпреди да почине майката. След като починала М., баща им живял известно време в
„Дружба-2“, при ищцата в апартамента. Свидетелката не знае дали е имало разговори
между П. и М. относно имота. Според показанията Г. оставила Н. да живее в имота,
докато си намери друго място, на което да живее. Свидетелката споделя, че ищцата
има ключ от имота. Съгласно показанията ищцата и свидетелката последно преди две
години ходили до „Абдовица“, но тогава Г. не е влязла в имота, искала само да види
къщата.
Относно здравословното състояние на М. Н.а в производството са разпитани
свидетелите Е. К. и Ц. М..
Съгласно показанията на свидетелят Е. К., която живее в кв. „Абдовица“,
непосредствено до процесните имоти, П. Н. и съпругата му С. живеели в къщата на В.
и М. Н.и, които приживе били близки със родителите на свидетеля. Свидетелката знае
от своя баща, че М. Н.а се разболяла тежко, закарали я в болница, отворили й главата и
скоро след което починала. Свидетелката с баща си ходела при В. Н. да поседят при
него и при съпругата му, след като я прибрали от болницата. Виждала е съпругът й да я
храни с лъжичка и със сламка й давал да пие вода. Тя лежала в леглото неподвижна.
Той й слагал лъжицата до устата. На свидетелката й направило впечатление, че очите
на М. се разминавали, събирала ги „на кръст“. Не я е чувала да говори. Свидетелката е
ходила да помага за къпането на М. Н.а. По това време П. живеел в къщата със
съпругата си, а М. не живеела там. Свидетелката не си спомня през кой месец е почина
М., мисли, че е починала през есента, а тежкото й здравословно състояние е
продължило около година. След като последният път я изписали от болницата, тя била
много зле - седяла и гледала в една точка с кръстосан поглед, а два-три месеца по-
късно починала в къщата, в лятната кухня. Съгласно показанията на свидетеля М. Н.а
винаги е живяла на този адрес.
Свидетелката Ц. М. е познавала лично М. Н.а от 1987 г. Известно и е, че през
1992 г. здравословното й състояние се влошило. През септември 1992 г. М. влязла в
болницата, тъй като имала силно главоболие. Имала тумор в мозъка и затова я
оперирали през декември същата година, след което състоянието й много се влошило.
При контактите си с нея свидетелката не е забелязала признаци на неадекватност,
говорела нормално, не е забелязала да е била скована. Погледът й също изглеждал
нормален. Оплаквала се, че я боли главата много силно. Свидетелката е ходила на
свиждане в болницата през м. септември, при което Н.а е била адекватна. Съгласно
6
показанията на този свидетел М. е почина в болница през м. март 1993 г. Свидетелката
е уточнила, че няма медицинско образование.
От заключението на вещото лице по назначената в хода на
първоинстанционното производство съдебно-психиатрична експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено от специалист, притежаващ
необходимите специални знания из областта на психиатрията като клон на
медицинската наука, съдът приема, че в представената по делото медицинска
документация има данни за аспонтанност на М. Н.а към края на м.09.1992 г. Вещото
лице счита, че преди датата на упълномощителната сделка Н.а се е оплаквала предимно
от главоболие, което само по себе си не е болестно състояние, което да може да
промени качествено психичните способности на човека. Тежкото й здравословно
състояние, описано от свидетеля Е. К., продължило съгласно показанията около
година, според експерта не е представено като тежки психични нарушения. Според
експерта състоянието на Н.а се е влошило съществено след проведената операция, но
дори от данните от епикризата от м.декември 1992 г. е посочено, че сведенията са
дадени от болната и близките й, което вещото лице счита, че противоречи на данните
за сомнолентност и нарушена ориентация. Съгласно заключението не са налице
достатъчнп данни, въз основа на които да се заключи, че в периода 28.09.1992 г. –
16.10.1992 г. М. Н.а не е могла да разбира или да ръководи действията си, поради
влошеното си здравословно състояние.
