№ 112
гр. Пловдив, 23.03.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Деница Ц. Стойнова
като разгледа докладваното от Васил Ст. Гатов Въззивно частно наказателно
дело № 20225000600119 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава двадесет и втора НПК.
С обжалваното определение е оставено без уважение искането на
защитата на подсъдимия М. за прекратяване на съдебното производство и
връщане на делото на Окръжна прокуратура Стара Загора, както и искането за
изменение на взетата спрямо М. мярка за неотклонение в по – лека такава.
Недоволен от така постановеният съдебен акт останали подсъдимия и
защитника му и на основание чл.249, ал.3 НПК го обжалвали. В жалбата
релевирали съображения за неправилност на изводите на съда, свързани с
въпросите по чл.248 НПК и предложили определението да бъде отменено и
делото върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснатите според
защитата съществени процесуални нарушения. Отделно се атакува и
определението в частта, с която е потвърдена мярката за неотклонение
„Домашен арест“. Съображенията са ориентирани към влошеното
здравословно състояние на подсъдимия, като се предлага същата да бъде
изменена в по – лека такава.
Апелативният съд, като съобрази възраженията в жалбата, провери
изцяло обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение и
за да се произнесе взе предвид следното:
1
Жалбата е подадена в срок, от активнолегитимирани страни и е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е частично основателна.
В разпоредителното заседание, защитата на подсъдимия е изразила
претенции за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила,
попадащо в обхвата на разпоредбата на чл.249, ал.4, т.1 НПК. Възраженията
са свързани с неяснота в описанието на фактическата обстановка, приета от
прокурора, касателно начина на извършване на инкриминираното деяние и
предмета на престъплението.
Съдът е оставил без уважение така направеното искане, като е счел, че
наведените доводи са несъстоятелни, тъй като дефицит и неяснота в
относимата към предмета на доказване фактология липсва и обвинителния
акт е годен да постави основните рамки на съдебния процес и да обезпечи
правото на защита на подсъдимия.
Изводите на съда са правилни.
Минималните критериите за процесуална съответност на
обстоятелствената част на обвинителния акт са детайлно очертани в
разпоредбата на чл.246, ал.2 НПК и допълнително изяснени с ТР № 2/2002г.
на ОСНК на ВКС. На л.3 и л.4 /следвайки номерацията на обвинителния акт/
прокурорът, воден от преценката си за доказателствена обезпеченост е
посочил какви действия е извършил подсъдимия, времето, мястото, начина и
средствата за извършване на инкриминираното престъпление, както и неговия
предмет. Фактите са изложени ясно и точно, последователно и в тяхната
логическа връзка. Това удовлетворя в достатъчна степен изискването за
фактическо описание на деянието на подсъдимия.
При положение, че в обвинителния акт са описани релевантните за
повдигнатото обвинение факти, съобразно преценката на прокурора, то
правото на защита на обвиняемия не е нарушено, защото той е запознат както
с фактите, така и с правото и съобразно тях е организирал защитата си и по
тях ще се брани в открития състезателен процес.
Поради това възражението на защитата на подсъдимия М., че същият не
разбира в какво точно е обвинен е несъстоятелно и не може да бъде
споделено.
2
Всичко посочено по-горе води до извода, че обжалваното определение
в частта, с която е оставено без уважение искането на подсъдимия и защитата
му за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на
прокурора е обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а
подадената срещу него жалба в тази й част да бъде оставена без уважение.
Жалбата срещу определението в останалата му част, с която искането за
изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия в по – лека е оставено
без уважение е основателна.
Първата инстанция като е съобразила здравословното състояние на
подсъдимия и продължителността на срока на срока на задържането му е
намерила, че независимо от намалелия интензитет на опасността подсъдимият
да попречи за нормалното развитие на процеса мярката „домашен арест“ се
явява тази, най – оптимално съответстваща на целите на чл.57 НПК.
Този извод не може да бъде споделен.
Целите на мерките за неотклонение са да се попречи на подсъдимия да
се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение
на влязлата в сила присъда /по арг. на чл.57 НПК/, като всяка една от
посочените в чл.58 НПК мерки разполага с различен ограничителен
потенциал, от най – малък при мярката „Подписка“ до най – значителен при
„Задържането под стража“.
Затова при определянето им следва внимателно да се обследват не само
степента на обществена опасност на деянието и доказателствата по делото, но
и здравословното състояние на подсъдимия, семейното му положение,
професионалния му и социален статус, възрастта и други обстоятелства за
неговата личност. Съобразявайки тези критерии, заложени в разпоредбата на
чл.56 НПК съответният орган, който взема или контролира вече взетата мярка
за неотклонение следва да прецени до каква степен е наложително да бъдат
ограничени правата на лицето, така, че от една страна да не бъдат надскочени
целите по чл.57 НПК, а от друга страна да бъде охранени личните права и
обществения интерес. Затова законодателят е предвидил мерките „Домашен
арест“ и „Задържане под стража“, които засягат в най – голяма степен
правната сфера на гражданите да бъдат вземани и контролирани от съда, като
наред с основанията за вземането им се съобразява във всички случаи и
тяхната продължителност, с цел да не бъдат прекомерно дълго време
3
поставени в изолация задържаните лица.
