№ 823
гр. Стара Загора, 03.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20245530102003 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищецът Ж. Б. Г. твърди в исковата си молба, че на 15.05.2023 г. между ищеца, в
качеството му на кредитополучател, от една страна, и ответника, в качеството му на
кредитор, от друга страна, бил сключен Договор за потребителски кредит №... при следните
условия:1,000.00 лева главница, 41.00% годишен лихвен процент, 49.65% годишен процент
на разходите, 9- месечен срок за погасяване, 1,178.47 лева - обща сума, дължима от
кредитополучателя, обезпечение - поръчителство. Съгласно чл. 20. (1) от договора за заем,
ищецът следвало в срок от 3 дни от сключването на Договора за заем да обезпечи кредита с
поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице-
поръчител следвало да отговаря на следните условия: физическо лице с брутен
осигурителен доход над 1400 лв., работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов
стаж при последния работодател, да нямало активни експозиции в Централен кредитен
регистър с просрочие над 30 дни, да не било страна по договор за кредит сключен с
„Макроадванс“ АД. В чл. 10 (1) от договора за заем било описано, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят щял да
дължи на кредитора неустойка. Въпросната неустойка била описана по начин, по който за
потребителя било невъзможно да я изчисли, а именно: 7,80 лева плюс 0,260% от усвоения
размер на кредита за първия лен на забава и 0,260% от усвоения размер на кредита за всеки
следващ лен, за който кредитът не бил обезпечен. Съгласно погасителния план към договора
за заем, неустойката възлизала на 702.00 лв., разделена на 9 вноски, всяка от по 78.00
лв., дължими заедно с вноските за главница и лихва. В процесния случай за ищеца било
невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания,
1
дадени от кредитора и въпросната неустойка била начислена към общото задължение и
разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този
начин в действителност общата сума, която ищецът следвало да върне за използвания
финансов ресурс, не била очакваната от потребителя сума в размер 1,178.47 лева, а
значително по-голяма - в размер на 1,880.47 лева. Бил налице правен интерес от внасяне на
яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри
на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредиторът да твърдял, че не
претендирал суми по процесната клауза, това не лишавало кредитора от възможността да
търси в бъдеще плащане по клаузата и представлявало неяснота, създаваща несигурност в
правното положение на потребителя. Ищецът заплатил обща сума в размер на 1889.00 лв.
Счита, че 702 лв. от платените общо 1889 лв. били платени по нищожна клауза и същите
следвало да бъдат възстановени на ищеца. Клаузата, уреждаща начисляването на неустойка
при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора, била нищожна.
Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка", нямало характер на такава, то било
изначало уговорено, без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я
като такава функции. Кредиторът го именувал „неустойка", за да заобиколи ограничението
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземали предвид при
изчисляване на ГПР. Кредиторът си гарантирал, че щял да получи това вземане, като създал
прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на
поръчители в тридневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за кредитора
икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.
Предвидената „неустойка" не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависела
от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв
начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към
погасителните вноски, следователно така, както била уговорена, неустойката в този размер
щяла да се дължи и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Без отговор оставал въпросът в тази хипотеза какви били вредите,
които щял да понесе въпросният кредитор. Очевидно било, че неустойката била уговорена,
за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на
допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на
поръчители кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да бъзе по-голяма от
тази при пълно неизпълнение от страна на кредитополучателя, а при такова неизпълнение
законодателят определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната
лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът имал право на обезщетение по
чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при
неизпълнение, не защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по
смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдърЖ.ие с цел неговото
облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължала
не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължала независимо дали
кредиторът претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала
обезщетителна функция. Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
2
добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение
преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от страна на кредитополучателя. Нямало житейска и правна логика един
кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да поеме риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено
обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желаел да извърши предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не можело да се приеме, че
неустойката изпълнявала и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не било определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към
поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение било невъзможно в предвидения тридневен срок от сключването на
договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните. На отделно основание, с въпросната клауза се заобикаляла и
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната
практика била константна. По този начин неустойката се отклонявала още повече от
основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за
кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и
в този смисъл уговорката противоречила на добрите нрави, не отговаряла на изискването за
добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на
разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите били нищожни, освен ако не били уговорени индивидуално, като в алинея 2 от
същата разпоредба било посочено, че не били индивидуално уговорени клаузите, които били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдърЖ.ието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто бил настоящият.
Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която била транспонирана в
българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
3
от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза били
индивидуално договорени, не изключвал приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочела, че той бил договор с
общи условия. Когато продавач или доставчик твърдял, че клауза от договор с общи условия
била договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да установи този
факт. Предвид съдърЖ.ието на договора, можело да се направи обоснован извод, че
договорът бил бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия,
включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок, върху които
потребителят не можел да влияе. Посочената клауза, с която се уговаряла неустойка при
непредоставяне на обезпечение, следвало да се счита за нищожна както на основание чл.
143, ал. 5, т. 5 ЗПП, така и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и
поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. Ищецът
моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че чл. 10 (1) от Договор
за потребителски кредит ... г., сключен между Ж. Б. Г. и „Макроадванс“ АД, уреждащ
начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен на някое от
твърдените по-горе основания и на основание чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД да
осъди „Макроадванс“ АД, да му заплати сума в размер 702.00 лева, която сума представлява
заплатени без основание суми по договора за потребителски кредит. Претендира разноски.
Ответникът „МАКРОАДВАНС” АД, гр. София заявява, че признава исковете за
основателни. Той с категоричност не бил дал повод за завеждане на настоящите искове.
Ответникът моли съда да постанови решение, с което уважи исковете като основателни.
Моли на основание чл. 78 ал.2, при присъждане на съдебните разноски, същите да бъдат
оставени в тежест на ищеца, доколкото ответникът не бил дал повод за завеждане на иска, а
евентуално - адвокатското възнаграждение да бъде присъдено с оглед правната и
фактическа сложност на делото съгласно практиката на СЕС.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 15.05.2023 г. страните са сключили Договор за потребителски кредит №...,
съгласно който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит под формата на
заем при следните условия: 1,000.00 лева главница, 41.00% годишен лихвен процент, 49.65%
годишен процент на разходите, 9- месечен срок за погасяване и 1,178.47 лева - обща сума,
дължима от кредитополучателя. Съгласно чл. 20, ал.1 от договора за заем ищецът е следвало
в срок от 3 дни от сключването на договора за заем да обезпечи кредита с поръчителство на
едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице поръчител следвало да
отговаря на следните условия: физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв.,
работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател,
да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни, да не е
страна по договор за кредит, сключен с „Макроадванс“ АД. В чл. 10, ал.1 от договора за заем
е посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 7,80 лева плюс 0,260% от
4
усвоения размер на кредита за първия лен на забава и 0,260% от усвоения размер на кредита
за всеки следващ лен, за който кредитът не е обезпечен. Според погасителния план към
договора за заем общият размер на дължимата неустойка е 702 лв., разделена на 9
вноски от по 78 лв., платими заедно с вноските за главница и лихва.
Предявен е иск за прогласяване нищожността на посочената неустоечна клауза
поради противоречие с добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките,
уредено в чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26,
ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. СъдърЖ.ието на понятието
"добри нрави" следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в
обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. В
посочената категория попадат онези наложили се правила и норми, които бранят принципи,
права и ценности които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на
обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите се
страни. Такива са например принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските отношения, намерили израз в отделни правни норми, като
целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване /в този смисъл е решение №
288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория
нищожни поради противоречие с добрите нрави са сделките, които по своето явно
съдърЖ.ие, по външно установими мотиви за сключване противоречат на етичните правила,
като не е необходимо страните по сделката да знаят за тези правила /В. Таджер -
„Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на
същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително
изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката
противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително
уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за
обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава
изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно
задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във
връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори
и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури
поръчител в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка противоречи на
добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката обезщетителна
и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за длъжника, необусловена
от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в средство за неоснователно
обогатяване на кредитора.
