№ 73
гр. гр.Велинград, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, IV - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:МАЯ Г. СРЕДКОВА-ПЕТРОВА
при участието на секретаря ЦВЕТАНА Й. КОЦЕВА
като разгледа докладваното от МАЯ Г. СРЕДКОВА-ПЕТРОВА Гражданско
дело № 20245210101336 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, депозирана от Н. В. Ц.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.София, ж.к. „Младост 2“, бл.217, ет
.10, ап.49, и съдебен адрес: гр.София, ул. „Ген. Й. Гурко“ № 49А, ет. 3, ап. 9,
против Община Велинград, представлявана от кмета Коев, с която са
предявени иск с правно основание по чл. 31, ал.2 от ЗС, с искане съдът да
постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сума от 650
лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 2/3 идеални
части от парцел № 424, с площ от 2729 кв.м., съгласно отменения
регулационен план на гр. Велинград, който имот е идентичен с имот пл. №
7696, от кв. 424, с площ от 2729 кв.м. от настоящия регулационен план на
града, за периода от 01.06.2021 г. до 30.06.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и иск с
правно основание по чл. 86 ЗЗД за сумата 233,14 лева, представляваща лихва
за забава, за периода от 24.10.2021 – 24.10.2024 г.
В исковата молба ищецът твърди, че с влязло в сила решение на
Окръжен съд Пазарджик от 14.06.2001 г., по гр. д. № 633, по описа на съда за
2001 г. наследодателката му С..Н.М е призната за собственик на 2/3 идеална
част от имот, възстановен по силата на ЗВСОНИ, намиращ се в гр. Велинград
и представляващ парцел № 424, с площ от 2729 кв.м., съгласно отменения
регулационен план на гр. Велинград, който имот е идентичен с имот пл. №
7696, от кв. 424, с площ от 2729 кв.м. от настоящия регулационен план на
града, а останалата1/3 идеална част от него принадлежи на ответника. Твърди
се, че тази част от процесния имот попада в двора на Основно училище
„Георги Бенковски“, като от момента на възстановяване на собствеността до
1
настоящия той се ползва от него, тъй като ответникът му го е предоставил.
Поддържа се, че по този начин Община Велинград е лишила наследодателката
му от възможността свободно да използва собствеността си, поради което на
основание чл.31, ал.2 от ЗС й дължи обезщетение. Поддържа, че ответникът
многократно е канен да заплати обезщетение за ползването на имота, но
такова не е получавано. Излага, че наследодателката му подала искова молба
(служеща и като покана за изпълнение) за заплащане на обезщетение за
ползването на имота, на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, за период до 16.07.2003
г. С влязло в сила решение на ВКС № 14/07 от 27.02.2007 г., на IV отделение,
по гр. д. № 2776 по описа за 2005 г., ответникът е осъден да заплати
претендираното обезщетение за лишаването от ползата на съсобствения имот
за съответния период. Твърди се, че и след това ответникът продължил да
отказва да заплаща обезщетение, поради което отново бил предявен иск, по
който с Решение № 104/17.06.2013 г., по гр.д. № 1715, по описа на ВКС за 2011
г. искът бил уважен. Впоследствие между страните били водени още
множество дела, по които исковете били уважени, въпреки това ответникът
продължавал да не плаща обезщетение. Предвид изложеното се моли
ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 650 лева,
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 2/3 идеални части
от парцел № 424, с площ от 2729 кв.м., съгласно отменения регулационен план
на гр. Велинград, който имот е идентичен с имот пл. № 7696, от кв. 424, с
площ от 2729 кв.м. от настоящия регулационен план на града, за периода от
01.12.2019 г. до 31.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното плащане, както и иск с правно основание
по чл. 86 ЗЗД за сумата 197,88 лева, представляваща лихва за забава, за
периода от 02.05.2020 г. до 02.05.2023 г. Ангажират се доказателства.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
Община Велинград. Исковете се оспорват по основание и размер. Твърди, че
парцел II – 2480 от кв. 424 по плана на гр. Велинград от 1983 г. е с площ от
1370 км. и не е идентичен с поземлен имот № 7696, който е с площ от 2729 кв.