Заключението си вещото лице е пояснило по реда на чл. 200 ГПК в съдебното
заседание, проведено по делото на 15.12.2022 г., като от направените уточнения става
ясно, че „дизартрия“ е проява на неврологични смущения, нарушение на говора в
правилността на изговарянето на отделните звуци, срички, но не и нарушение на
съдържанието на мисълта. В случай че дизартричният говор е продукт на някакво
общо мозъчно увреждане, то този говор би могъл да се съчетава и с общи психични
отклонения. Уточнено е, че термините „сомнолентност и недостатъчна ориентация за
време и място“, използвани във втората по време съставена епикриза, са относими към
количествените нарушения на яснотата на съзнанието. Сомнолентност е втората
степен. Първата е „обнубилираност“, при която пациентът е с дискретни нарушения на
яснотата на съзнанието, с него може да се общува на елементарно ниво.
„Сомнолентност“ означава съненост – пациентът е труднодостъпен за какъвто и да е
словесен контакт, но продължава да реагира на болкови дразнения и на интензивни
стимули. Вещото лице е добавило, че тази преценка се отнася към 02.12.1992 г.
Обърнато е внимание на съществуващото несъответствие в документа, че сведенията
били дадени от болната и от близките й, като според вещото лице не е ясно как болната
в състояние на сомнолентност би могла да даде сведения за състоянието си. Експертът
е пояснил, че се наблюдават по-умерени или по-изразени болестни прояви. В първата
епикриза от 28.09.1992 г. са описани множество неврологични смущения, които при
патология на мозъчен тумор логично и закономерно са се задълбочили към м.
декември, когато е съставена втората епикриза. Към 28.09.1992 г. пациентката е била с
водещи неврологични смущения. Вещото лице е пояснило и състоянието
„аспонтанност“ като отсъствие на двигателна активност и на активност въобще, която
обаче аспонтанност може да бъде в общуването, може да бъде в самообслужването,
може да бъде в намеренията и т.н. В случая не е направено уточнение в коя област е
била тази аспонтанност, откъдето се предлага, че тя е била в един по-общ,
генерализиран вид, т.е. и психична аспонтанност. Обърнато е внимание, че няма данни
за проведена психиатрична консултация, изследване или каквато и да е намеса на
7
специалист в областта на психичните смущения, с оглед което вещото лице е изразило
предположение, че тази аспонтанност не е била свързана с психичните прояви на
пациентката. След като не са били отбелязани психични отклонения, т.е. отклонения в
психичните функции, освен във волевата активност и никъде не е отразено, че
пациентът е неконтактен към м. септември 1992 г., то и не може да се приеме, че тази
апонтанност се е отнасяла за психичните способности на лицето.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна
страна следното:
Предвид анагажираните в производството фактически твърдения от страните,
съставляващи основание на предявените искове и възраженията на ответника, следва
да се приеме, че съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 108 ЗС и с възражения
на ответника по чл. 31, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗС.
По същите доказателствената тежест за установяване на правнорелевантните за
спора факти се разпределя между страните, както следва:
В тежест на ищците е да докажат придобиването на правото на собственост
върху процесните недвижими имоти на посочените основания и упражняваната от
ответника фактическа власт върху същите.
В тежест на ответника е да докаже, че владее имотите на правно основание,
противопоставимо на ищците, тъй като е собственик на същите на основание изтекъл
придобивен давностен срок, т.е., че явно, спокойно и непрекъснато в периода 1992 г. –
2021 г. е владял имота за себе си.
По възражението за унищожаемост на упълномощителната сделка, по силата на
която В. Н. е действал като пълномощник на М. Н.а при сключване на договора за
покупко-продажба, в тежест на ответника да установи, че с оглед влошеното си
здравословно състояние М. Н.а не е могла да разбира свойството и значението на
извършеното упълномощаване или да ръководи действията си, като в тази насока
докладът по делото е допълнен с определение на съда, постановено в откритото
съдебно заседание на 28.09.2022 г.
От събраните в хода на производството доказателства съдът приема, че ищците
се легитимират като собственици на процесния поземлен имот на заявените с исковата
молба придобивни основания. Установено е, че по време на брака си с В. Г., ищцата
М. Г. е придобила правото на собственост върху процесния поземлен имот,
прехвърлено й от родителите й М. Н.а и В. Н.. Обстоятелството, че към 16.10.1992 г. М.
Г. се е намирала в брак с В. Г. не е спорно в производството, а и същото се установява
от събраните по делото свидетелски показания на свидетеля Ц. М., както и от факта, че
през 1998 г. имотът е бил деклариран като собствен и на В. Г..
