Р
Е Ш Е
Н И Е
№
гр.Русе, 01.10.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви
състав, в открито
заседание на дванадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Цветелина Димитрова, като
разгледа докладваното от съдията адм.д. № 428
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.118 от КСО.
Образувано е по жалба на Л.Л.М. ***, чрез
процесуалния й представител, против решение № 2153-17-42/07.06.2019 г. на директора
на ТП на НОИ - Русе, с което е отхвърлена жалбата й и е потвърдено разпореждане
№ 27/04.04.2019 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване, с което на
жалбоподателката е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Възраженията
на жалбоподателката касаят продължителността на зачетения й осигурителен стаж. В
жалбата се твърди, че неправилно административният орган не е зачел като трудов/осигурителен
стаж периодите от 01.06.1998 г. до 10.04.2001 г. и от 01.09.2002 г. до
05.02.2003 г., през който жалбоподателката е полагала грижи за детето си –
инвалид. Твърди се, че пред административния орган са представени безспорни
доказателства за наличие на предпоставките на чл.43 и чл.43а от Наредбата за
пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) и чл.95, ал.3 от отменения Правилник за
прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП) за зачитане на посочените периоди като
трудов, респективно осигурителен стаж, но тези доказателства са били неправилно
интерпретирани от решаващия орган. От съда се иска да отмени оспореното решение
и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на ръководителя по
пенсионно осигуряване за ново произнасяне по заявлението за отпускане на
пенсия, при което да се извърши ново изчисление на придобития от
жалбоподателката осигурителен стаж, включително и правото й по чл.9а от КСО,
при зачитане на спорните периоди. Претендира присъждане на разноски по списък
по чл.80 от ГПК, включващ заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение,
определено по реда на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждение във връзка с чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА.
Ответникът по жалбата – Директорът на
ТП на НОИ – Русе, чрез процесуалния си представител, в хода по същество и в
представените по делото писмени бележки, развива съображения, че жалбата е
неоснователна и иска същата да бъде отхвърлена от съда, а обжалваното решение –
оставено в сила. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е подадена е в предвидения
законов срок, видно от приложеното по преписката известие за доставяне (л. 5 от
преписката), и датата на пощенското клеймо върху пощенския плик, приложен към
жалбата до съда (л. 13 от делото). Тя изхожда от лицето, адресат на акта, за
което е налице правен интерес от оспорване, независимо, че формално
първоначалния административен акт – разпореждане, е благоприятен за него, тъй
като подаденото до ТП на НОИ – Русе заявление за отпускане на лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст е уважено и пенсията е отпусната. В случая се касае
за спор относно зачетен осигурителен стаж, който намира пряко отражение върху
размера на отпусната пенсия. По тези съображения съдът намира жалбата
допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.
Решение № 2153-17-42/07.06.2019 г.,
предмет на оспорване в настоящото производство, е издадено от материално и
териториално компетентен по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а” от КСО
орган – директора на ТП на НОИ – Русе.
Спазена е изискуемата писмена форма
като решението е мотивирано, съобразно изискването на чл. 117, ал. 3 от КСО.
От данните по делото се установява,
че в хода на административното производство са събрани всички относими
доказателства, релевантни за преценка на правото на жалбоподателката на
исканата от нея пенсия за осигурителен стаж и възраст и за изчисляване на
нейния размер. Съдът не констатира да са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Твърдения в такава посока не са наведени и от
жалбоподателката.
Съдът обаче намира, че оспореният
административен акт е незаконосъобразен, тъй като е неправилно приложен материалния
закон, поради това, че административният орган неправилно е ценил събраните
доказателства, без да анализира и приложи относимата за настоящия случай
нормативна уредба.