м., поради което обезщетение следва да се изчисли върху 2/3 от имот с площ
1370 кв. м. Твърди, че макар и да се полза от училището, то Община
Велинград не го е предоставила за ползване. Това е станало още през 1950 г.
Липсвал акт или действие, което да се определи като „предаване“. Твърди, че
Община Велинград не ползва имота лично, както и че ищецът не е лишен от
възможност свободно да ползва имота. Намира, че е налице злоупотреба с
права от Ц., тъй като следва претенцията да се предяви в едно производство, а
не за всеки месец с отделно. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Претендира разноски.
След като се запозна със събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа
страна следното:
Не е спорно, а и от представените по делото доказателства се
2
установява, че страните са съсобственици на имот с пл. № 7696, от кв.424, по
КРП на гр. Велинград от 2004г. при квоти 2/3 ид. части за ищеца и 1/3 ид. част
за ответника. Съсобствеността е възникнала, след като с влязло в сила
Решение от 14.06.2001 г. по гр. дело № 633/2001г. на Окръжен съд Пазарджик
наследодателката на ищеца и негова майка С..Н.М /починала на 30.04.2021г./ е
призната, на осн. чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, за собственик на 2/3 ид. части от
парцел II-2480 в кв. 424 по РП на гр. Велинград от 1983г. и Община Велинград
е осъдена да предаде владението на имота. Ищецът е единствен наследник по
закон на Стефка Мандова.
Спорът в случая се отнася до идентичност между парцел II – 2480 в кв.
424 по действащия план на гр. Велинград от 1983 г. без доказателства за
площта на имота по посочения план и ПИ 7696 по действащия план на града,
който е с площ от 2729 кв. м.
По делото е представен препис от Акт за публична общинска
собственост № 12 от 28.03.2006 г., от който е видно, че публична общинска
собственост е следният имот: 8378/9750 ид. ч. от УПИ II за училище с обща
площ от 9750 кв. м. в кв. 424 по плана на гр. Велинград, ведно с описаните в
него сгради, които не са предмет на делото. От посочения акт се установява,
че УПИ II с площ 9750 кв. м. е образуван от два имота: имот пл. № 2480 с
площ 7692 кв. м. и 1/3 от частта от имот пл. № 7696 с площ 2058, попадаща
в УПИ, целият с площ от 2729 кв. м., който имот е отреден за училище.
Видно от отбелязването в заглавната част от скица № 808/22.07.2013 г.
имот № 7696 с обща площ 2729 кв. м. попада в УПИ II за училище и улица, а
съгласно графичното изображение на скицата, имот № 7696 попада и в УПИ
VII – 2481. Т. е. след постановеното решение на Окръжен съд Пазарджик от
14.06.2001 г., легитимиращо наследодателката на ищеца като собственик на
имота, е настъпило изменение в плана на гр. Велинград, което е засегнало и
процесния имот. В скицата са посочени като собственици на имота Община
Велинград с дял 1/3 и Стефка Мандова, наследодател на ищеца Ц. при
собственост от 2/3 ид. ч., като основание за правата се сочи вписаното на
14.04.2009 г. Решение на ПОС.
С доклада по делото съдът е указал на ищеца, че не сочи доказателства
за идентичност между имотът, описан в Решение на ПОС от 14.06.2001 г. и
поземлен имот № 7696 с обща площ от 2729 кв. м., като ищецът не е
представил такива. Тъй като в негова тежест е да докаже съсобствеността в
твърдения обем, и той не е сторил това, съдът е длъжен да приеме твърдения
факт за неосъществен. Безспорно съсобственост в имот № 7696 с площ от
2729 кв. м. има между Община Велинград и ищеца Н. Ц., но последния не е
доказал обема с оглед настъпилите изменения в плана на гр. Велинград. Не е
доказано, че целият имот с площ от 2729 кв. м. се ползва от ОУ „Георги
Бенковски“.
От горното съдът прави извод, че площ от 2058 кв. м. от ПИ 7696 попада
в УПИ II, която част се ползва за училище и от която ищецът е лишен да
3
ползва.