В производството е установено от събраните свидетелски показания, че
намиращите се в поземления имот три сгради са били изградени към момента на
прехвърлителната сделка, като предвид липсата на изричното им изключване в
нотариалния акт, следва да се приеме, че приложимо е правилото на чл. 92 ЗС,
съгласно което собственикът на земята е и собственик и на постройките и
насажденията върху нея, освен ако не е установено друго.
Следователно и по аргумент от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 СК /отм./ имотът и
построените в същия сгради са придобити в режим на съпружеска имуществена
общност, прекратена със смъртта на В. Г. през 2017 г. От представеното по делото
удостоверение за наследници на В. Г. е установено, че ищците са негови наследници. С
приемане на наследството, останало от наследодателя им, собствената на В. Г. ½ част
от имотите е преминало към неговите наследници – преживяла съпруга и синове. С
оглед правилата на чл. 6 и чл. 9, ал. 1 ЗН и притежаваната от М. Г. по силата на
договора за покупко продажба ½ идеална част от поземления имот, при съобразяване
8
на разпоредбата на чл. 92 ЗС, следва да се приеме, че квотите, при които имотите се
съпритежават от ищците са 4/6 ид.ч. за М. Г. и по ½ ид.ч. за Г. Г. и В. Г..
Следва да се обсъди възражението на ответника за унищожаемост на
упълномощителната сделка, по силата на която М. Н.а е упълномощила В. Н. да
действа като нейн пълномощник при сключване на договора за покупко-продажба на
поземления имот, който порок се твърди да е засегнал и самата прехвърлителна сделка.
Между страните в производството не е спорно обстоятелството, че приживе М.
Н.а не е била поставена под запрещение. Следователно и приложима е разпоредбата на
чл. 31, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1 ЗЗД, въз основа на която единствено е допустимо по
възражение упълномощителната сделка да бъде атакувана на това основание.
Във връзка с твърденията на ответника, че сделката е нищожна, а не
унищожаема, поради липса на валидно съгласие от страна на упълномощителя, съдът
приема, че за пълнота на изложението следва да посочи, че при даване на правната
квалификация на заявеното от ответника възражение е съобразено задължителното
разрешение, дадено с ТР № 5/2022 г. по тълк.д. № 5/2020 г. на ОСГТК, ВКС, а именно,
че договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в
състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е
унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, в това число съдът е съобразил и
изложеното в мотивите на тълкувателното решение. Съгласно същите, когато
договорът е сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да
разбира или да ръководи действията си, договорът е унищожаем, тъй като е дадено
съгласие, но без разум /липсва елементът „съзнаване”/. Използваният от доктрината и
съдебната практика разграничителен критерий - „съзнавано“, респективно
„несъзнавано отсъствие на воля“ - съответства напълно на значението на думата
„съзнавам“, която означава „зная, разбирам какво върша, имам ясна представа за
постъпките и състоянието си“. Ето защо фактическият състав на чл.31, ал.1 ЗЗД по
естеството си е проявление на несъзнавана липса на воля. За разлика от това, в
мотивите по т. ІІ на ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по тълк. дело №5/2014 г. на ОСГТК,
ВКС е приел, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е
тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено
при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ /например – изтръгнато е с н.ие, направено е
без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни/. Това
определение за нищожността на посоченото основание е дадено във връзка с въпроса
относно вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без
представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е
сключен договорът. В случаите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД може да е налице невъзможност да
се разбират или да се ръководят действията по причини, дължащи се на ментални и
психични проблеми, когато лицето формално се води дееспособно, т.е. не е поставено
под запрещение. Опорочаващият факт на волеизявлението в хипотезата на чл.31, ал. 1
ЗЗД се състои в това, че е извършено при разстроено съзнание. Без значение е
продължителността на това състояние. Невъзможността на лицето да разбира или да
ръководи действията си може да се дължи на различни причини, както временни - така
и трайни. В законовата разпоредба липсва разграничаване на конкретните причини
според вида и степента, в която те засягат възможностите на лицето да действа
разумно. Поради това, на основание чл.31, ал.1 ЗЗД са унищожаеми и договорите,
сключени от дееспособни лица в състояние на трайна неспособност да разбират или да
ръководят действията си.
В трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 31 ЗЗД е
възприето разрешението, че унищожаването на договора, сключен от дееспособно
лице, което при сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си,
може да се иска само приживе на лицето, чиято воля е опорочена. От това правило има
две изключения, които са въведени с разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗЗД. Съгласно тях
унищожаването на такъв договор може да се иска от наследниците на сключилото го
9
лице, ако преди смъртта на последното е било поискано поставянето му под
запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия
договор. Във втората от посочените хипотези, а именно доказателството за
недееспособността да произлиза от същия договор, чиято унищожаемост се
претендира, недееспособността на сключилото договора лице трябва да бъде извлечена
от съдържанието (съществено и несъществено) на договора. Именно от това
съдържание трябва да бъде видно, че към момента на сключването на договора лицето
не е било състояние да разбира или да ръководи действията си. Съдържанието на
договора се определя от насрещните и съвпадащи си изявления на страните по него,
поради което наличието или не на хипотезата на чл. 31, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, се
преценява с оглед на тези изявления. Горепосочените правила важат както за
договорите, така и за едностранните сделки по силата на чл. 44 ЗЗД. В този смисъл са
напр. Решение № 305 от 8.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 660/2019 г., ВКС, IV г. о.,
Решение № 73/05.07.2018 г., постановено по гр. д. № 3228/2017 г., ВКС, ГК, ІІІ г. о. и
др.
В конкретния случай по делото не е представено пълномощното, което се
твърди, че страда от наведения от ответника порок. При допълването на доклада
относно правната квалификация на това възражение на ответника и разпределяне на
доказателствена тежест по същото в съдебното заседание на 28.09.2022 г. съдът е
указал на ответника, че пълномощното не е представено по делото и му е предоставил
възможност да релевира доказателствени искания по реда на ГПК. С оглед липсата на
документа, обективиращ упълномощителната сделка, то и преценката дали порокът
произтича от самата нея не може да бъде извършена. Последното по мнение на
настоящия състав на съда е достатъчно, за да се приеме възражението за неоснователно
поради недоказаност на същото.
Отделно от изложеното, от събраните по делото в тази връзка доказателства
/свидетелски показания и заключението на съдебно-психиатричната експертиза/ не се
установява по несъмнен начин, че към момента на упълномощаването на В. Н. да я
представлява при сключването на договора за покупко-продажба М. Н.а не е могла да
разбира свойството и значението на упълномощаването или не е могла да ръководи
действията си. Следователно и не се установява договорът за покупко-продажба да
страда от твърдяния от ответника порок – по същия М. Н.а да не е била надлежно
представлявана. Ето защо и следва да се приеме, че сделката е валидна и същата е
породила правните си последици – правото на собственост върху земята /а по силата
на чл. 92 ЗС и върху построените в имота сгради/ да придобити от ищцата М. Г., която
е била в брак с В. Г. към момента на сключване на договора.
Съдът следва да обсъди възражението на ответника, че е собственик на
процесните имоти, тъй като е придобил същите по давност, като фактическата власт за
себе си ответникът твърди, че е упражнявал в периода 1992 г. – 2021 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност
върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години.
За да се придобие правото на собственост върху имот на основание давностно
владение, то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено.
Владението трябва да е постоянно и да е от такова естество, че да не позволява на
други лица да владеят имота. Действията на владелеца следва да сочат, че той счита
имота за свой. Не е достатъчно обаче само манифестирането на собственическо
отношение към имота пред трети лица, а е необходимо владелецът да си служи с
недвижимия имот по предназначението му, да го посещава и да извършва действия по
стопанисването му, като тези действия трябва ясно, явно и несъмнено да сочат на това,
че владелецът счита имота за свой, а не за собственост на трето лице.