От фактическа страна по делото не е
спорно, че във връзка с подаденото на 07.12.2018 г. от жалбоподателката
заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст е
извършена преценка от пенсионния орган за наличие на условията за отпускане на тази
пенсия. В тази връзка на М. е зачетен осигурителен стаж 37 години и 3 месеца,
отразен в нарочно съставен опис на осигурителния стаж на лицето (л. 18-19 от
преписката). От данните в описа е видно, че признатият стаж на М. обхваща
периода от 02.08.1976 г. до 15.03.2018 г. като същият е зачетен като непрекъснат,
с изключение единствено на времето от 01.06.1998 г. до 10.04.2001 г. (2 години,
10 месеца и 10 дни) и от 01.09.2002 г. до 05.02.2003 г. (5 месеца и 5 дни). По
делото няма спор, че считано от 07.12.2018 г. (датата на подаденото от М.
заявление) на жалбоподателката е отпусната исканата лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст, макар по делото да липсва приложено разпореждане
за това. С разпореждане № 27/04.04.2019 г. (л.14 от преписката) пенсионният
орган, на основание чл. 99, ал. 1, т. 2, б. „д“ КСО, изменил отпуснатата
пенсия, определяйки размера й съобразно правилата на КСО. В това разпореждане е
посочена единствено общата продължителност на зачетения осигурителен стаж на
жалбоподателката – 37 години и 3 месеца като липсва посочване какъв точно стаж е
зачетен по периоди. Тези данни са налични единствено в описа на осигурителния
стаж.
Страните не спорят, че
жалбоподателката е майка на дете, родено на *** г., което страда от тежка
умствена изостаналост, симптомна епилепсия и шизофренна психоза. Заболяването е
установено и детето се води на учет към ДПБ – Русе от 1991 г. Във връзка с
обстоятелството, че същото е инвалид, за който жалбоподателката следва да се
полага постоянна грижа, още със заявлението си Минчева е представила три броя
удостоверения от ЛКК при Психоневрологичен диспансер – Русе (от 1993 г., 1995
г. и 1999 г.) – на л.24-26 от преписката, за изплащане на семейни добавки за
дете в двоен размер, както и шест експертни решения на ТЕЛК (от 2001 г., 2003
г., 2006 г., 2009 г., 2012 г. и 2015 г. – последното с пожизнен срок), с които
на дъщеря й са определени над 90 % трайно намалена работоспособност (ТНР) и
необходимост от чужда помощ. Впоследствие, в хода на административното
производство, включително и с жалбата до горестоящия орган, са представени още
10 броя удостоверения (л.27-37 от преписката), издадени също от Психиатричен
диспансер – Русе в периода от 1996 г. до 2001 г. за целите на получаване на
различни социални придобивки, с които се удостоверява заболяването на детето на
жалбоподателката и необходимостта му от придружител.
Отказът да се зачетат като
осигурителен стаж на жалбоподателката периодите 01.06.1998 г. – 10.04.2001 г. и
01.09.2002 г. – 05.02.2003 г. не е аргументиран от пенсионния орган по никакъв
начин. Мотиви в това отношение са изложени едва от горестоящия орган след оспорването по административен
ред, който орган се е позовал на разпоредбите на чл.43 и чл.43а от НПОС и чл.95
от ППЗП (отм.), посочвайки, че за тези периоди жалбоподателката не разполага с
решение на ТЕЛК (или ЛКК), удостоверяващо обстоятелството, че увреждането на
детето налага постоянни грижи. Съдът намира, че буквалното прилагане на посочените норми е неправилно като при
тълкуването им административният орган не е съобразил и други относими за
случая законови правила, уреждащи в
процесните периоди реда и начина за освидетелстване на лицата с увреждания и в
частност на децата.
Така с разпоредбата на чл.9 от КСО,
който е в сила от 01.01.2000 г., е определено времето, което се зачита за
осигурителен стаж. Отделно от това, според § 9, ал.1 от ПЗР на КСО, времето,
което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31
декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за
осигурителен стаж по този кодекс. С оглед на това за периода 01.06.1998 г. – 01.01.2000
г. приложение намират разпоредбите на Закона за пенсиите и правилника за
приложението му, а за периода 01.01.2000 г. – 10.04.2001 г. и 01.09.2002 г. до
05.02.2003 г. – нормите на КСО и Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж
(НПОС).
