№ 145
гр. Разград, 10.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юли през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
Петър М. Милев
при участието на секретаря Дияна Р. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър М. Милев Въззивно гражданско дело
№ 20223300500188 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от З. К. Н., представлявана от адв. И.Д.,
против Решение № 648 от 13.12.2021 г. по ГД № 720/2021 г. по описа на РС
Разград, с което е отхвърлен като неоснователен искът на въззивника, с който
да се установи спрямо „Топлофикация Разград“ АД, че З. К. Н. не дължи
следните суми, представляващи част от установените с цитирания
изпълнителен лист, а именно 5 885,18 лв. главница за неплатена топлинна
енергия за периода 31.01.2008 г. – 17.06.2012 г. ведно със законната лихва за
периода от 21.11.2016 г. до окончателното плащане на задължението, както и
сума в размер на 3 839,70 лв., представляваща мораторна лихва за забава за
периода от 03.03.2008 г. до 16.11.2016 г. С решението въззивникът е осъден да
заплати разноски по делото – юрисконсултско възнаграждение. Твърди се, че
първоинстанционното решение е неправилно, постановено в нарушение на
материалните и процесуалните правила.Във въззивната жалба се твърди, че
определеният размер на обезщетението е изключително завишен, като
първоинстанционният съд не е взел предвид посочените в практиката на ВКС
критерии за определяне на неговия размер.
Във въззивната жалба се твърди, че неправилно районният съд е
приел, че не е изтекла тригодишната погасителна давност за вземанията
по процесния изпълнителен лист. Въззивникът не е съгласен с извода на
районния съдия, че изпращането на призовки за принудително изпълнение до
1
длъжника са годни да прекъснат както течащата погасителна давност в полза
на длъжника, така и преклузивния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
Изпратените на 17.04.2019 г. и на 04.02.2021 г. молби от „Топлофикация
Разград“ АД до ЧСИ Георги Стоянов за насочване на принудително
изпълнение срещу недвижими вещи на длъжника чрез извършване на опис са
останали без резултат, понеже описи не са извършвани. Следователно,
погасителната давност не е прекъсната, след като не са извършени същински
изпълнителни действия.
Въззивникът счита, че последното валидно изпълнително действие
по изпълнително дело № 544/2017 г. е запорно съобщение от 03.07.2017 г.,
изпратено от ЧСИ Георги Стоянов до ОД на МВР гр. Разград, след която
дата не са предприети последващи изпълнителни действия и
погасителната давност е изтекла. В същото време се твърди, че на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното дело е прекратено на
03.07.2019 г. по силата на закона поради липсата на валидни изпълнителни
действия в продължение на две години, считано от 03.07.2017 г. Това
означава, че последващите изпълнителни действия по прекратеното
изпълнително производство не произвеждат правно действие по отношение на
страните.
Излагат се твърдения, че погасителната давност е три години, понеже
вземанията са установени с влязла в сила заповед за изпълнение, а не със
съдебно решение. Влязлата в сила заповед за изпълнение се посочва, че няма
присъщите последици на влязло в сила съдебно решение и не се ползва със
сила на пресъдено нещо. Счита се, че погасителната давност е изтекла на
03.09.2020 г. , като въззивникът е отчел и периодът на въведеното в България
извънредно положение за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г.
В обобщение се иска отмяна на решението и постановяване на друго, с
което да бъде уважен отрицателният установителен иск по чл. 439 от ГПК
за недължимост на цитираните суми. Поискани са присъждане на разноски по
делото.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от „Топлофикация Разград“ АД с ЕИК *********. В отговора е застъпено
становище за неоснователност на въззивната жалба. Въззивваемата страна
смята, че първоинстанционният съд правилно е изложил в мотивите си, че
погасителната давност за вземането не е изтекла, тъй като длъжникът не може
да се позове на изтекла погасителна давност поради преклузията на това
право на възражение в производството по чл. 414 от ГПК. Застъпено е
становище, че въззивникът не може да се позове на възражението си за
изтекла погасителна давност, понеже този факт е настъпил преди
образуването на заповедното производство и не е релевиран с възражение
по чл. 414 от ГПК. Посочено е, че влязлата в сила заповед за изпълнение
препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или
доказателства, които са били известни на длъжника и с които е разполагал
2
или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.
В отговора се твърди, че заповедта е влязла в сила и въз основа на нея
на 26.04.2017 г. е издаден изпълнителен лист в полза на въззивваемата страна.
