РЕШЕНИЕ
№ 1418
гр. Варна, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Иван Стойнов
при участието на секретаря Ана Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Иван Стойнов Гражданско дело №
20243110111471 по описа за 2024 година
Производството е образувано по подадена искова молба от В. С. Т., гр. В. с която
срещу „.Т“ ***, гр. Ш., са предявени три обективно кумулативно съединени искове за
прогласяване нищожността на клаузи, съдържащи се в сключен между страните договор за
потребителски кредит, с които е уговорено заплащането на неустойки и разходи за
извънсъдебно събиране на вземанията.
В исковата си молба ищцата В. С. Т. твърди, че на 19.06.2023 г. между страните е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който й е предоставена сумата от
950 лв. Излага, че в чл. 27, ал.1 от Договора и чл. 46, ал. 1 от ОУ е предвидено, че ако не
предостави обезпечение по заема дължи неустойка. Счита, че тази клауза за неустойка е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Твърди още, че тази клауза е и
неравноправна и същата противоречи и на предвидените в ЗПК изисквания. Ищцата излага,
че в чл. 10, раздел III. ЛИХВИ И ТАКСИ от Договора за заем и чл. 23, т. 3 от ОУ към него е
предвидена неравноправна клауза, уреждаща начисляване на разходи за извънсъдебно
събиране на вземания. Счита, че тази клауза от Договора е нищожна, поради противоречие с
изискванията на ЗПК, според които кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия на управление на кредита. Ищцата излага, че съгл. чл. 28, раздел
VIII. НЕУСТОЙКИ от Договора за заем е предвидена клауза, уреждаща допълнителна
неустойка при неизпълнение в размер 1% на ден. Счита, че тази клауза от Договора е
нищожна, като противоречаща на изискванията на ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнение, а кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо. Моли съдът да прогласи нищожността на гореописаните
клаузи от Договора за потребителски кредит, както и да присъди сторените по делото
разноски.
Ответникът „.-К.“ **** е подал в срок отговор на исковата молба, с който оспорва
предявените искове. Не оспорва, че страните са сключили договор за потребителски кредит
от разстояние. Твърди, че в чл. 20 е уговорено заплащането на неустойка при неизпълнение,
но кредиторът не е задължен да я претендира. Излага подробно стъпките, при които
страните са сключили договора за кредит от разстояние, като в тази връзка посочва, че е
1
предоставил на потребителя подробна и ясна информация за дължимите от него суми. Сочи,
че въпреки че неустойката за непредоставяне на обезпечение не е начислявана и суми не са
събирани за нея от дружеството, то същата е действителна и отговаряща на действащото
законодателство. Излага подробни правни аргументи в тази връзка.
С молба преди съдебно заседание ищцата поддържа исковата молба.
С молба преди съдебно заседание ответникът поддържа отговора.
Настоящият състав на съда, въз основа на твърденията и възраженията на
страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение,
формира следните фактически и правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове за прогласяване
нищожността на уговорени в договор за кредит клаузи, като противоречащи на закона и
добрите нрави, които са квалифицирани по чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1,
предл. I и III ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 и чл. 33 ЗПК.
Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест ищецът е следвало да
установи, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № .от 19.06.2023
г.; наличието на посочени клаузи в него, уреждащи дължимостта на неустойки за забава и
непредоставяне на обезпечение, както и разходи за извънсъдебно събиране на вземания;
наличието на основание за нейната недействителност. В тежест на ответника е било да
установи, в случай, че ищецът докаже горните обстоятелства, че процесните клаузи в
Договора са действителни.
Не се спори между страните и се установява от представените писмени доказателства,
че са сключили Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №.от 19.06.2023
г., погасителен план към него, стандартен европейски формуляр и Общи условия /л. 7-20, л.
33-55/ по силата на които В. С. Т. се задължила да заплати на „С.-К.“ ****сумите от 950 лв.
главница, 170,01 лв. възнаградителна лихва и 850,04 лв. неустойка.
Установява се от представеното преводно нареждане /л. 56/, че ищцата е усвоила
отпуснатата сума от 950 лв. по договора за кредит. Не се оспорва, че не е осигурила
уговорените в договора обезпечения.
По отношение на предявения иск за недължимост на уговорената между страните
неустойка в размер на 850,04 лв. поради нейната нищожност съдът намира, че същият се
явява изцяло основателен.
В чл. 27 от Договора за кредит е предвидено, че в случай, че потребителят не изпълни
задължението си посочено в чл. 17 (да предостави обезпечение в тридневен срок –
поръчител или банкова гаранция), същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 %
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по
чл. 17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Страните
се съгласяват, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката по-горе, потребителят
да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
Неустойката се дължи само за периода през който потребителят не е осигурил договореното
обезпечение. В този смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичане
на срока по чл. 17, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако
след предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по
какви причини, отново настъпва неизпълнение на чл. 17, като потребителят дължи
неустойка считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
Това вземане несъмнено следва да се квалифицира като уговорена отнапред
компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена
договорена престация. Тази уговорка противоречи на чл. 16 ЗПК и чл. 19 ЗПК, поради което
2
е нищожна. В горния смисъл е и практиката на ВОС по подобни казуси /Определение №
1447 от 16.04.2019 г. по в.ч.т.д. № 538/2019 г., Определение № 4560 от 30.12.2019 г. по
в.ч.т.д. № 2058/2019 г., Определение № 4195 от 22.11.2019 г. по в.ч.т.д. № 1827/2019 г. и др./
Също така уговорената неустойка за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечения /банкова гаранция или поръчител/ по
кредита е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза от присъщите за
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Не е ясно какви вреди
покрива същата и доколкото оскъпява допълнително кредита, заобикаля изискванията на
ЗПК. Отделно тази уговорка води до значително неравновесие в правата между потребителя
и търговеца, и не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава длъжника
от право на избор и възможност за индивидуално договаряне. Също така, при условие, че
финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя в
съответствие с изискването на чл. 16 ЗПК, а с уговорената неустойка се цели да се обезщетят
вредите от евентуална фактическа неплатежоспособност на длъжника, то последното е в
противоречие с цитираната разпоредба на закона. В тази връзка и противоречи на закона
уговорката, че неустойката обезпечава точно тези вреди – кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита.
