№ 68
гр. Враца, 06.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Пенка П. Петрова
при участието на секретаря Христина Т. Цекова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221400500504 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по жалба вх.№ 260494/09.09.2022 г. на "Амиго Финанс"
ЕООД (предишно наименование "Мого България" ЕООД), ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от юрисконсулт К. И.
К., против Решение № 260011/21.07.2022 г. по гр.д.№ 124/2020 г. по описа на
Районен съд-Оряхово, В ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените от
дружеството-въззивник искове за признаване за установено, че П. С. А., ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: ***, му дължи следните суми: 1/
сума в размер на 30.76 лв. – падежирали и непогасени лизингови вноски по
главницата по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността № AG0006328 от 23.01.2019 г.; 2/ сума в размер на 445,37 лв. –
падежирали и непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по
същия договор; 3/ сума в размер на 00,20 лв. – неустойка за забава на плащане
на лизинговите вноски; 4/ сума в размер на 256,57 лв. – неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, представляваща
разликата между пълния претендиран размер от 590,40 лв. и уважения такъв
от 333,83 лв.
В жалбата се посочва, че районният съд е мотивирал изводите си за
неоснователност на исковите претенции със служебна констатация, че
клаузата от процесния договор, с която е уговорена възнаградителна лихва,
противоречи на чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, тъй
като за процесния период лихвата надхвърляла 50% от главницата, както и
със служебно погасяване на вземанията за главница, неустойка за забава и
1
неустойка за предсрочно прекратяване с внесените суми за възнаградителна
лихва. Въззивникът счита, че в обжалваната част решението е неправилно и
необосновано. Изтъква, че уговорената между страните възнаградителна
лихва е фиксирана за целия период в размер на 41.16 %, при годишен процент
на разходите /ГПР/ от 49.33%. Посочва, че методът, по който са формирани
лизинговите вноски е анюитетен, т.е. лихвата е изчислена за периода и
дистрибутирана в рамките на погасителния план в съотношение
главница/лихва във всяка отделна вноска. Счита, че рамките на общия срок на
договора длъжникът е допуснал неизпълнение в периода от 15.04.2019 г. –
28.05.2019 г., през който са падежирали третата, четвъртата и част от петата
вноска по погасителния план към договора, в които сборът на главницата е
30.76 лв., а сборът на лихвата – 445,37 лв., но това не означава, че за период
от 15.04.2019 г. до 28.05.2019 г. върху посочената главница от 30,76 лв. е
начислена лихва от 445,37 лв., както неправилно е приел районният съд. При
тези съображения намира, че договорът отговаря на изискванията на ЗПК и са
дължими всички претендирани суми за главница, лихва и неустойки в
размерите, установени с приетата по делото експертиза.
В жалбата се посочва, че размерът на уговорената възнаградителна
лихва, респ.ГПР, не са били предмет на спора в първоинстанционното
производство, поради което в тази насока не са поставяни въпроси на
експертизата. Ето защо се иска пред въззивната инстанция да бъде допусната
съдебно-счетоводна експертиза, която да даде отговори на конкретно
поставени въпроси.
Въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваните части и да бъдат уважени предявените искове в пълния им
доказан размер, да бъде изменено първоинстанционното решение в частта
относно разноските, съобразно уважената от въззивния съд част от исковите
претенции и да му бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция, в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от
въззиваемия П. С. А..
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК
въззивният съд констатира, че първоинстанционният съдебен акт е валиден, а
в обжалваната част – и допустим.