Постъпило е и частично плащане на каса, извършено на 02.06.2017 г. от
въззивника.
Въззивваемата страна счита за неоснователни твърденията за
настъпила перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като са
извършвани периодични изпълнителни действия. Посочено е, че молбите за
извършване на опис на движими вещи прекъсват погасителната давност.
По въззивната жалба е образувано ВГД № 55/2022 г. по описа на ОС
Разград. С Определение № 104 от 29.03.2022 г. по ВГД № 55/2022 г. по
описа на ОС Разград делото е прекратено и върнато на районния съд за
отстраняване на очевидни фактически грешки, досежно изписаните в
диспозитива на обжалваното решение презимена на ищеца и периода на
дължимата главница.
В изпълнение на указанията по ВГД № 55/2022 г. районният съд
осъществил процедурата по чл. 247 от ГПК за отстраняване на очевидна
фактическа грешка, като е разменил книжа със страните. Само ответникът по
делото на 21.04.2022 г. е подал становище по чл. 247, ал. 2 от ГПК, с което
сочи, че имената на ищеца са З. К. Н. и претендираният период е 31.01.2008 г.
– 16.07.2012 г.
С Решение № 359 от 01.06.2022 г. по ГД № 720/2021 г. по описа на РС
Разград съдът е допуснал поправка на очевидната фактическа грешка. С
решението по чл. 247, ал. 4 от ГПК съдът е посочил, че презимето на ищеца
следва навсякъде в диспозитива да се чете като „Кадир“ вместо „Карид“,
както и че периодът за дължимост на главницата по делото да се чете
„31.01.2008 г. – 16.07.2012 г.“ вместо „31.01.2008 г. – 17.06.2012 г.“.
Решението е влезнало в законна сила на 28.06.2022 г.
На 30.06.2022 г. делото се е върнало в Окръжен съд Разград и е
образувано като ВГД № 188/2022 г. по описа на същия съд. С Определение №
249 от 01.07.2022 г. по ВГД № 188/2022 г. по описа на ОС Разград въззивният
съд е дал указания на въззивника да отстрани нередовности на въззивната
жалба, които са изпълнение в срок.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
процесуалният представител на въззивника не се явява, а подава писмено
становище с доводи по съществото на спора. Въззивваемата страна,
представлявана от юриск. Юмерова, сочи, че жалбата е неоснователна, излага
твърдения по съществото на спора в насока, че ищецът не може да се позове
на изтекла погасителна давност поради преклузия на това възражение с
подаването на възражението по чл. 414 от ГПК.
Окръжен съд Разград, след като обсъди събрания по делото
доказателствен материал поотделно и в съвкупност, като съобрази
3
процесуалната им годност и взе предвид доводите и възраженията на
страните, и след като в съответствие с чл. 269 от ГПК провери изцяло
валидността на обжалваното решение и частично допустимостта и
правилността на същото съгласно обжалваната част, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в рамките на преклузивния двуседмичен
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Въззивната жалба съдържа изискуемите по чл.
260 от ГПК реквизити. Легитимацията на страните съответства на
произнасянето по обжалваното първоинстанционно решение. Сезиран е
компетентен въззивен съд за проверка на този подлежащ на обжалване акт.
Съдът е приел, че въззивното производството е допустимо.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Решението е и допустимо в обжалваната му част, тъй като са били налице
положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на
молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по молбата, с която е бил
сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради
което обжалваното решение е и правилно. Аргументите за това са следните:
Съдът приема за установено от фактическа страна следното:
На 21.11.2016 г. „Топлофикация – Разград“ ЕАД подава заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с което иска издаване
на заповед за изпълнение и изпълнителен лист относно сумите 5 885,18 лв.,
представляваща неплатена цена на топлинна енергия за периода от 31.01.2008
г. до 16.07.2012 г. ведно със законна лихва, считано от датата на заявлението
до окончателното плащане, както и 4 005,15 лв. изтекла лихва за забава за
периода от 03.03.2008 г. до 16.11.2016 г. Претендира се и заплащане на
държавната такса в размер на 197,81 лв.
По образуваното ЧГД № 2248/2016 г. по описа на РС Разград на
29.11.2016 г. е издадена Заповед № 3886 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК в съответствие с поисканите суми в
заявлението.
Заповедта за изпълнение е връчена лично на З.Н. на 07.04.2017 г., като в
срока за възражение такова не е постъпило. Поради което Заповедта е влязла
в сила на 22.04.2017 г.
