Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 01.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6786 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.02.2020
год., постановено по гр.дело №58616/2018 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу И.С.В. искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 921.88 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от м.ноември 2014 год. до 30.04.2017 год. /при допусната
от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния момент на периода,
за който се дължат вземанията, който е посочен като 01.05.2014 год./ в
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“Красна *******, сумата от 198.80 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.10.2015 год. до 28.11.2017 год., сумата от 34.88 лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2017 год. и сумата от 6.45 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.10.2015 год. до 28.11.2017 год., като исковете за главница,
представляваща стойност на топлинна енергия и обезщетение за забава са
отхвърлени в останалата им част и ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото за държавна такса в
размер на 22.26 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер на 200.52 лв. и
сумата от 71.61 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и
направените разноски в заповедното производство за държавна такса в размер на
22.26 лв. и сумата от 35.80 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „М.Е.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
част от претендираните вземания, а именно тези за периода от м.май 2014 год. до
30.10.2014 год., са погасени по давност. В раздел ІХ от Общите условия –
„Заплащане на топлинна енергия“, чл. 33, ал. 1, бил определен реда и срока, по
който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответникът/ са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл задължението за
заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури, следвало да бъде изпълнено най-късно до края на текущия месец, следващ
месеца на доставката на топлинна енергия. В случая първоинстанционния съд не
бил съобразил обстоятелството, че сумите по общата фактура от 2015 год. са
погасени. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК било
подадено на 08.12.2017 год., с което действие давността била прекъсната. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата И.С.В. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се посочи следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че през исковия период ответникът е
бил собственик на процесния апартамент №88, находящ се в гр.София, ж.к.“*******и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на
доставената през периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2017 год. топлинна енергия
възлиза на 1 286.45 лв.
Единственият
спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързани
с това дали част от претендираните вземания за стойността на доставената
топлинна енергия са погасени по давност.
Според разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК,
понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че
по отношение на процесните задължения за главници въззивният съд приема, че е
приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, но
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради
следните съображения:
Съгласно действалите през процесния
период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума
за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения
за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски възникват след изтичането на
съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване. Т.е., в частност
тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за процесните вземания за стойността
на топлинната енергия, отнасящи се за периода от м.май 2014 год. до м.октомври
2014 год. включително, е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ
месец и е изтекла преди датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №86022/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 43 с-в – 08.12.2017 год., поради което и същите се явяват погасени по
давност, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на
изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок
за изпълнение на задълженията в процесната обща фактура, с който жалбоподателят
свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност, няма
действие по отношение на ответниците – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
Срещу изчисленията на размера на
непогасените вземания за главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия, както и на размера на вземането за обезщетение за забава
/натрупано върху непогасената по давност главница/ не са наведени самостоятелни
оплаквания в жалбата, поради което и с оглед ограничения характер на въззивното
обжалване /чл. 269, изр. 2 ГПК/, жалбоподателят не би могъл да постигне
присъждането на суми в размери, по-големи от установените в атакувания съдебен
акт.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част,
като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 300 лв. /своевременно релевираното от жалбоподателя
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно предвид ниската фактическа
и правна сложност на делото – въззивното производство се е развило в едно
съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, като ответникът не е
подал писмен отговор на въззивната жалба, поради което и размерът на
претендираните от него разноски следва да бъде намален до минимално предвидения
такъв в нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.02.2020 год.,
постановено по гр.дело №58616/2018 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати
на И.С.В. с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „М.Е.“ ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС,
ГО, 66 с-в, за преценка за провеждане на производство по реда на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/