За да се произнесе по правилността на решението в атакуваната му
част, настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Оряхово е сезиран със заявление на "Мого България"
ООД, с което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
против П. С. А. за следните парични вземания: 1/ 30.76 лв. – падежирали и
непогасени лизингови вноски по главницата по Договор за финансов лизинг
със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №
AG0006328 от 23.01.2019 г.; 2/ 445,37 лв. – падежирали и непогасени
лизингови вноски за възнаградителна лихва по същия договор; 3/ 00,20 лв. –
неустойка за забава на плащане на лизинговите вноски; 4/ 590,40 лв. –
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя; 5/
119,53 лв. – заплатен данък по чл.52 и сл. ЗМДТ за 2019 г. Претендира се и
2
присъждане на направените съдебни разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението се сочи, че вземанията произтичат от Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив № AG0006328 от 23.01.2019 г., сключен между "Мого
България" ООД, в качеството на лизингодател, и П. С. А., в качеството на
лизингополучател, по силата на който лизингодателят се задължава да
придобие и предостави за възмездно ползване на лизингополучателя лек
автомобил Ауди, модел А3, идентификационен номер на рама
WAUZZZ8Р35А090746, а от своя страна лизингополучателят се задължава да
заплаща дължимите суми по договора и да използва вещта в съответствие с
ОУ към договори за финансов лизинг. Посочва се, че "Мого България" ООД в
изпълнение на задълженията си по договора е придобило автомобила и го е
предоставило на лизингополучателя, за което е съставен приемо-предавателен
протокол, но в срока на договора последният е преустановил плащането на
дължимите лизингови вноски, с което е изпаднал в забава. Сочи се също, че
след безуспешни опити за извънсъдебно уреждане на спора, на основание
чл.13.5 вр. чл.13.6 от ОУ лизингодателят е прекратил договора чрез
уведомление, връчено на лизингополучателя. След прекратяване на договора
са извършени действия по възстановяване владението на лизинговия актив, за
което е съставен приемо-предавателен протокол. Въпреки връченото му
уведомление, П. С. А. отказва да заплати задълженията си в размер на
посочените в заявлението суми, което поражда правен интерес от подаването
на заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 625/2019 г. по описа
на Районен съд-Оряхово и е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 418/06.11.2019 г., с която заявлението е
уважено изцяло.
Издадената заповед е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което с разпореждане от 27.01.2020 г. заповедният съд на основание
чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви искове за
установяване съществуване на претендираните вземания. Заявителят е
уведомен на 12.02.2020 и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК - на 12.03.2020г. е
предявил иск през ОРС, за което е уведомил заповедния съд.
В исковата молба се излагат обстоятелства, идентични с тези в
заявлението по чл.410 ГПК. Прави се искане за признаване за установено по
отношение на П. С. А., че дължи на "Мого България" ООД сумите по
издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
418/06.11.2019 г. по ч.гр.д.№ 625/2019 г. по описа на ОРС.
В условията на евентуалност - при отхвърляне на установителния иск
или прекратяване на съдебното производство по същия, ищецът предявява и
искове за осъждането на ответника да заплати същите суми.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил отговор от ответника.
С Решение № 260011/21.07.2022 г. по гр.д.№ 124/2020 г. по описа на
РС-Оряхово е признато за установено по отношение на П. С. А., че дължи на
"Амиго Финанс" ЕООД /с предишно наименование "Мого България" ООД/
сума в размер на 333,83 лв., представляваща неустойка за прекратяване на
Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността
върху лизинговия актив № AG0006328 от 23.01.2019 г., за която сума е
3
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
418/06.11.2019 г. по ч.гр.д.№ 625/2019 г. по описа на РС-Оряхово, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 31.10.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането. Със същия съдебен акт са отхвърлени предявените
искове за признаване за установена дължимостта на следните вземания: за
сумата 30.76 лв. – падежирали и непогасени лизингови вноски по главницата
по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив № AG0006328 от 23.01.2019 г.; за
сумата 445,37 лв. – падежирали и непогасени лизингови вноски за
възнаградителна лихва по същия договор; за сумата 00,20 лв. – неустойка за
забава на плащане на лизинговите вноски; за сумата 256,57 лв. - неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, представляваща
разликата между пълния претендиран размер от 590,40 лв. и уважения такъв
от 333,83 лв.; за сумата 119,53 лв. – заплатен данък по чл.52 и сл. ЗМДТ за
2019 г. С решението е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК П. С. А. да заплати
на "Амиго Финанс" ЕООД деловодни разноски за заповедното производство
в общ размер от 21.00 лв. и деловодни разноски за исковото производство в
общ размер от 91.00 лв.
Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в законна
сила в частта, в която е уважен предявения иск за сумата 333,83 лв. –
неустойка за прекратяване на договора за финансов лизинг, както и в частта,
в която е отхвърлен иска за сумата 119,53 лв. – заплатен данък по чл.52 и сл.