На 26.04.2017 г. е издаден изпълнителен лист по ЧГД № 2248/2016 г. по
описа на РС Разград, с който З.Н. е осъдена да заплати на „Топлофикация –
Разград“ ЕАД сумите, посочени в заявлението от 21.11.2016 г.
На 02.06.2017 г. З.Н. е платила частично на „Топлофикация – Разград“
ЕАД суми в размера на 197,81 лв. за държавна такса по заповедното
производство и в размер на 165,45 лв. за неустойка за забава.
4
С Молба с вх. № 10213 от 29.06.2017 г. „Топлофикация – Разград“ ЕАД
е образувала изпълнително дело № 544 от 2017 г. при ЧСИ Георги Стоянов с
рег. № 912 в Камарата на ЧСИ. Представя изпълнителния лист от 26.04.2017
г., издаден по ЧГД № 2248/2016 г. по описа на РС Разград. С молбата е
заявено, че има частично плащане на 02.06.2017 г. и е указано да се
приспаднат тези суми. С постановление на ЧСИ Стоянов от 29.06.2017 г. е
образувано изпълнителното дело и е разпоредено да бъде проучено
имуществото на длъжника.
С постановление от 03.07.2017 г. ЧСИ Стоянов на основание чл. 458 от
ГПК е присъединил държавата като присъединен взискател заради
наличието на задълженията в размер на 43 744,23 лв. от З.Н. в полза на
държавата.
Съобщението за образувано изпълнително дело е получено на
06.07.2017 г. от Вахиде Зияева Кадир, като в съобщението е описано, че го
приема в качеството си на снаха на З.Н..
На 11.07.2017 г. е наложен запор върху МПС с рег. № РР2790АС,
РР8760АС и РР9282АА, собственост на длъжника по изпълнителното дело.
С искане с вх. № 07095 от 17.04.2019 г. „Топлофикация – Разград“ ЕАД
е посочила на ЧСИ Стоянов способ за изпълнение срещу длъжника, а именно
запор и опис на движими вещи в дома на длъжника, както и на МПС негова
собственост. С разпореждане от 14.05.2019 г. на ЧСИ Стоянов е разпоредено
насрочване на опис на движимите вещи на длъжника на 19.06.2019 г.
Призовката за насрочения опис е връчена на 20.05.2019 г. на Февкие Мухарем
Н. като съпруг на длъжника по делото. Няма данни описът да е извършен на
тази дата.
С искане с вх. № 02854 от 05.02.2021 г. „Топлофикация – Разград“ ЕАД
е поискала от ЧСИ Стоянов да се извършват справки за длъжника и опис на
движими вещи в дома на длъжника. ЧСИ Стоянов е извършил поисканите
справки. С разпореждане от 10.03.2021 г. ЧСИ Стоянов е насрочил и опис на
движимите вещи за 14.04.2021 г. Призовката за насрочения опис е връчена на
19.03.2021 г. на Февкие Мухарем Н. като съпруг на длъжника по делото.
Отново няма данни описът да е извършен.
Като се имат предвид горепосочените факти и обстоятелства,
съдът приема за установено от правна страна следното:
Ищецът е предявил отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 във
връзка с чл. 124 от ГПК, с което е претендирал признаване за установено по
отношение на ответника, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 5
885,18 лв. главница за неплатена топлинна енергия за периода 31.01.2008 г. –
16.07.2012 г. ведно със законната лихва за периода от 21.11.2016 г. до
окончателното плащане на задължението, както и сума в размер на 3 839,70
лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 03.03.2008 г. до
16.11.2016 г.
Правният интерес от предявяването на посочения отрицателен
установителен иск за ищеца се извежда от факта, че ищецът иска да бъде
установено, че не дължи определена сума пари на ответника поради изтекла
погасителна давност. Правната сфера на ищеца е накърнена както от
5
издадения изпълнителен лист, който служи за принудително изпълнение
спрямо него, така и от образуваното изпълнително дело, което накърнява
неговите права (в този смисъл Определение № 513 от 24.11.2016 г. по ЧТД №
1660/2016 г. на ВКС, I ТО).
При предявен отрицателен установителен иск за недължимост на
определена сума кредиторът (ответникът по иска) трябва да докаже факта, от
който вземането произтича, а длъжникът (ищецът) – възраженията си срещу
вземането (в този смисъл Решение № 287 от 08.06.2010 г. по ГД № 4896/2008
г. по описа на ВКС, III ГО).