Съгласно чл.95, ал.1 от ППЗП (отм.)
за трудов стаж от III категория се зачита времето след 1 януари 1996 г., през
което родител или осиновител на дете инвалид е полагал постоянни грижи за него
до навършване на 16-годишна възраст, поради което не е работил по трудово
правоотношение и не е бил осигурен, като по силата на ал.3 от същия член
обстоятелството, че увреждането на детето налага постоянни грижи, се установява
с решение на лекарска консултативна комисия (ЛКК) при детско отделение на
съответната обединена районна болница или на специализирана болница, или на
отделение по профила на заболяването. Цитираната норма действа до 31.12.1999 г.
След тази дата в сила е чл.43 от НПОС, който е с идентично съдържание като
установяването на необходимостта от полагане на постоянни грижи за дете - инвалид
е възложено на ТЕЛК. Създадена е и нормата на чл.43а от НПОС, според която за
осигурителен стаж се зачита и времето от 1 януари 2001 г., през което родител
(осиновител) или съпруг (съпруга), както и времето от 15 август 2015 г., през
което един от родителите на майката или бащата на лицето с увреждане са
полагали грижи за лица с трайно намалена работоспособност/вид и степен на
увреждане над 90 на сто, които постоянно се нуждаят от чужда помощ.
Осигурителен стаж се зачита, при условие че за това време лицата, полагали
грижите, не са били осигурени или не са получавали пенсия, а след 1 януари 2018
г. – не са били осигурени и не са получавали лична пенсия. И в този случай
необходимостта от постоянни грижи се установява с решение на ТЕЛК.
Анализът на цитираните норми сочи, че
за да бъде зачетен стаж на едно лице на това основание, то на първо място следва
да е полагало грижи за дете инвалид (с трайно увреждане), за което медицински
орган – ЛКК или ТЕЛК са определили, че има нужда от постоянни грижи.
В настоящия случай административният
орган счита, че за процесните периоди липсва решение от съответните посочени в
нормите органи – ЛКК и ТЕЛК. От този факт ответникът е извел извод, че липсва
необходимост от полагане на постоянни грижи за детето на жалбоподателката за
процесните периоди, тъй като това не било установено от посочените в относимите
по време норми медицински органи. Този извод на административния орган, съдът
намира за необоснован и некореспондиращ със събраните в хода на делото
доказателства. Именно представените по преписката удостоверения №
850/30.09.1993 г., № 816/14.09.1995 г. и № 601/29.09.1999 г., издадени от
Диспансер по психиатрични болести – Русе (л.24-26 от преписката) представляват по
съдържанието си решение на ЛКК, удостоверяващо степента на увреждане на детето
и факта, че същото се нуждае постоянно от чужда помощ. Съображенията на съда,
за да достигне до този извод са следните:
Освидетелстването на лицата с цел
установяване на уврежданията на здравето им, включително и необходимостта им да
ползват чужда помощ, се извършва чрез експертиза на трудоспособността. Съгласно
чл.5, ал.2 от Правилника за прилагане на Закона за народното здраве (отм.) –
ППЗНЗ, приложим за периода до 2000 г., експертизата на трудоспособността е
неразделна част от лечебно-профилактичната дейност и включва определянето на
временна или трайна загуба на трудоспособността. От своя страна, съгласно чл.6,
ал.2 от ППЗНЗ (отм.), в редакция на нормата преди 2000 г., експертизата на трайната нетрудоспособност се осъществява от
ТЕЛК и ЦТЕЛК и включва определянето на: група инвалидност, дата на
инвалидизирането, срок на инвалидността, причинна връзка и трудонасочване.