ЗМДТ за 2019 г. Предметът на спора пред въззивната инстанция се свежда
до установяване съществуването на вземания на „Амиго Финанс“ ЕООД
против П. С. А. за главница в размер от 30.76 лв., възнаградителна лихва в
размер от 445,37 лв., неустойка за забава на плащане на лизинговите вноски
в размер на 00,20 лв.; неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя над размер от 333,83 лв. до размер от 590,40 лв.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е
прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза. Пред въззивната
инстанция е допусната допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, чието
заключение не е оспорено от страните и е прието от съда. Настоящият
съдебен състав обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната пълнота, във връзка с изложените фактически и правни доводи, при
което приема за установено от фактическа страна следното:
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
23.01.2019 г. между "Мого България" ЕООД, като лизингодател, и П. С. А.,
като лизингополучател, е сключен Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №
AG0006328 от 23.01.2019 г., по силата на който лизингодателят се задължава
да придобие и предостави за възмездно ползване на лизингополучателя лек
автомобил Ауди, модел А3, идентификационен номер на рама
WAUZZZ8Р35А090746, а от своя страна лизингополучателят се задължава да
заплаща дължимите суми по договора и да използва вещта в съответствие с
ОУ към договори за финансов лизинг. Стойността на лизинга е 8 000,00 лв.,
от които първоначална вноска – 2 600,00 лв. и главница в размер на 5 400,00
лв., която е и общият размер на кредита. Срокът на договора е 84 месеца.
Договорен е фиксиран лихвен процент от 41.16% за целия срок на договора.
Посочени са ГПР от 49.33%, общ разход по кредита в размер на 11 087,98 лв.
4
и общата дължима сума в размер на 16 487,98 лв. Към договора е приложен
погасителен план за лизинговите вноски, в който са посочени помесечно
дължимата за погасяване част от главницата, дължимата лихва върху
главницата, общата сума за погасяване и датата на падежа.
Към договора са приложени Общи условия към договори за финансов
лизинг, сключвани от "Мого България" ЕООД с физически лица-потребители,
които са подписани от лизингодателя и лизингополучателя.
При сключването на договора е подписан и приемо-предавателен
протокол от 23.01.2019 г., с който е удостоверено предаването на лизинговия
актив от лизингодателя на лизингополучателя.
В заключението на допуснатата и изслушана пред районния съд
съдебно-счетоводна експертиза е отразено, че на 18.02.2019 г. и на 01.04.2019
г. П. С. А. е изплатил две вноски по сключения договор, с които е погасил
задължения за главница в размер на общо 23,56 лв. и задължения за лихва в
размер на общо 326,82 лв. За останалия период до 28.05.2019 г. не са
постъпили плащания. Вещото лице дава заключение, че неизплатената сума
по главницата е в размер на 30,81 лв., неизплатената част от лихвата е 446,55
лв., а начислената неустойка е в размер на 0,24 лв.
В условията на чл.266, ал.3 ГПК пред въззивната инстанция е
допусната допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, от чието
заключение са установява, че действителният размер на договорената
възнаградителна лихва по Договор за финансов лизинг № AG0006328 от
23.01.2019 г. е 11 087,99 лв., като този размер съответства на посочения
годишен лихвен процент в договора от 41.16%. Вещото лице е констатирало,
че ГПР по договора възлиза на 49.33%. Дадено е заключение, че вноските по
погасителния план са формирани по метода на анюитетните вноски.
При така възприетата фактическа обстановка настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Правното основание на предявените искове е чл.422 ГПК.
За да бъдат уважени исковете, ищецът следва да проведе пълно и
главно доказване на правопораждащите факти, от които черпи изгодните за
себе си последици, а именно: сключването на валиден договор за финансов
лизинг между страните и поемане на задължение от лизингополучателя за
връщане на заетата сума в претендираните размери; уговорено заплащане на
възнаградителна лихва и неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя и техния размер; настъпване на изискуемост на
претендираните вземания за главница и възнаградителна лихва и забава в
изпълнението; прекратяване на договора по вина на лизингополучателя;
размера на претендираната неустойка за забава.
При извършено оспорване на предявените искове в тежест на
ответника е да докаже недължимост на претендираните суми изцяло или
отчасти като установи изпълнение на задълженията си по договора или
докаже наличието на правопогасяващи, правоизключващи,
правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
Както бе посочено, от представените доказателства се установи, че на
23.01.2019 г. е сключен е сключен Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №
AG0006328 между "Мого България" ЕООД и П. С. А.. Доколкото с договора е
предвидено придобиване на собствеността върху лизинговия актив, то по
5
отношение на същия са приложими правилата на Закона за потребителския
кредит /ЗПК/ - чл.3, ал.3 от същия закон.
Ответникът П. А., който при сключването на договора действа като
физическо лице извън рамките на своята професионална или търговска
дейност, има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, при
което и по силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК са приложими и
разпоредбите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните
указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази
насока доводи във въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира
следното:
Според действащата към момента на сключване на договора
разпоредба на чл.10, ал.1 ЗПК (Изм. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.), договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните.