По отношение на възраженията на ищеца досежно изтекла погасителна
давност преди влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
издадена по ЧГД № 2248/2016 г. на РС Разград, е постановено Определение №
515 от 23.06.2021 г. по ГД № 720/2021 г. по описа на РС Разград, с което
исковата молба в тази част е върната. Това определение на районния съд е
потвърдено с Определение № 308/19.08.2021 г. по ВЧГД № 216/2021 г. по
описа на ОС Разград. Следователно тези възражения не са в предмет на
настоящото производство (в този смисъл Решение № 22 от 10.03.2022 г. по
ГД № 1112/2021 г. по описа на ВКС, III ГО; Решение № 118 от 07.07.2022 Г.
по ГД 4063/2021 г. по описа на ВКС, III ГО; Решение № 6 от 21.01.2016 г. по
ТД № 1562/2015 г. по описа на ВКС, I ТО).
Настоящата въззивна инстанция следва да разгледа въпроса за това дали
е изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение
по чл. 410 от ГПК, издадена по ЧГД № 2248/2016 г. на РС Разград, като
новонастъпило обстоятелство по смисъла на чл. 439, ал. 2 от ГПК.
По основателността на иска с правна квалификация чл. 439 във
връзка с чл. 124 от ГПК:
Фактическият състав на исковата претенция за оспорване на
вземането включва изтичането на нормативноустановен срок, настъпил
след приключването на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание, в който срок кредиторът е
бездействал и не е предприемал действия по принудително изпълнение за
събиране на вземанията по изпълнителния лист. В доказателствена тежест на
ответника е да установи съществуването на валидно вземане, подлежащо на
принудително изпълнение.
На първо място, следва да бъде посочено от кой момент е започнала
да тече погасителната давност по смисъла на чл. 114 от ЗЗД. Давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Съгласно чл.
117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години. Съгласно Решение № 118 от 07.07.2022
Г. по ГД 4063/2021 г. по описа на ВКС, III ГО разпоредбата на чл. 117, ал. 2
от ЗЗД се прилага и когато вземането е установено с влязла в сила
заповед за изпълнение, какъвто е настоящият случай, т.е. приложимата
погасителна давност за вземането е пет години, противно на възраженията на
въззивника в насока, че е три години. Заповедта за изпълнение № 3886 от
29.11.2016 г., издадена по ЧГД № 2248/2016 г. по описа на РС Разград, е
6
връчена лично на З.Н. на 07.04.2017 г., като в срока за възражение такова не е
постъпило. Последният ден от срока е изтекъл на 21.04.2017 г. (петък), поради
което Заповедта за изпълнение е влязла в сила на 22.04.2017 г. (събота),
макар и погрешно да е отразено върху нея, че е влязла в сила на 24.04.2017 г.
(понеделник). Правилото на чл. 60, ал. 6 от ГПК е неприложимо в този
случай, понеже срокът изтича в присъствен ден (21.04.2017 г. – петък).
Следователно от 22.04.2017 г. е започнала да тече петгодишна давност за
вземанията за главница в размер на 5 885,18 лв. за неплатена топлинна
енергия и за мораторната лихва за забава в размера на 3 839,70 лв. досежно
описанието им в издадения изпълнителен лист. Тази погасителна давност е
могла да изтече на 22.04.2022 г., ако не са предприемани действия по
принудително изпълнение на вземането, които да прекъсват давността.
На второ място, от фактите по делото се установява, че на основание чл.
116, буква „в“ от ЗЗД погасителната давност е била прекъсвана в
изпълнителното дело № 544 от 2017 г. при ЧСИ Георги Стоянов с рег. № 912
в Камарата на ЧСИ, образувано на 29.06.2017 г. Като се имат предвид
разясненията в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на
ВКС, ОСГТК въззивният съд намира, че погасителната давност е прекъсната
на два пъти в изпълнителното дело: веднъж с постановление от 03.07.2017 г. ,
с което ЧСИ Стоянов на основание чл. 458 от ГПК е присъединил
държавата като взискател заради наличието на задълженията в размер на
43 744,23 лв. от З.Н. в полза на държавата (стр. 27 от ИД № 544/2017 г. на
ЧСИ Стоянов); и втори път с налагането на 11.07.2017 г. на запор върху
МПС с рег. № РР2790АС, РР8760АС и РР9282АА, собственост на длъжника
по изпълнителното дело (стр. 34 от ИД № 544/2017 г. на ЧСИ Стоянов). От
последното изпълнително действие – 11.07.2017 г., е започнала да тече нова
погасителна давност, чийто срок изтича на 11.07.2022 г.