Според трайно установената практика на ВКС владението трябва да бъде
10
установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и
моментът, в който е установено владението, трябва да бъде доказан по делото, тъй като
именно с оглед начина на установяване на фактическата власт върху имота се
извършва преценката дали владението е установено и поддържано явно или по скрит
начин, дали е установено и поддържано с н.ие и т.н. (решение № 280 от 24.10.2011 г. по
гр. д. № 344/2011 г. на II г. о. на ВКС). Начинът на установяване на фактическата власт
има значение също и при извършването на преценка дали владението е установено
върху чужд имот без знанието на собственика или е било доброволно предадено, дали
е установено и се упражнява лично или чрез другиго. Моментът на установяване на
фактическата власт е пряко свързан с установената в чл. 79 ЗС продължителност на
владението като предпоставка за придобиване правото на собственост върху имота по
давност. Претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт
върху конкретната вещ в период, по-дълъг от 10 години след нейното установяване,
при което да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на същата вещ
поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен
обем единствено за себе си, респ. приложение да намери установената в чл. 69 ЗС
презумпция. И само ако елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са
налице по отношение на претендиращото собствеността лице и са установени при
пълно и пряко доказване в хода на процеса, възражението за изтекла придобивна
давност за конкретен недвижим имот може да бъде уважено. В този смисъл са решение
№ 445 от 21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на I г. о. на ВКС, Решение № 61 от
7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1659/2020 г., I г. о., ГК и др.
Както се посочи и по-горе, владението върху чужд имот не трябва да е скрито, а
трябва да е установено явно и по начин, че да може да бъде възприето и от
действителния собственик на вещта. Лицето, което поддържа, че е установило
самостоятелна фактическа власт върху един имот, владяло го е в продължение на
период поне 10 години и е придобило правото на собственост по давност, следва да
докаже по делото кога и как е установило фактическата власт върху имота за себе си.
Ако се твърди, че правото на собственост върху недвижим имот е придобито по
давност към определена дата, доказването на момента, в който е установена
самостоятелната фактическа власт е необходимо с цел извършването на преценка дали
придобивната давност е изтекла към твърдяния момент, особено в хипотеза, при която
се поддържа наличие на конкуриращи различни основания за придобиване на
собствеността, доколкото правото на собственост може да бъде придобито само на
едно правно основание.
С решение № 1300 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5861/2007 г., II г. о., ГК,
пък е възприето разрешението, че за да може държателят на един имот да стане негов
владелец с едностранни действия е необходимо да е предприел такива активни
действия, които по смисъл и съдържание да отричат правата на собственика и да
престане да държи вещта за него, а да започне да я държи за себе си. Наред с това е
необходимо действията на държателя да са достигнали до знанието на собственика.
Това ново отношение към вещта следва да бъде ясно, недвусмислено и категорично
манифестирано.
В конкретния случай от събраните в хода на производството пред настоящата
инстанция гласни доказателствени средства по делото е установено, че ищцата М. Г. се
е изнесла от дома на родителите си в кв. „Абдовица“ още преди 1990 г., а в имота са
останали да живеят М. Н.а, В. Н., както и ответникът П. Н. със съпругата си.
Показанията на всички свидетели сочат, че откакто родителите на ищцата М. Г. и на
ответника са се заселили в кв. „Абдовица“, закупили са имота и са изградили
постройките в същия, П. Н. винаги е живял в къщата на родителите си. Установено е,
че след като е сключил брак, в къщата е дошла да живее и съпругата му С., като с оглед
липсата на достатъчно жилищна площ ищцата М. Г. със своето семейство се е изнесла
от имота и е отишла да живее в кв. „Дружба“. При така установеното, съдът приема, че
11
ответникът е ползвал имотите със съгласието на своите родители, които до
прехвърлянето им на М. Г. са били техни собственици. Нещо повече след продажбата
на имота на 16.10.1992 г. фактическото положение в имота не се е променило – в
същия са останали да живеят М. Н.а, В. Н. и П. Н. със съпругата си. Т.е. съдът приема,
че фактическа власт, която П. Н. е упражнявал върху имотите, е била установена със
съгласието на собствениците на същите, т.е. последният е имал положението на
ползвател /държател/ на имотите, с оглед което и оборена се явява презумпцията по чл.
69 ЗС.
Следва да се посочи също така, че от приетото като доказателство по делото
удостоверение, издадено от Столична община, дирекция „Общински приходи“, отдел
„Общински приходи – Искър“ на 20.03.1998 г. е била подадена декларация по чл. 14
ЗМДТ с декларирани следните собственици: М. Г., П. Н., В. Н.; от приходните
квитанции се установява, че ответникът е заплащал ½ част от данъците за имотите през
периода, през който твърди да е упражнявал владение върху същия, а от съгласно
показанията на свидетеля Бачорски имотът е наследствен на П. Н. от родителите му.
Всичко това сочи, че по делото не е установено по несъмнен начин П. Н. да е
установил /съответно в кой момент/ върху имотите фактическа власт за себе си
посредством извършването на действия, които несъмнено да сочат преобръщане на
държането във владение.