Съгласно чл.53, ал. 1 от действащата към същия период Наредба № 36 за
експертизата на трайната нетрудоспособност (отм.), при определяне на
първа група инвалидност ТЕЛК трябва да се произнесе дали инвалидът постоянно се
нуждае от чужда помощ. В тези случаи чужда помощ се определя на инвалиди, които
се нуждаят от всекидневни систематични грижи, помощ или надзор независимо от това,
къде и от кого се осъществяват. Под всекидневни
систематични грижи и помощ на инвалиди от първа група инвалидност следва
да се разбират постоянната грижа за битово обслужване, набавяне и приготвяне на
храна, хранене, извършване на личния тоалет, обличане, както и придружаване на
слепите и оказване постоянна помощ на инвалида от първа група в евентуално
упражнявана трудова дейност. Постоянна чужда помощ под формата на надзор следва
да се определя на психично болни, които не могат да контролират действията си.
Цитираните
разпоредби обаче очевидно не намират приложение относно освидетелстване на
деца, доколкото се отнасят за оценка на трудоспособността, която при децата
обективно е изключена. Освен това установяването на обстоятелството, че детето
е с увреждане и има нужда от постоянни грижи по смисъла на чл.95 от ППЗП (отм.)
се извършва за целите на зачитането на стаж при пенсиониране на родителя,
полагащ грижи и доколкото нормата на чл.95 от ППЗП (отм.) възлага това
установяване на ЛКК, то очевидно се различава от освидетелстването при
извършване на експертизата на трайната нетрудоспособност. Изричен ред за
освидетелстване на деца е въведен с приемането на Наредба № 19 от 3.10.2000 г.
за експертизата на инвалидността при децата до 16-годишна възраст (обн., ДВ, бр. 84 от 13.10.2000 г., отм., бр.
47 от 7.06.2009 г., в сила от 1.01.2005 г.). Съгласно чл.2, ал.1 от тази
наредба медицинската експертиза на инвалидността при децата се осъществява от
районните експертни лекарски консултативни комисии (РЕЛКК) и Централната
експертна лекарска консултативна комисия (ЦЕЛКК). На основание чл.23 от същата
наредба, при определяне на степента на инвалидността
РЕЛКК се произнася и по необходимостта от постоянна чужда помощ - за хранене,
обличане, личен тоалет, придружаване, надзор, възможност за отглеждане на
детето в детско заведение и др. Районната експертна лекарска консултативна
комисия определя необходимостта от постоянна чужда помощ, когато тя е
обусловена от уврежданията на детето, а не от възрастта му. В същото време по
силата на § 1 от ПЗР на Наредба № 19/03.10.2000 г. в срок една година от
влизането в сила на наредбата децата, които са освидетелствани при условията на
Указа за насърчаване на раждаемостта, се преосвидетелстват, т.е. преди
действието на тази наредба (преди 06.10.2000 г.) освидетелстването на деца е следвало
да се извършва при условията на Указа за насърчаване на раждаемостта (отм.).
Разпоредбата, касаеща деца с увреждания, в този указ е тази на чл.2, ал.2,
според която за децата с физически и душевни недъзи, установени с решение на
лекарска консултативна комисия, добавките по предходната алинея се изплащат в
двоен размер.
Съвкупният
анализ на всички цитирани по-горе разпоредби сочи, че до 2000 г. (до приемане
на Наредба № 19/03.10.2000 г.) децата с увреждания е следвало да бъдат
освидетелствани от ЛКК, като това е ставало за целите на определяне на размера
на семейните добавки за деца. С приемане на разпоредбата на чл.95 от ППЗП
(отм.) – ДВ бр. 97/1996 г. е възприето, че и за целите на признаване на трудов
стаж на полагащия грижи родител се изисква решение на ЛКК. Доколкото в
правилника не се предвижда отделна нова процедура по освидетелстване на деца,
то до 2000 г. това следва да е освидетелстването при условията на Указа за
насърчаване на раждаемостта. В настоящия случай детето на жалбоподателката е
освидетелствано при тези условия, за което са издадени удостоверения №
850/30.09.1993 г., № 816/14.09.1995 г. и № 601/29.09.1999 г., в които изрично е
посочена диагнозата на детето, необходимостта от постоянно гледане и
придружаване, както и датата на освидетелстването и неговия срок – две години
от датата на освидетелстването. При това положение, макар и озаглавени
„удостоверение“, посочените документи по правната си същност и последици представляват
решения на ЛКК, с които се установява обстоятелството, че увреждането на детето
налага постоянни грижи по смисъла на чл.95, ал.1 и ал.3 от ППЗП (отм.).