Основателен се явява и иска за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 28 от
Договора, предвиждаща заплащането на още една неустойка за неизпълнение.
В чл. 28 от Договора е предвидено, че при неизпълнение на което и да е свое
договорно задължение, включително и при неизпълнение на плащане на дължима сума в
срок, освен другите договорени неустойки, потребителят дължи и неустойка в размер на 1 %
от размера на просрочената сума на ден.
Освен неустойката по чл. 27, нищожна е и неустойката по чл. 28 от Договора, поради
противоречието й със закона. Уговаря се допълнително обезщетение при неизпълнение
надхвърлящо предвиденото в чл. 33, ал. 2 ЗПК.
Нищожна е и клаузата на чл. 10, предвиждаща начисляване на разходи за
извънсъдебно събиране на вземания, доколкото противоречи на закона - чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
която разпоредба забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с управление на кредита, а извънсъдебното събиране на просрочените
вноски безспорно е действие по управление на кредита.
В случая е без значение на какво основание по чл. 26 ЗЗД са предявени исковете,
доколкото съдът извършва служебна проверка за нищожността на клаузите и на целия
договор за кредит от външна страна /ТР № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС/. Доколкото е прието, че
тази проверка се извършва в мотивите на решението, а в случая изрично са предявени
искове само за нищожност на конкретни основания, то и диспозитивът на решението следва
да е в този смисъл, макар и да се установява и противоречието на клаузите със закона, което
основание има превес над останалите, съобразно съдебната практика. За потребителя е
ирелевантно основанието за нищожност, щом се постига целения резултат – оспорваните
клаузи да не го обвързват.
Умишленото невключване в посочения по кредита ГПР на изначално дължими суми
води до нищожността на целия кредит, на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК. Пороците на
договора са многобройни и съществени. Такъв иск (за прогласяване нищожността на
договора) не е предявен, поради което съдът следва да ограничи произнасянето си в
диспозитива съобразно сезирането му.
В заключение и трите предявени иска са основателни и следва да се уважат.
По разноските:
Предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника
следва да се възложат сторените от ищцата разноски. Ищцата претендира 150 лв. държавна
такса. Процесуалният й представител претендира адвокатско възнаграждение с ДДС по реда
на чл. 38 ЗА в размер на 480 лв. за всеки от трите иска.
3
Ответникът е релевирал своевременно възражение за прекомерност на
претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение, което възражение не следва да се
обсъжда, доколкото възнаграждението по чл. 38 ЗА се определя от съда, а не от адвоката, и
то няма как да бъде прекомерно.
Съдът намира, че независимо от броя на предявените искове, спорът се концентрира
над действителността на посочените три клаузи от сключения между страните договор за
кредит. В този смисъл и възнаграждението на процесуалния представител следва да се
определи по справедливост, не според броя на исковете, а според защитавания интерес и
резултатът от това, който в случая касае недължимостта на неустойка в размер на 850,04 лв.,
неустойка за забава с неясен размер и разходи за извънсъдебно събиране в максимален
размер от 120 лв. При наличието на посочените в исковата молба пороци за ищцата е имало
възможност да предяви един иск за нищожност на целия договор за кредит, вместо няколко
иска за отделни клаузи. Избран е друг път на защита, но резултата от него не следва да води
до неоснователно обогатяване на процесуалния представител.
По реда на чл. 38 ЗА в полза на процесуалния представител на ищцата съдът
определя справедливо адвокатско възнаграждение в размер 400 лв., без да се предвижда
ДДС, за наличието на основание за начисляването на който не са представени доказателства.
Съдът намира, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за ВАР е неприложима в
случая. Да се приеме обратното и да се определя възнаграждение съобразно всеки отделен
иск, в случая, би довело до злоупотреба с права и неоснователно обогатяване, което не
следва да бъде допускано от съда. Адвокатът и клиентът могат свободно да договарят
какъвто желаят размер на възнаграждението, но по отношение на отговорността на другата
страна за тези разноски съдът съблюдава горните изисквания.
Сторените от ищцата разноски за държавна такса следва да се присъдят изцяло.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на следните клаузи от сключения между В. С. Т., ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ул. „О. П.” № ****, ет. ***, ап. *** и „С.-К.“ ***, ЕИК ***** със
седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № ****, Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № ****от 19.06.2023 г., както следва:
- чл. 27, ал. 1, раздел VIII. Неустойки, уреждаща начисляване на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, поради противоречието й с добрите нрави, на основание чл.
26, ал. 1, предл. III ЗЗД;
- чл. 10, раздел III. Лихви и такси, уреждаща начисляване на разходи за извънсъдебно
събиране на вземания, като противоречаща на закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. I
ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК;
- чл. 28, VIII. Неустойки, уреждаща допълнителна неустойка при неизпълнение в
размер 1% на ден, като противоречаща на закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр.
чл. 33, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА С.-К.“ ***, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл.
„О. № ** ДА ЗАПЛАТИ на В. С. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. „О. П.” № ****, ет.
****, ап. ****, сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща сторени от страната
разноски в производството за заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл.
„О.“ № ****, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г. - ЛАК, сумата от 400 лв. /четиристотин лева/,
представляваща определено от съда възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
на В. С. Т. в производството по делото, на основание чл. 38 ЗА, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК.
4
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5