В случая от събраните в хода на производството гласни доказателствени
средства на доведените от ответника свидетели също не се установява по несъмен
начин ответникът Н. да е владял процесните имоти за себе си. Обстоятелствата, че
имотът е ограден /не се установява кога е била поставена оградата/, че е сложена
камера, че ответникът е довършил започнатия от родителите му строеж на гараж в
имота, че е сложил парно и е викал майстори, че е полагал грижи за имотите, не
представляват действия, сочещи на преобръщане на държането във владение,
доколкото тези действия могат да бъдат извършени от всеки ползвател /така Решение
№ 1300 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5861/2007 г., II г. о., ГК/.
За пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че обстоятелството, че
свидетелите Симеонова и Бачорски не са виждали ищцата Г. в имота, нито знаят някой
да е искал да извади ответника от процесните имоти, не сочат, че последният е владял
имотите за себе си. Както се посочи, с оглед начина на установяване на фактическата
власт върху имота от страна на ответника, то оборена се явява презумпцията по чл. 69
ЗС, а според настоящия състав на първоинстанционния съд от събраните доказателства
не е установено Н. да е променил положението си от държател на владелец и в кой
момент това се е случило.
В аспекта на гореизложеното възражението за придобиване на имотите от страна
на ответника по давност не е доказано при условията на пълно и главно доказване, с
оглед което съдът приема, че не е установено ответникът да упражнява фактическа
власт върху имотите на противопоставимо на ищците основание. Предявените
ревандикационни искове следва да бъдат уважени.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на разноски имат само ищците. Съгласно
представения по делото списък по чл. 80 ГПК се претендират разноски за държавна
такса, за вписване на исковата молба и за адвокатско възнаграждение. По делото не е
представен документ за разноските, направени от ищците за вписване на исковата
молба, с оглед което и в тази част претенцията им следва да се остави без уважение.
Ответникът е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът приема за
неоснователно. Съобразявайки разпоредбите на чл. 7, ал. 4, вр. ал. 9 НМРАВ,
представените по делото удостоверения за данъчна оценка на процесните имоти,
фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените по делото открити
съдебни заседания и обема на извършените процесуални действия, настоящата
12
инстанция приема, че заплатеният от ищците на процесуалния им представител
хонорар от 1600 лева не е прекомерен, доколкото същият надвишава незначително
минималният такъв по Наредбата. В полза на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 1850,53 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от М. В. Г., ЕГН **********,
Г. В. Г., ЕГН **********, и В. В. Г., ЕГН **********, тримата с адрес: г. и съдебен
адрес: ., срещу П. В. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „. и съдебен адрес: .,
искове с правно основание чл. 108 ЗС, че ищците са собственици при квоти 4/6 ид.ч. за
М. В. Г., 1/6 ид.ч. за Г. В. Г. и 1/6 ид.ч. за В. В. Г. на поземлен имот с идентификатор
07106.1430.143 по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед
№ РД-18-28/03.04.2012 на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления
имот: с. Бусманци, Столична община, район "Искър", с площ от 342 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване (до 10м.), предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 143,
при съседни поземлени имоти с идентификатори: 07106.1430.145, 07106.1430.144,
07106.1430.435, 07106.1430.142, 07106.1430.132 и 07106.1430.131; на построената в
имота жилищна сграда с идентификатор 07106.1430.143.1, със застроена площ от 80
кв.м., брой етажи: 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни,
предназначение: жилищна - еднофамилна; на построената в имота селскостопанска
сграда с идентификатор 07106.1430.143.2 е със застроена площ от 26 кв.м., брой
етажи: 1, и на построената в имота селскостопанска града с идентификатор
07106.1430.143.3 със застроена площ от 19 кв.м., брой етажи: 1 и ОСЪЖДА П. В. Н. да
предаде на М. В. Г., Г. В. Г. и В. В. Г. владението върху описаните имоти.
ОСЪЖДА П. В. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „. и съдебен адрес: .
да заплати на М. В. Г., ЕГН **********, Г. В. Г., ЕГН **********, и В. В. Г., ЕГН
**********, тримата с адрес: г. и съдебен адрес: ., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 1850,53 лева – разноски за първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13