Действително представените удостоверения касаят периодите 30.09.1993 г. –
30.09.1995 г. ; 01.10.1995 г. – 01.10.1997 г. и 01.10.1999 г. – 01.10.2001 г.,
т.е. липсва удостоверение за периода от 01.10.1997 г. до 01.10.1999 г., но
релевантните обстоятелства, а именно, че детето е с увреждане, налагащо
полагане на грижи и необходимост от придружител, се установяват от останалите
приложени по преписката удостоверения, издадени от същото медицинско заведение,
в които тези обстоятелства са изрично вписани. Всичко изложено дотук налага
извод, че за периода от 01.06.1998 г. до 10.04.2001 г., когато е извършено
освидетелстване на детето на жалбоподателката по реда на Наредба №
19/03.10.2000 г. за експертиза на инвалидността на децата до 16 годишна възраст
(отм.), са налице валидни доказателства за релевантните обстоятелства по чл.95,
ал.1 от ППЗП (отм.) и при наличие на декларация от страна на жалбоподателката,
че за същото време не е работила по трудово правоотношение и не е осигурявана,
както и че детето не е настанено в детско или социално заведение, то посочения
период следва да бъде зачетен за осигурителен стаж.
На
следващо място административният орган не е признал за осигурителен стаж и
периода от 01.09.2002 г. до 05.02.2003 г. Според ответника по жалбата с
приложеното по преписката експертно решение на ТЕЛК № 1781/20.11.2002 г. (л.41
от преписката) ТЕЛК е определила 90 % инвалидност, но без чужда помощ. Съда
намира, че този извод също не кореспондира на събраните в хода на делото
доказателства. От експертно решение на РЕЛКК № 0032/10.04.2001 г. (л.38 от
преписката) се установява, че на детето на жалбоподателката е извършена оценка
на инвалидността – 100% с необходимост от чужда помощ като срока на
инвалидността е определен едновременно до 01.09.2002 г. и до 16 годишна възраст
(27.09.2002 г.). Впоследствие, от ТЕЛК е извършена частична експертиза с посоченото
ЕР на ТЕЛК № 1781/20.11.2002 г., при която е дадена нова оценка на
работоспособността – 90%. Решението не съдържа информация за повода, по който е
извършена тази частична експертиза, като в мотивната му част е посочено, че
процентът е определен за тежка степен на умствена недостатъчност съгласно ч.2,
р.ІІ, т.3.4 от НЕР (Наредбата за експертиза на работоспособността – отм.). Това
сочи, че ТЕЛК се е произнесла частично единствено по отношение оценката на
работоспособността, без да разглежда други обстоятелства, включително необходимостта
от чужда помощ или срока на инвалидността. Противно на приетото от
административния орган, в решението на ТЕЛК изрично е записано, че състоянието
на освидетелстваното лице изисква непрекъснати грижи и контрол, т.е. потвърдена
е нуждата от чужда помощ.