5
По тези съображения съдът намира, че клаузата за неустойка по чл.10 от Договор за
потребителски кредит №.../15.05.2023 г. е нищожна поради накърняване на добрите нрави -
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. С оглед на това съдът не следва да се произнася по останалите
заявени от ищеца основания за нищожност на неустоечната клауза.
Предявен е и иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на получена
парична сума без основание. Основните елементи на фактическия състав, от който възниква
вземането по чл.55, ал.1 ЗЗД са: даване, респ. получаване, на имуществена облага и липса на
основание за това имуществено разместване.
По делото не е спорно, че ищецът е заплатил на ответника сумата 702 лв. за
неустойка по Договор за потребителски кредит №.../15.05.2023 г. С оглед на това съдът
намира за доказано даването от ищеца и получаването от ответника на паричната сума,
предмет на иска.
По иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД разпределението на доказателствената
тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за
съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия
състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът
следва да въведе като твърдение и докаже факта на плащането на парична сума, а
ответникът - основание за получаването или за задърЖ.е на полученото /в този смисъл са:
Решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 556 от
13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 189 от 4.02.2014 г. на
ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК и др./.
С оглед установената нищожност на клаузата за неустойка по чл.10 от Договор за
потребителски кредит №.../15.05.2023 г. се налага изводът, че липсва основание за задърЖ.е
от ответника на получената от него при начална липса на основание по смисъла на чл.55,
ал.1 ЗЗД сума в размер на 702 лв. за неустойка по Договор за потребителски кредит
№.../15.05.2023 г. и същата следва да бъде върната на ищеца. Ето защо предявеният иск за
заплащане на получена без основание парична сума, представляваща неустойка по 10 от
Договор за потребителски кредит №.../15.05.2023 г., е основателен и следва да бъде уважен
изцяло в претендирания размер 702 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер на 56,16 лв., представляващи дължима
съобразно цената на иска държавна такса. Останалата част от внесената държавна такса е
недължима и подлежи на връщане.
На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Въведеното с
посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, не може да бъде приложено предвид даденото
тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на
6
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от
значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая цената на иска,
формирана като сбор от цената на двата кумулативно съединени иска, е 1404 лева, двата
иска произтичат от едно спорно материално правоотношение, по делото не са събирани
доказателства извън представените писмени такива, адвокатът на ищеца не е присъствал в
единственото открито съдебно заседание, основателността на предявените искове е призната
от ответника, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от типичната за
подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните. При така
изяснените параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства,
съдът намира, че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като
се изхожда от минималното такова по чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 440 лв.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна, по иск на Ж. Б. Г. от гр. Стара Загора, ..., ЕГН ... против на
„МАКРОАДВАНС“ АД, гр. София, р-н Средец, ул. „Г. С. Раковски” 147, ап.14, ЕИК
*********, представлявано от Виктор Г. Сергиев, клаузата по чл.10 от Договор за
потребителски кредит № .../15.05.2023 г. поради противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, гр. София, р-н Средец, ул. „Г. С. Раковски” 147,
ап.14, ЕИК *********, представлявано от Виктор Г. Сергиев, да заплати на Ж. Б. Г. от гр.
Стара Загора, ..., ЕГН ... сумата 702 лв., дадена без основание като неустойка по нищожната
клауза на чл.10 от Договор за потребителски кредит № .../15.05.2023 г., както и сумата 56,16
лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, гр. София, р-н Средец, ул. „Г. С. Раковски” 147,
ап.14, ЕИК *********, представлявано от Виктор Г. Сергиев, да заплати на адвокат Д. Г.,
вписан в АК-Ловеч с № **********, служебен адрес: гр. Троян, ... сумата 440 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
7