Тук следва да бъде съобразено, че ключовата част от разпоредбата на чл.10,
ал.1 ЗПК е текстът да бъде представен по ясен и разбираем начин. За да може
потребителят да разбере текстът на договора, той трябва да има възможност
да го прочете без особени затруднения. Ето защо българският законодател е
въвел изискване за шрифта като гаранция, че потребителите ще могат да
прочетат и разберат съдържанието на договора, стига то да е написано на ясен
и разбираем език. От друга страна обаче, освен размерът на шрифта, за
четливостта на договора основно значение има и вида на шрифта, както и
цялостният стил на текста на договора. Ако договорът е изписан на шрифт
под 12 пункта, но цялостният стил на текста (в т.ч. височината на буквите,
разстоянието между отделните букви, думи и редове) го прави четлив и
разбираем, то не би могло да се приеме, че целият договор е недействителен,
защото в такава хипотеза потребителят реално няма да бъде възпрепятстван
да се запознае със съдържанието на договора, поради което налагане на
подобна санкция би било очевидно непропорционално по отношение
съществеността на нарушението.
6
В конкретния случай договорът и всички приложения към него са
изпълнени в еднакъв по вид, формат и размер шрифт. Липсват категорични
доказателства относно вида и размера на шрифта, на който е изпълнен
договора, но цялостният стил на текста (разстоянието между отделните букви,
думи и редове) го прави четлив и разбираем за потребителя, поради което
настоящият съдебен състав намира, че при сключването му са спазени
изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК.
При извършената проверка относно спазването на останалите
императивни изисквания в защита на потребителите, посочени в чл.11, ал.1,
т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК, се констатира, че в договора са посочени лизинговия
актив; стойността на лизинга и общия размер на кредита – 5 400,00 лв.;
фиксиран лихвен процент по кредита - 41.16%; годишния процент на
разходите по кредита – 49.33%; в ОУ са посочени взетите предвид
допускания при изчисляване на ГПР; общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора – 16 487,98 лв.;
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски; в ОУ се съдържа информация
относно правото на потребителя да получи при поискване и безвъзмездно във
всеки един момент от изпълнението на договора извлечение под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания; наличието на
право на отказ на потребителя от договора и условията за това. Общите
условия са приложени към договора и всяка страница от същите е подписана
от потребителя.
Районният съд е приел, че клаузата относно уговорената
възнаградителна лихва противоречи на императивната разпоредба на чл.19,
ал.4 ЗПК, за един и същи период 15.04.2019 г.-28.05.2019 г. при фиксиран
лихвен процент от 41.16% дължимата главница е 30,76 лв., а дължимата
възнаградителна лихва е 446,55 лв., т.е. уговорената лихва е повече от
петдесет на сто от главницата.
Настоящият съдебен състав намира изводът на първоинстанционния
съд за необоснован. От заключението на изслушаната пред въззивната
инстанция съдебно-счетоводна експертиза се установи, че вноските по
погасителния план на процесния договор са анюитетни, т.е. размерът на
вноските е един и същ през целия период на изплащане на кредита, но в
началото на периода се заплаща по-малка част от главницата и по-голяма част
от лихвата. Вещото лице е дало заключение, че размерът на
възнаградителната лихва по погасителния план от 11 087,99 лв. е изчислен
при ГЛП в размер на 41.16%, т.е. в договора правилно е отразена общата
дължима сума, включваща главницата от 5 400 лв. и посочения размер на
възнаградителната лихва. Дадено е и заключение, че ГПР, изчислен след
включване на начислените суми за главница и лихва, е 49.33%.
При тези констатации, настоящият съдебен състав намира, че
сключеният между страните договор отговаря на императивните изисквания
на ЗПК, поради което не е недействителен.
От заключението на изслушаната пред районния съд съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че след извършени две плащания, към
28.05.2019 г. ответникът А. остава задължен със следните суми: главница в
размер на 30,81 лв., възнаградителна лихва в размер на 446,55 лв.; неустойка
за забава в размер на 0,24 лв.
7
Съгласно чл.15.5 от приложимите към договора ОУ, при прекратяване
на договора по вина на лизингополучателя, последният дължи неустойка в
размер на 3 лизингови вноски, т.е. дължимата неустойка е в размер на 590,40
лв. От събраните по делото доказателства се установи, че ответникът не е
изпълнил задължението си за заплащане на 3 поредни лизингови вноски,
което е породило право за лизингодателя да прекрати договора, съгласно
чл.13.5 от ОУ. Ищецът не е представил доказателства в подкрепа на
твърденията си относно датата, на която лизингополучателят А. е получил
изявлението му за прекратяване на договора и е извършено изземване на
лизинговия актив, но по този въпрос не е повдигнат спор нито пред първата,
нито пред въззивната инстанция, поради което не се дължи и произнасяне –
чл.269, изр.2 ГПК.
При изложените съображения, обжалваното решение на РС-Оряхово
следва да бъде отменено в обжалваните части, в които са отхвърлени
предявените установителни искове и да бъдат уважени исковите претенции за
признаване за установена дължимостта на следните суми: за главница в
размер на 30.76 лв, за възнаградителна лихва в размер на 445,37 лв., за
неустойка за забава в размер на 00,20 лв. за неустойка за прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя в размер на 256,57 лв.,
представляваща разликата между пълния претендиран размер от 590,40 лв. и
уважения такъв от 333,83 лв.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право да му бъдат присъдени и
допълнителни разноски за заповедното и исковото производство, съгласно
чл.78, ал.1 ГПК. В рамките на заповедното производство са направени
разноски в общ размер от 75,00 лв., от които: 25,00 лв. – внесена държавна
такса и 50,00 лв. – присъдено от заповедния съд юрисконсултско
възнаграждение. От тази сума с обжалваното решение са присъдени 21,00 лв.,
поради което с настоящия съдебен акт следва да бъдат присъдени
допълнително разноски за заповедното производство в размер на 46,44 лв.,
съобразно допълнително уважената пред въззивния съд част от предявените
искове. В рамките на първоинстанционното исково производство ищецът е
направил разноски в общ размер от 325,00 лв., от които: 25,00 – внесена
държавна такса, 200,00 лв. – внесен депозит за експертиза и 100,00 лв. –
определено от районния съд юрисконсултско възнаграждение. От тази сума с
обжалваното решение са присъдени 91,00 лв., поради което с настоящия
съдебен акт следва да бъдат присъдени допълнително разноски за
първоинстанционното исково производство в размер на 201,25 лв., съобразно
допълнително уважената пред въззивния съд част от предявените искове. При
изчисляване размера на дължимите разноски за заповедното и
първоинстанционното производство, съдът отчита, че решението не е
обжалвано и е влязло в законна сила в частта, в която е отхвърлена
претенцията за заплащане на сумата 119,53 лв. – заплатен данък по чл.52
ЗМДТ.
На въззивника следва да бъдат присъдени и направените пред
настоящата съдебна инстанция разноски в общ размер от 925,00 лв., от които:
25,00 лв. – внесена държавна такса, 800,00 лв. – внесен депозит за
възнаграждение на вещо лице и 100,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение,
определено на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25, ал.1 от
8
НЗПП.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260011/21.07.2022 г. по гр.д.№ 124/2020 г. на
Районен съд-Оряхово в частта, в която са отхвърлени като неоснователни
предявените от "Амиго Финанс" ЕООД /с предишно наименование "Мого
България" ООД/ искове за признаване за установено по отношение на П. С. А.
дължимостта на парични вземания, както следва: 30,76 лв. - главница; 445,37
лв. – възнаградителна лихва; 00,20 лв. – неустойка за забавено плащане;
256,57 лв. – неустойка за прекратяване на договор по вина на
лизингополучателя, представляваща разликата над уважения размер от 333,83
лв. до пълния предявен размер от 590,40 лв., и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че П. С. А., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, дължи на "Амиго Финанс" ЕООД (предишно
наименование "Мого България" ЕООД), ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, следните суми: сума в размер на 30.76 лв. – падежирали и
непогасени лизингови вноски по главницата по Договор за финансов лизинг
със задължително придобиване на собствеността № AG0006328 от 23.01.2019
г.; сума в размер на 445,37 лв. – падежирали и непогасени лизингови вноски
за възнаградителна лихва по същия договор; сума в размер на 00,20 лв. –
неустойка за забава на плащане на лизинговите вноски; сума в размер на
256,57 лв. – неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, представляваща разликата между пълния претендиран
размер от 590,40 лв. и уважения от районния съд размер от 333,83 лв., за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 418/06.11.2019 г. по ч.гр.д.№ 625/2019 г. по описа на РС-
Оряхово.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК П. С. А., ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на "Амиго
Финанс" ЕООД (предишно наименование "Мого България" ЕООД), ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: ***, сумата 46,44 лв., представляваща
допълнителни разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 625/2019 г.
по описа на ОРС, съобразно допълнително уважената пред въззивния съд част
от предявените искове; сумата 201,25 лв., представляваща допълнителни
разноски за първоинстанционното производство, съобразно допълнително
уважената пред въззивния съд част от предявените искове, и сумата 925,00
лв., представляваща направените във въззивното производство разноски.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10