№ 26489
гр. С., 27.07.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20211110142579 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е приключило с Решение № 9139/ 31.05.2023 г. постановено по
гр.дело № 42579/2021 година по описа на Софийски районен съд, с което е уважен частично
предявеният иск от страна на М. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С.,кв. „Л.“, ул. (АДРЕС)
срещу „(ФИРМА)“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к.
(АДРЕС).
На 14.06.2023 г. е постъпила молба от страна на ищцата М. П. С., с която се иска
изменение на решението в частта с разноските. Оспорва частта, в която е осъдена да заплати
разноски на ответното дружество, тъй като същата била потребител, а искът бил за
прогласяване на нищожни клаузи в договор за кредит. Счита, че съгласно европейското
законодателство и практика потребителят не следва да дължи разноски, като чл. 78, ал. 3 от
ГПК противоречал на европейското законодателство в настоящия случай, поради което не
следвало да бъде прилаган.
Препис от молбата е връчен на ответника, който възразява срещу искането на
ищцата. Оспорва Директивата на ЕС да има пряко приложение. Посочва, че страните са
равнопоставени субекти, поради което директивата нямала „хоризонтално действие“. Счита,
че ищецът следва да дължи разноските съразмерно отхвърлената част от иска.
По молбата с искане по реда на чл.248 от ГПК – за допълнение на разпореждането в
частта за разноските, съдът за да се произнесе съобрази следното:
Молбата е депозирана от лице което има правен интерес и в срока по чл.248 ал.1 от
ГПК – при това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
По основателността на молбата
Съдът счита молбата за основателна, при следните фактически и правни аргументи:
Настоящият случай касае предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД от страна на потребителя М. П. С. срещу кредитодателя финансовата институция
„(ФИРМА)“ ЕООД, за възстановяването на недължимо платени суми по потребителски
кредит, с оглед нищожността на сключения договор за потребителски кредит, включително
с оглед нищожността на съдържащите се в него договорни клаузи поради неравноправния
им характер по смисъла на чл. 143 от ЗЗП /Закона за защита на потребителите/.
Съгласно чл. 6, пap. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори "Държавите-членки определят
1
изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи
или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално
право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато
може да се изпълнява и без неравноправните клаузи, а съгласно чл. 7, пap. 1 от Директивата
"Държавите- членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват
подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в
договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици", чл. 7, § 2.
"Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност на лица или
организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, по смисъла на
националното законодателство, да сезират, при условията на националното право, съд или
компетентен административен орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с
цел за общо използване са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни мерки
по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи", и § 3 " С оглед на
действащото национално законодателство, правните средства за защита, посочени в
параграф 2, може да са насочени отделно, или заедно, срещу известен брой продавачи или
доставчици от един и същ икономически сектор, или техни сдружения, които използват или
препоръчват употребата на същите, или подобни по смисъл, договори с общи условия.".
С националното законодателство в гражданското съдопроизводство правната уредба
на материалната гражданскоправна отговорност за понасянето на разноските е уредена в чл.
78 от ГПК, която обаче не прави никакво разграничение според предмета и страните по
делото, включително относно допускането за присъждане на търговеца на сторените от
него разноски в производства, образувани от потребители съразмерно на отхвърлената част
от исковете им.
Тази национална правна уредба, или липсата на такава в настоящия случай, пряко
противоречи на правото на Европейския съюз, в частност гореописаната Директива, и на
основни принципи на правото, и не следва да бъде прилагана при частично уважен иск
на потребител за връщане на платеното без основание, какъвто е настоящия спор, тъй като е
основано на нищожна неравноправна клауза, в който случай не следва да се
присъждат разноски съобразно чл. 78 от ГПК на ответното дружество /търговец —
финансова институция/.
Освен значението си на акт, задължаващ законодателния орган да въведе
предвидените в него принципни положения и правила, чрез тяхното транспониране,
Директивата има значение при тълкуването, и прилагането на действащите правни норми от
правораздавателните органи. Директивата е подписана от държавите членки на ЕС и е
транспонирана в българското законодателство. Същата тази Директива е наложила и
съответните изменения в българското законодателство, включително но не само създаването
на Закон за потребителския кредит, изменения в Закона за защита на потребителите /в
частност относно понятието, установяването и последиците на неравноправни клаузи в
договори с потребители/, но и други нормативни актове.