Независимо, че този извод не е вписан
изрична в челната част на решението, налице е становище на компетентния
медицински орган, установяващо нуждата от чужда помощ. В подкрепа на този извод
е и факта, че с последващото решение на ТЕЛК № 0551/05.02.2003 г. (л.42 от
преписката) изрично е посочена нуждата от чужда помощ за детето на
жалбоподателката, като също изрично е вписано, че по-късното освидетелстване на
лицето не е по негова вина. Въз основа на това самият ответник в решението си
установява, че И. М. (детето на жалбоподателката) „получава лична социална
пенсия за инвалидност и добавка за чужда помощ за 100 % трайно намалена
работоспособност, отпуснати от 27.09.2002 г. съгласно ЕР № 0551/05.02.2003 г.,
с което същата е освидетелствана от ТЕЛК – Обща – гр. Русе с дата на
инвалидизиране 01.10.1991 г. и срок на инвалидността и на чуждата помощ –
01.02.2006 г.“. Видно е, че административният орган вече е признал, по повод
пенсионното производство по отпускане на пенсия на детето, че за периода от
27.09.2002 г. до 05.02.2003 г. е налице валиден документ – ЕР на ТЕЛК,
установяващ инвалидността и нуждата от чужда помощ и е отпуснал съответната
пенсия и добавка за чужда помощ. Липсват каквито и да било обстоятелства към
настоящия момент, които да налагат административният орган да възприеме напълно
противоположен извод по отношение на същите факти и същите доказателства при
произнасянето си по заявлението на майката на детето с увреждане.С оглед на
изложеното съдът счита, че и по отношение на периода от 01.09.2002 г. –
05.02.2003 г. са налице необходимите доказателства, които в допълнение на
липсата на осигуряване на жалбоподателката за същия период обосновават
зачитането на този период като осигурителен стаж по реда на чл.43а от НПОС.
В обобщение съдът приема за
необосновани изводите на ответника по жалбата, че периодите 01.06.1998 г. –
10.04.2001 г. и 01.09.2002 г. – 05.02.2003 г. не следва да се зачитат за
осигурителен стаж на жалбоподателката. Тези изводи са направени в противоречие
с приложимите материални норми и не съответстват на наличните по преписката
доказателства. Оспореното в настоящото производство решение № 2153-17-42/07.06.2019
г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 27/04.0.2019
г. на ръководителя по пенсионното осигуряване са постановени в противоречие с
материалния закон, поради което следва да бъдат отменени, а преписката върната
на ръководителя по пенсионно осигуряване за ново произнасяне по заявлението на Л.Л.М.
за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. При новото
произнасяне пенсионният орган следва да изчисли придобития от жалбоподателката
осигурителен стаж, съобразявайки задължителните указания, дадени в мотивите на
настоящото решение, след което да извърши ново изчисление на отпуснатата
пенсия.
Видно от представения договор за
правна защита и съдействие, процесуалният представител на жалбоподателката й е
предоставил безплатна адвокатска помощ в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА,
поради което, на основание чл.38, ал.2 от ЗА и с оглед изхода на делото, в
полза на предоставилият правната помощ адвокат – В.В. *** следва да бъде
присъдено възнаграждение в минималния размер по чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер
на 350 лева. Доколкото отговорността за разноските има облигационно естество,
то заплащането на възнаграждението следва да бъде възложено в тежест не на
териториалното поделение в гр.Русе, а на Националния осигурителен институт,
който разполага с гражданскоправна правосубектност, като юридическо лице,
съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2, ал.1 от Правилника за организацията и
дейността на НОИ.
По отношение на заплатената от
жалбоподателката държавна такса в размер на 10 лева, съдът счита, че същата, на
основание чл.120, ал.1 от КСО, е недължимо платена и при направено искане от
жалбоподателката следва да й бъде върната съгласно чл.4б от Закона за
държавните такси.
Така мотивиран и на основание чл.172,
ал.2 от АПК вр. с чл.118, ал.2 от КСО, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
по жалба на Л.Л.М.,
с ЕГН **********, решение № 2153-17-42/07.06.2019 г. на директора на ТП на НОИ –
Русе и потвърденото с него разпореждане № 27/04.04.2019 г. на ръководителя по
пенсионно осигуряване, с което на жалбоподателката е отпусната лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст.
ВРЪЩА преписката на ръководителя по
пенсионно осигуряване за ново произнасяне по заявление вх. № 2113-17-2428/07.12.2018
г. на Л.Л.М., с ЕГН **********, при съобразяване на дадените с настоящото
решение указания по приложение на закона.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да
заплати на адвокат В.М.В., с ЕГН **********, личен № **********, с адрес на
упражняване на дейността в гр.Русе, ул.“**“ № 15 сумата от 350 лева – възнаграждение за безплатно предоставената на
жалбоподателката правна
помощ.
Решението
подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: