№ 856
гр. Шумен, 17.11.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:София Анд. Радославова
Членове:Нели Г. Батанова
Димчо Ст. Луков
като разгледа докладваното от Димчо Ст. Луков Въззивно частно гражданско
дело № 20223600500485 по описа за 2022 година
Производство по чл. 274 от ГПК.
Настоящото производство е образувано по депозирана частна жалба от
А. Ж. С. против Определение № 2040/19.09.2022 г. по ч.г.д. № 1410/2022 г. на
ШРС с което е отхвърлена молбата му за изменение на Разпореждане №
1923/30.06.2022 г. постановено по ч.г.д. № 1410/2022 г. в частта му досежно
разноските, като неоснователна.
Жалбоподателя излага доводи за незаконосъобразност на
определението, тъй като намира, че след като заявлението по чл. 410 от ГПК е
уважено частично, то следва и съразмерно уважената част да бъдат присъдени
разноските за държавна такса на заявителя. Сочи също така, че не е съгласен
с довода на заповедния съд, че в исковото производство, исковият съд ще се
произнесе по разноските. Моли за отмяна на определението и въззивният съд
да се произнесе по разноските, а алтернативно прави искане за отмяна на
издадената заповед за изпълнение на парично задължение № 654/30.06.2022 г.
в частта и за държавната такса за разликата над 66. 90 лв.
В срока по чл. 276 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, в
който намира жалбата за неоснователна, тъй като в същата не е посочено
конкретно основание, съгласно което следва определената държавна такса да
бъде определена съобразно уважената част от заявлението по чл. 410 от ГПК.
Прави искане за отхвърляне на частната жалба.
1
Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съдът, като прецени доводите, изложени в частната жалба и като
съобрази закона, по основателността на частната жалба намира следното:
От „Профи кредит България“ ЕООД е депозирано пред ШРС Заявление
по чл. 410 от ГПК срещу А. Ж. С. за парично вземане в размер на 5 959. 71 лв.
произтичащо от неизпълнение на договор за потребителски кредит.
Образувано е ч.г.д. № 1410/2022 г. С Разпореждане № 1923 от 30.06.2022 г.
заповедния съд е отхвърлил на осн. чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК заявлението в
едната му част. Уважил заявлението в другата му част и е постановил да се
издаде заповед за изпълнение, като е приел, че на заявителя следва да бъдат
заплатени и разноските за държавна такса върху целия размер на
претендираното в заявлението парично вземане в размер на 119. 42 лв.
Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника – жалбоподател в
настоящото производство на 18.07.2022 г. На 11.08.2022 г. длъжника С.
депозирал в ШРС възражение по чл. 414 от ГПК. В същото посочил и, че
неправилно е издадена заповедта за изпълнение касателно държавната такса,
тъй като същата била присъдена върху целия размер на претендираното със
заявлението вземане, но заповедния съд е уважил частично искането по
заявлението. В Разпореждане № 2385/11.08.2022 г. ШРС указал на заявителя
„Профи кредит България“ ЕООД, че може в едномесечен срок да предяви иск
за вземането си. В дадения му срок заявителя е представил доказателства за
предявения от него граждански иск. На 26.08.2022 г. длъжника С. депозирал в
ШРС молба с искане съда да се произнесе по разпореждането за издаване на
заповед за изпълнение в частта относно дължимата държавна такса на осн. чл.
248 от ГПК, така както е поискал във възражението по чл. 414 от ГПК.
С атакуваното в настоящото производство Определение №
2040/19.09.2022 г. по ч.г.д. № 1410/2022 г. на ШРС, заповедния съд е приел,
че след като в чл. 12 т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК, по заявление за издаване на заповед за изпълнение се
събира такса в размер на 2 % от интереса, следва, че интересът е общата
претендирана сума, която при уважаване на заявлението, съдът присъжда за
плащане от длъжника. На следващо място заповедният съд е приел, че
2
въпросът за съразмерността на дължимата от длъжника държавна такса
според уважената/отхвърлената част от исковете ще бъде решен в бъдещото
исково производство. От друга страна, заповедния съд е приел, че след като
длъжника не е съгласен с възложената му държавна такса, той е имал
възможността да обжалва заповедта за изпълнение в частта и за разноските
пред ШОС. На така посочените доводи ШРС приел, че не са налице
основания за изменение на разпореждането въз основа на което е издадена
заповедта за изпълнение и е отхвърлил молбата на длъжника С. за изменение
на Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. в частта му досежно разноските като
неоснователна.
Като съобрази изложените по-горе факти, настоящата инстанция
приема, че атакуваното в настоящото производство определение на ШРС е
недопустимо. В т. 7 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д.
№ 4/2013 г. е прието по въпроса за приложимостта на чл. 248 ГПК в
заповедното производство, че следва да бъдат разграничени хипотезата, при
която заповедният съд изобщо не се е произнесъл по искането за разноски, от
тази, при която произнасянето му е погрешно - т. е. несъобразено с правилата
на чл. 78 ГПК, включително когато не са присъдени всички направени
разноски в полза на страната, която има право на такива. В последния случай
заинтересуваната страна разполага с изрично уредената в чл. 413, ал. 1 ГПК
възможност да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта
за разноските. Ако обаче съдът е пропуснал да се произнесе по това искане,
налице е непълнота, която подлежи на отстраняване по общия ред на чл. 248
ГПК. Следователно, ВКС приема, че разпоредбата на чл. 248 ГПК намира
приложение в заповедното производство в хипотезата, при която заповедният
съд не се е произнесъл по искането за разноски. Настоящия случай е именно
такъв – заповедния съд се е произнесъл погрешно, т. е. несъобразено с
правилата на чл. 78 от ГПК. Със заявлението е посочен размера на паричното
вземане за което се иска издаване на заповед за изпълнение – 5 959. 71 лв. С
Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. ШРС е уважил частично заявлението – за
сумата от 3 345. 22 лв. и го е отхвърли за сумата от 2 614. 49 лв. Независимо
от това и в противоречие с правилото на чл. 78 ал. 1 от ГПК заповедния съд е
възложил на длъжника държавна такса върху цялото претендирано от
заявителя парично вземане, а не съразмерно на уважената част. Съобразно
3
задължителните указания на ТР № 4/2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, при горното положение, разпоредбата на чл. 248 от ГПК не намира
приложение, поради което молбата на длъжника С. е процесуално
недопустима, тъй като за него е била налице възможността по чл. 413 ал. 1 от
ГПК да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за
разноските.
Предвид гореизложеното ШОС приема, че обжалваното определение е
недопустимо, като постановено при отсъствие на процесуална предпоставка
за надлежното упражняване правото на молителя да иска изменение на
разпореждането в частта за разноските. Ето защо атакуваното определение
следва да бъде обезсилено, а молбата на А. Ж. С. за изменение на
Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. в частта му за разноските следва да бъде
оставена без разглеждане.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОБЕЗСИЛВА Определение № 2040/19.09.2022 г. постановено по ч.г.д.
№ 1410/2022 г. по описа на ШРС.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ молбата на А. Ж. С. за изменение на
Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. издадено по същото дело, в частта за
разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4