Директивата, като част от вторичното законодателство на ЕС, е един от правните
инструменти, чрез които европейските институции прилагат политиките на ЕС. Тя се явява
един точен и гъвкав инструмент, използван предимно като средство за хармонизиране и
съответно уеднаквяване на националните законодателства. Съгласно чл. 288 от Договора за
функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, директивата изисква от държавите-членки на
ЕС да постигнат определените цели и резултати, като оставя на националните власти
свободата при избора на формата и средствата за постигането им. След като се приеме на
равнище ЕС, директивата следва да се транспонира от държавите членки в тяхното
вътрешно законодателство, за да породи правно действие. Тоест зависи от всяка отделна
държава да разработи свои собствени закони, за да определи как да се прилагат тези правила,
вземайки предвид специфичните национални особености.
2
В тази връзка директивата не се прилага пряко в държавите от ЕС. Тя първо трябва да
се транспонира в националното законодателство преди правителствата, бизнеса и
физическите лица да могат да се позовават на нея. Транспонирането трябва да се изпълни в
рамките на определения краен срок, определен при приемането на директивата (обикновено
в рамките на две години).
По принцип директивата влиза в сила само когато се транспонира. В случай, че
дадена директива не се транспонира в срок или е неправилно транспонирана, се предвиждат
редица правни механизми за защита на правата и интересите на юридическите и
физическите лица.
Съдът на ЕС /чиято практика е задължителна за държавите членки и е източник на
правото/ счита, че правните норми на директива пораждат непосредствено действие и са
пряко приложими при наличието на следните предпоставки: транспонирането в
националното законодателство не е извършено или е направено неправилно; разпоредбите
на директивата са безусловни и достатъчно ясни и точни; и разпоредбите на директивата
дават права на физически лица.
Когато тези условия са изпълнени, лицата могат да се позовават на директивата
срещу държава от ЕС в съда /Решение по делото С-91/92 Paola Faccini Dori срещу Recreb Sri
от 4 юли 1994 г./, както и да получат съответното обезщетение за претърпени вреди от
лошото или забавено транспониране /Решение по дело С-6/90 и дело С-9/90, Francovich и
Bonifaci от 19 ноември 1991 г./. Налице е и трайна и непротиворечива практика на ВКС
/Решение № 2/17.03.2021 г. по т. д. № 2364/2019 г. на ВКС, II ТО и други/.
Именно в тази връзка е налице и практика на Съда на ЕС, съгласно която член 6,
параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективността
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи /Решение на Съда на ЕС от
16.07.2022 г. по преюдициални запитвания от Първоинстанционен съд № 17, П.Д.М., И.) и
от Първоинстанционен съд и следствие, С., И. по съединени дела С-224/19 и С-259/19.
Налице и трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС на РБ, съгласно която
българските съдилища следва да съобразяват гореописаното Решение на Съда на ЕС
съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК, респективно, че при уважен иск за нищожност на
договорна клауза поради нейния неравноправен характер, но частично отхвърлен за
възстановяване на недължимо платените суми, отговорността за разноски не следва да бъде
разпределяна съобразно уредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като същата не е съобразена с
европейското законодателство и не следва да се прилага в конкретния случай /Определение
№ 366 от 16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г. по описа на ВКС. I ТО/.
С оглед гореописаното Решение на Съда на ЕС и съгласно разпоредбата на чл.633 от
ГПК, респективно, че при уважен иск за нищожност на договорна клауза поради нейния
неравноправен характер, но частично отхвърлен за възстановяване на недължимо платените
суми, отговорността за разноски не следва да бъде разпределяна съобразно уредбата на чл.
78, ал. 3 ГПК, тъй като същата не е съобразена с европейското законодателство.
С оглед гореизложеното съдът счита, че следва да бъде уважено искането на ищеца за
изменение на решението в частта за разноските, като същото бъде отменено в частта, в
която са присъдени разноски в полза на ответника.
Мотивиран от горното и на основание чл.248, ал.1 и ал.3 от ГПК, съдът
3
ОПРЕДЕЛИ:
Изменя Решение № 9139/ 31.05.2023 г. постановено по гр.дело № 42579/2021
година по описа на Софийски районен съд като го ОТМЕНЯ в следната част:
„ОСЪЖДА М. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „Л.“, ул. (АДРЕС) да
заплати на „(ФИРМА)“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ж.к. „(АДРЕС), сумата от 281.67 лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сторените по делото
разноски, съобразно отхвърления размер на иска, като отхвърля искането на „(ФИРМА)“
ЕООД, ЕИК ********* за присъждане на разноски, съобразно изхода на спора.“.
Определението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Настоящето е неразделна част от Решение № 9139/ 31.05.2023 г. постановено по
гр.дело № 42579/2021 година по описа на Софийски районен съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4