Като се има датата на образуване на изпълнителното дело – 29.06.2017
г., посочените по-горе изпълнителни действия на 03.07.2017 г. и 11.07.2017 г.,
както и последващо подадените от „Топлофикация – Разград“ ЕАД молби от
17.04.2019 г. и 05.02.2021 г. с искания за извършване на принудително
изпълнение под формата на опис на движими вещи на длъжника, настоящата
въззивна инстанция намира, че по отношение на изпълнителното дело не е
настъпила перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В този смисъл
въззивната инстанция не споделя доводите на въззивника, че делото е
перемирано на 03.07.2019 г.
При решаване на делото следва да бъде взето под внимание и друго
обстоятелство по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Като се имат предвид
последното изпълнително действие, което е прекъснало погасителната
давност на 11.07.2017 г. и разясненията в Решение № 118 от 07.07.2022 Г. по
ГД 4063/2021 г. по описа на ВКС, III ГО за това, че същата е петгодишна
давност, погасителната давност за вземанията на ответника е изтекла на
11.07.2022 г. Макар и исковата молба да е подадена на 02.04.2021 г.,
въззивната инстанция намира, че погасителната давност е продължила да тече
по време на процеса поради неприложимост на правилото на чл. 115, ал. 1,
буква „ж“ от ЗЗД (в този смисъл Решение № 209 от 02.02.2016 г. по ТД №
1248/2013 г. по описа на ВКС, І ТО; Решение № 265417 от 10.08.2021 г. по ГД
7
№ 4154/2020 г. по описа на СГС, ГО, II „Е“ състав). Ако се приеме обратната
теза, това би довело до неправилния извод, че длъжникът сам се е поставил в
положение, че да търпи неблагоприятни последици от действията си за
защита на имуществото си. Исковата молба е подадена от името на ищеца,
който оспорва вземанията на ответника. С решението по делото или ще се
признае за установено, че не дължи въпросните суми, или ще се отхвърли
исковата молба. При отхвърляне на иска решението няма установително
действие и със сила на пресъдено нещо няма да бъдат установени вземанията
на ответника. Исковата молба по чл. 439 от ГПК не е основание за спиране на
изпълнителното дело, поради което ответникът взискател не е възпрепятстван
да извършва изпълнителни действия по време на процеса. Само влязлото в
сила съдебно решение по иска по чл. 439 от ГПК има за последица
прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 7 от ГПК.
Поради тези разсъждения, настоящата въззивна инстанция намира, че
погасителната давност за вземането е изтекла на 11.07.2022 г., който факт е
настъпил в течение на исковия процес по настоящия отрицателен
установителен иск пред въззивната инстанция. Затова следва да се зачете като
обстоятелство по чл. 235, ал. 3 от ГПК от значение за спорното право. В тази
връзка въззивната жалба е основателна, а решението на районния съд
неправилно и като такова следва да бъде отменено.
По други въпроси:
Въззивната инстанция не споделя изводите на районния съд досежно
факта, че с подадените от „Топлофикация – Разград“ ЕАД молби от
17.04.2019 г. и 04.02.2021 г. за насрочване на опис на движими вещи на
длъжника, с последващите разпореждания на ЧСИ Стоянов за насрочването
на описи на 14.05.2019 г. и на 14.04.2021 г., както и със заплащането на
таксите за извършване на описите се прекъсва погасителната давност, като не
било необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в
рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита
давността за прекъсната.
Това разсъждение е в противоречие с т. 10 от Тълкувателно решение №
2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което извършването на
описа на вещ прекъсва погасителната давност, а не искането за
извършването на такава или насрочването на описа. Аргументът за това е, че
по изричната разпоредба на чл. 116, буква „в“ от ЗЗД давността се прекъсва
с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Искането
за извършване на изпълнително действие би имало значение за прекъсване на
давността само ако делото е перемирано (какъвто не е настоящият случай) и
новата погасителна давност тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие.
В обобщение, исковата претенция се явява изцяло основателна, поради
което районният съд неправилно е отхвърлил иска.