От приетата и неоспорена от страните ССЕ се установи, че наемната
цена за 1 кв. м. от имота за периода възлиза на 0,50 лв. Изводът върху каква
площ следва да се начисли обезщетение следва да се направи от съда и като
взе предвид горните изводи, обезщетението следва да бъде начислено върху
2058 кв. м. или – 2058 х 0,50 лв. = 1029 лв. За 2/3 ид. ч. за ищеца възлиза на
686 лв. Претенцията на ищеца възлиза на 650 лв.
По отношение на претендираното обезщетение за лихви за периода от
24.10.2021 г. до 24.10.2024 г., съгласно ССЕ е прието, че размерът на
обезщетението за забава възлиза на 234,57 лв. Съобразно горните изчисления
на съда за дължимо обезщетение върху 2058 кв. м. задължението за лихви
надхвърля извода на вещото лице, но размерът на претенцията е по-ниска, а
именно 233,14 лв., поради което съдът дължи произнасяне до последния
размер.
С оглед на горните фактически изводи, съдът намира от правна
страна следното:
По иска с правно основание по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Хипотезата на чл. 31 ал.2 от ЗС е частен случай на общата забрана по
чл. 59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване. Приложима е в отношенията
между съсобственици по повод ползването на обща вещ. Съгласно чл. 31, ал. 1
ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното
предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си
служат с нея според правата им. Препятстването от страна на ползващия
съсобственик, макар и по силата на правомерно поведение, на възможността
друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва
своята част от общата вещ, нарушава забраната по ал.1 да не се пречи и
поражда установеното в ал. 2 на чл.31 от ЗС право на обезщетение. То е
средството за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата
вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация срещу
неправомерното ползване на един от съсобствениците. Поради това, че не
може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в
съсобствеността, съсобственикът има право на парично обезщетение.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по
чл. 31 ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение,
на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл.81 ал.2 от ЗЗД и след
получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи
обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна
погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика.
4
Правото на обезщетение се дължи само за времето, през което
съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ
съобразно своя дял. То не възниква когато съсобственик отказва да приеме
предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ,
съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ
заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание
да се ползва. Размерът на обезщетението се определя в съответствие с
наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота
съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.
Лично ползване по смисъла на чл. 31 ал.2 от ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици
да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и
граждански плодове. Претенцията за обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС ще е
основателна, когато неползващия съсобственик е отправил писмено искане и
то е получено от ползващия съсобственик и въпреки той или член на неговото
семейство продължава пряко и неспосредствено да си служи с цялата обща
вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и
неспосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея/например като държи ключа/; ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за
послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва
общата вещ /този смисъл ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. дело № 7 по описа за
2012 г. на ОСГК на ВКС/.
В случая безспорно се установи, че страните по делото са съсобственици
на процесния имот пл. номер 7696 в кв. 424 по плана на гр. Велинград от
2004г. при квоти 2/3 за ищеца и 1/3 за ответника. От представените
доказателства се установява, че само част от имот с пл. № 7696 обаче попада в
УПИ II-за училище, който УПИ II изцяло ответникът е предоставил за
ползване на ОУ ”Г. Бенковски” Велинград. Тази част е с площ от 2058 кв. м.
Неоснователни са възраженията на ответника, че имотът е отчужден още през
1950г., заедно с други имоти и върху него е реализирано мероприятие, поради
което не е подлежал на възстановяване. Решението, с който праводателката на
ищеца е призната за собственик се ползва със сила на пресъдено нещо и съдът
не може да пререшава спора за правата на страните, а следва да го зачете в
настоящото производство.
Неоснователно е и възражението, че ответникът не е предоставил имота
за ползване на училището. Вярно е, че към датата реализиране на
мероприятието общините не са съществували като правни субекти и
собственик на отчуждените имоти е била държавата, която е предоставила
имота за изграждане на училището. С § 7, т. 6 от ЗМСМА /обн. ДВ бр. ДВ, бр.
49 от 1995 г./ обектите на общинската инфраструктура с местно значение,
предназначени за административните потребности на общините, както и за
5
здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално
обслужване са станали собственост на общините. Следователно, доколкото
имотът попада в двор на вече общинско училище и продължава да се ползва
от него, то ответникът е допуснал трето за собствеността лице да ползва
общата вещ.
Неоснователно е и възражението, че в върху част от съсобствения имот
попадат сгради, които не са съсобствени и дворното място има обслужващо
предназначение. Дали имотът има обслужващо предназначение спрямо
построените в него сгради е от значение за възможността да бъде допуснат до
делба. Дали обаче имотът е реално поделяем е правноирелевантно за
основателността на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като това изискване не е сред
материалноправните предпоставки, предвидени в закона.
Ответникът ползва имота в обем надвишаващ правата му.
Наследодателката на ищеца е отправила писмена покана до другия
съсобственик, обективирана в искова молба до ОС Пазарджик от 21.07.2003
година, в която изрично претендира обезщетение за ползване на имота.
Съгласно съдебната практика настоящата подадена искова молба,
обективираща искане за заплащане на обезщетение, също се счита за покана.
Не се установи, че ответникът е предоставил имота за ползване на
ищеца съобразно притежаваните от него права до приключване на съдебното
дирене пред настоящата инстанция. Поканите до майката на Ц. за замяна с
друг имот или за делбата му не съдържат волеизявление за предоставяне
реалното ползване на имота.
При така установеното от фактическа страна и предвид изложените
правни съображения, съдът намира, че предявеният иск с правно основание
чл. 31, ал.2 от ЗС- за заплащане на обезщетение в размер на 650 лв., за периода
от 01.06.2021 г. до 30.06.2021 г. за това, че съсобственият имот се ползва само
от единия от съсобствениците е основателен и доколкото не е налице
изменение на иска чрез увеличаване размера му, то съдът е обвързан от
диспозитивното начало.
По иска с правно основание по чл.86 от ЗЗД.
Предвид основателност на главния иск и доколкото е налице забавено
плащане на процесното обезщетение, то за ответника е възникнало и
задължение за заплащане на лихви за забава върху него. По делото не са
представени доказателства за погасяване на това вземане от страна от
ответника. Ето защо при съобразяване заключението на вещото лице се
установява, че искът е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен
изцяло, при съобразяване диспозитивното начало в гражданския процес и
липсата на искане за увеличаване размера на предявения иск.
По разноските.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските
сторени от ищеца следва да бъдат възложени в тежест на ответника, а именно
6
100 лв. за внесена ДТ, 300 лв. депозит за вещо лице. Претендира се адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лв., платени в брой, за което е направено
възражение за прекомерност.
Съдът като съобрази възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, счита същото за основателно. С последните изменения на
Наредба № 1 за възнаграждение за адвокатска работа са премахнати
минималните размери на адвокатските възнаграждения. При отчитане на
прекомерността му, съдът отчете, че по делото е проведено едно съдебно
заседание, в което не се е явил процесуалният представител на ищеца, че
делото не се отличава с правна сложност, също отчита и сходната фактология
по вече известните на съда многобройни дела между същите страни и сходен
предмет и като съобрази Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари
2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, намира, че на
процесуалния представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в
размер на 400 лв.
Поради гореизложеното, настоящият състав на Районен съд Велинград
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 31, ал.2 от ЗС, Община Велинград, със
седалище и адрес: бул. „Хан Аспарух“ № 35, ДА ЗАПЛАТИ на Н. В. Ц., с ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, ж.к. „Младост 2“, бл. 217, ет.10, ап. 49, сумата
от 650 лева /шестстотин и петдесет лева/, представляваща обезщетение за
лишаване от ползването на 2/3 идеални части от парцел II - 2480 в кв. № 424,
за периода от 01.06.2021 г. до 30.06.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане, както и
сумата от 233,14 лева /двеста тридесет и три лева и четиринадесет стотинки/
лихва за забава, за периода от 24.10.2021 г. до 24.10.2024 г., на основание чл.
86 ЗЗД,.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Община Велинград, със
седалище и адрес на управление: бул. „Хан Аспарух“ № 35, ДА ЗАПЛАТИ на
Н. В. Ц., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. Младост 2, бл.217, ет.10,
ап.49, сумата от общо 800 лв. /осемстотин/, разноски по гр. д. 1336/2024 г. на
РС Велинград.
Решението подлежи на обжалване въззивно обжалване, в двуседмичен
срок от връчването му на страните, пред Окръжен съд Пазарджик.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
7