Практиката на ЕСПЧ и на националните ни съдилища е еднопосочна в
разбирането, че всяко фактическо задържане или казано по друг начин
ограничаване на свободното предвижване на лицето се определя като „арест“
от ЕКЗПЧОС. Поради това мерките за неотклонение „ задържане под стража“
и „домашен арест“ са много близки по своята природа и правни последици и
се подчиняват на едни и същи процесуални правила. В тази връзка е и
Решение № 10/27.07.1992 г. по конституционно дело № 13 от 1992 г., в което
Конституционният съд отбелязва: "... „домашният арест“ е също форма на
задържане и намеса в правото на неприкосновеност на личността..." , т.е по
своята същност представлява лишаване от право за свободно придвижване в
пространството. Конституционното решение корелира с европейския
стандарт, установен в чл. 5 т. 4 КПЧОС, според който като форма на
задържане „домашният арест“ се ползва с всички процедурни гаранции,
предвидени за самото задържане. На това основание още през 1999г. във
вътрешното законодателство се въведе съдебен контрол над „домашния
арест“ с разписани правила за проверка, ред на вземането и контролирането
му, съответни на задържането под стража. Законодателя е предвидил, че
„домашния арест“ е своеобразна форма на лишаване от свобода на лицето,
спрямо което е взета тази мярка за неотклонение, поради което режимът й е
същият, както при „Задържането под стража“. Т.е., по своята същност и
правни последици мярката за неотклонение „Домашен арест“ също
представлява ограничаване правото на свобода.
Нещо повече, според ЕСПЧ продължителното задържане, каквото е
задържането на подсъдимия М. може да бъде оправдано само ако са налице
конкретни данни за действително изискване на обществения интерес, което
да надделява над правилото за зачитане на личната свобода, независимо от
презумпцията за невиновност. В настоящия казус ограничаването на личната
свобода би доминирало над обществения интерес само в случаите, когато
подсъдимият не изпълнява задълженията си по взетата спрямо него мярка за
неотклонение или пречи на нормалното развитие на процеса.
Такива конкретни данни по настоящето дело въззивният състав не
открива.
На първо място, първоинстанционният съд сам е стигнал до извода, че
4
интензитетът на опасността подсъдимият да попречи за нормалното развитие
на процеса е намалял. Не е съобразил обаче, че продължителното развитие на
процеса, вследствие на многократните отлагания на разглеждането му в
съдебната му фаза определено не може да бъде вменено във вина на
подсъдимия, което допълнително минимизира опасността той да забавя
динамиката му.
На следващо място, деянието за което подсъдимият е привлечен да
отговаря не се отличава с нищо по – различно от типичните случаи на
престъпления от този вид и само това е достатъчно да се приеме, че
продължителността на задържането на подсъдимия, макар и под „домашен
арест“ не може да изведе като доминанта обществения интерес и така
ограничителният интензитет на тази мярка излиза извън разумните срокове за
задържане.
Отделно от това без необходимата оценка е останало и влошеното
здравословно състояние на подсъдимия. От доказателствата по делото се
установява, че в един сравнително кратък период от време същият
многократно е имал здравословни проблеми, за която се е налагало съдът да
му разрешава посещения на медицински заведения за оказване на
необходимата му лекарска помощ. В тази връзка е и резултата от
консултацията с д-р З.Д. – психиатър към ЦПЗ гр. С.З, от която се установява,
че психотравмените изживявания, породени от домашния арест и прекарания
Ковид са отключили паническо разстройство с тежки панически атаки в
подсъдимия Това е наложило назначаването на терапия с медикаменти, която
обаче е довела само до леко подобрение. Това допълнително изключва
необходимостта от продължаване на ограничаването на възможността
подсъдимият да се предвижва свободно.
Поради всичко изложено по – горе настоящият състав намира, че
продължаването на задържането под формата на „домашен арест“ на
подсъдимия М. влиза в противоречие с изискванията на ЕКЗПЧОС и
вътрешното ни наказателно законодателство и определението на
Старозагорския окръжен съд се явява необосновано и незаконосъобразно.
Това налага да бъде отменено, като се постанови ново, с което мярката
за неотклонение „Домашен арест“, взета спрямо подсъдимия И.М. да бъде
изменена в по – лека такава „Гаранция”, с която критериите, заложени в
5
чл.57 НПК ще бъдат покрити изцяло.
При определяне размера на гаранцията настоящият състав, като
съобрази материално и здравословното състояние на подсъдимия от една
страна, а от друга като отчете обществената опасност на престъплението, в
което е обвинен намира, че сумата от 2 000 лв. е достатъчна за да бъде
постигнат преследвания от закона процесуален ефект.
С оглед гореизложеното Апелативният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 97/28.02.2022г. по нохд № 2408/21г.
на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която е оставено без уважение
искането на подсъдимия И.Х.М. за прекратяване на съдебното производство и
връщане на делото на Окръжна прокуратура Стара Загора.
ОТМЕНЯ Определение № 97/28.02.2022г. по нохд № 2408/21г. на
Окръжен съд Стара Загора в частта, с която оставено без уважение искането
на подсъдимия И.Х.М. за изменение на взетата спрямо него мярка за
неотклонение в по – лека такава и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ взетата спрямо подсъдимия И.Х.М. мярка за неотклонение
„Домашен арест“ в по – лека „ Гаранция“ в размер на 2000 /две хиляди/лв.
Подсъдимият следва да бъде освободен от мярката за неотклонение
„Домашен арест“ след внасяне на гаранцията.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6