8
По разноските:
С оглед изхода на спора и постановяването на обратен краен резултат
въззивникът ищец има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в
двете съдебни инстанции. Ищецът доказва сторването на следните разноски:
в първоинстанционното производство – 389 лв. държавна такса (стр. 15 от ГД
№ 720/2021 г. на РС Разград); пред въззивния съд – 194,50 лв. държавна такса
за образуване на въззивно производство (стр. 12 от ВГД № 55/2022 г. на ОС
Разград) и 800 лв. адвокатско възнаграждение (ВГД № 188/2022 г. на ОС
Разград). Договорът за правни услуги от 19.01.2022 г. относно процесуално
представителство пред въззивната инстанция има характерът на разписка по
чл. 77 от ЗЗД, понеже в него е записано, че заплащането на парите е в брой и
е удостоверено с подписите на страните ( по арг. от т. 1 от Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. по описа на ВКС,
ОСГКТ).
Ищецът претендира и плащането на адвокатско възнаграждение в
размер на 840 лв. за процесуално представителство пред първата инстанция.
За това по делото е представен Договор от 30.03.2021 г. за правни услуги (стр.
8 от ГД № 720/2021 г. на РС Разград), като съгласно чл. 4 от същия ищецът се
задължава да заплати адвокатското възнаграждение по банковата сметка на
адвоката. По делото е представено извлечение от банкова сметка (стр. 60 от
ГД № 720/2021 г. на РС Разград), но от същото не може да се установи, че е
свързано с посочения договор за правна помощ. На първо място, от
извлечението не става ясно кой е получател на описаните плащания, никъде
не е посочено името на адв. Д.. На второ място, маркирано е в жълт цвят
плащане от 30.03.2021 г. с основание „ договор за правни услуги“, с наредител
Вахиде Зияева Кадир за сумата от 1 240 лв. Служебно известно е на съда, че
Вахиде Кадир е снаха на ищцата З.Н., но този факт не доказва заплащането на
уговореното между ищеца и адвоката адвокатско възнаграждение, понеже
Вахиде Кадир може да има отделни правоотношения с адв. Д.. На трето
място, сумата по платежното е в размер на 1 240 лв., който размер се
различава от уговорените 840 лв. по договора. Дори и да се приеме, че по-
голямата сума включва и размера на държавната такса от 389 лв., отново
сметката не излиза с 11 лв., които остават в повече. Следователно по делото
ищецът не е доказал заплащане на адвокатското възнаграждение за първата
инстанция и такова не следва да му бъде присъждано (в този смисъл т. 1 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. по
описа на ВКС, ОСГКТ).
Предвид изхода на спора ищецът има право на разноски в размер на 389
лв. за първоинстанционното производство и 994,50 лв. за настоящото
въззивно производство.
Изложеното дотук води до извода, че Районен съд Разград е постановил
неправилно решение, което следва да бъде изцяло отменено. На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение в частта, с което е признато за
установено, че главницата в размер на 5 885,18 лв. е погасена по давност,
подлежи на касационно обжалване. В останалата си част решенето, с която е
признато за установено, че мораторната лихва за забава в размер на 3 839,70
9
лв. е погасена по давност, е окончателно, понеже е под минимално
допустимия размер за разглеждане на гражданско дело пред Върховния
касационен съд.
С оглед на горното и на основание чл. 271 от ГПК, Окръжен съд
Разград:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 648 от 13.12.2021 г. по ГД № 720/2021 г.
по описа на РС Разград, в това число и за разноските, и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по иск с основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че
З. К. Н. с ЕГН ********** не дължи на „Топлофикация Разград“ АД с
ЕИК ********* като погасени по давност следните суми, за които на
26.04.2017 г. е издаден изпълнителен лист по ЧГД № 2248/2016 г. по описа на
РС Разград: главница в размер на 5 885,18 лв. (пет хиляди осемстотин
осемдесет и пет лева и осемнадесет стотинки), представляваща неплатена
топлинна енергия за периода 31.01.2008 г. – 17.06.2012 г. ведно със законната
лихва за периода от 21.11.2016 г. до окончателното плащане на задължението,
както и сума в размер на 3 839,70 лв. (три хиляди осемстотин тридесет и
девет лева и седемдесет стотинки), представляваща мораторна лихва за забава
за периода от 03.03.2008 г. до 16.11.2016 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Топлофикация Разград“
АД с ЕИК ********* да заплати на З. К. Н. с ЕГН ********** сума в
размер на 389 лв. (триста осемдесет и девет лева), представляваща сторените
от ищцата разноски пред първоинстанционния съд, както и сума в размер
на 994,50 лв. (деветстотин деветдесет и четири лева и петдесет стотинки),
представляваща сторените от въззивника разноски пред въззивния съд.
Решение в частта, с което е признато за установено, че главницата в
размер на 5 885,18 лв. е погасена по давност, подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на решението, а в
останалата си част решенето е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10