О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2255
гр.Русе, 13.12.2023 г.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛЕВЕН, в закрито заседание на тринадесети декември през
две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Членове: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
ДИАНА КАЛОЯНОВА
втори касационен
състав на Административен съд – Русе, командирован на основание чл.94, ал.1 вр.
чл.227, ал.3 от ЗСВ, за разглеждане на делото в Административен съд – Плевен
съгласно заповед № РД-08-481/29.11.2023 г. на председателя на Върховния
административен съд, като разгледа докладваното от съдия Йосифов ч.к.а.д. № 869 по описа на съда за 2023 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е чл.229 и сл. от АПК
вр. § 4б, ал.2 от ДР на ЗИНЗС.
С
определение № 10107/25.10.2023 г., постановено по адм.д. № 9288/2023 г. по
описа на ВАС, Трето отделение, е оставена без разглеждане частната жалба,
подадена от М.С.С., понастоящем в Затвора гр.Плевен, срещу определение №
1247/15.06.2023 г., постановено по адм.д. № 373/2023 г. по описа на
Административен съд – Плевен в частта, с която е оставена без разглеждане
подадената от С. жалба срещу заповед № Л-645/02.03.2023 г. на началника на
Затвора Плевен за налагане на дисциплинарно наказание „лишаване от хранителна
пратка“ за срок от три месеца, частната жалба е изпратена по подсъдност за
разглеждането й от тричленен състав на Административен съд – Плевен, а
производството пред ВАС е прекратено.
В
частната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното
определение като постановено в противоречие с чл.120, ал.2 от Конституцията на
Република България. Иска се неговата отмяна и изпращане на делото за разглеждане
по същество от друг първоинстанционен съд, за да се гарантират правата на
частния жалбоподател по чл.6 вр. чл.13 от ЕКПЧОС.
Частната жалба е подадена в срок, от
процесуално легитимирана страна и при наличие на правен интерес, поради което е
допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.
С оспорената пред първоинстанционния
съд заповед № Л-645/02.03.2023 г., на основание чл.101, т.5 от ЗИНЗС, на
частния жалбоподател М.С.С., в качеството му на лишен от свобода, изтърпяващ
наказанието си в Затвора гр.Плевен, V-та група, е наложено предвиденото в чл.101, т.5 от ЗИНЗС дисциплинарно наказание „лишаване от хранителна пратка“ за срок от три
месеца. В заповедта е изрично указана възможността за обжалването й по административен
ред – пред главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ в 7-дневен срок
от запознаването на наказания с нея. От тази възможност С. се е възползвал като
със заповед № Л-1232/29.03.2023 г. на горестоящия административен орган, на
основание чл.110, ал.5, т.2 от ЗИНЗС, жалбата му е отхвърлена, а обжалваната
заповед е потвърдена.
За да остави жалбата без разглеждане и
да прекрати производството по делото първоинстанционният съд е приел, че
законът не предвижда възможност за съдебен контрол от административния съд на
дисциплинарните наказания по чл.101, т.1 – т.6 от ЗИНЗС като такава възможност
е предвидена само за наложеното наказание „изолиране в наказателна килия“,
предвидено в чл.101, т.7 и т.8 от ЗИНЗС. Посочил е, че за останалите дисциплинарни
наказания, включително за процесното такова по чл.101, т.5 от ЗИНЗС, законът
предвижда възможност за оспорването им единствено по административен ред, от
която възможност частният жалбоподател се възползвал като жалбата му била
отхвърлена, а оспореният административен акт – потвърден. Приел е, че липсва
административен акт, който може да бъде предмет на съдебно оспорване, поради
което е счел жалбата за недопустима като на основание чл.159, т.1 от АПК е
оставил същата без разглеждане и е прекратил производството по делото.
Определението е правилно.
В Препоръка Rec (2006) 2 на Комитета на
министрите към Съвета на Европа относно Европейските правила за затворите, част
IV „Вътрешен ред”,
раздел „Дисциплина и
наказания“, чл.57, § 2 изрично е предвидено, че националното законодателство
следва да определи: а. действията и бездействията на затворниците,
представляващи дисциплинарни нарушения; б. процедурите, които трябва да се
следват при разглеждане на случаи и дисциплинарни нарушения; в. вида и продължителността
на наказанието, които може да бъдат наложени; г. органите, които са компетентни
да налагат такива наказания; и д. органите,
пред които може да бъде обжалвано налагането на наказанието, и достъпа до тях.
В чл.61 от същия раздел е посочено, че затворник,
който е намерен за виновен за дисциплинарно нарушение, има правото да обжалва
решението пред компетентен и независим висшестоящ орган. В съображение
първо от преамбюла на Препоръка Rec (2006) 2 Съветът на министрите изрично е
отбелязал, че е взел предвид „Европейската
конвенция за правата на човека и съдебната практика на Европейския съд по
правата на човека“.
Следователно, макар горната препоръка
да няма задължителен характер, с нея се възприема подход, според който в
националното право на съответната страна – членка на Съвета на Европа, каквато
е и Република България, следва да е предвидено право на обжалване на наложеното
на лишения от свобода дисциплинарно наказание, но без да се изисква органът,
който е компетентен да се произнесе по жалбата срещу това наказание, да е
непременно съд.
На този европейски стандарт националното
ни право напълно отговаря. В чл.110, ал.1 от ЗИНЗС е предвидено правото на
лишените от свобода да обжалват заповедите за дисциплинарно наказание, издадени
от началника на затвора, пред главния директор на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията". Съдът намира, че главният директор на ГД
„Изпълнение на наказанията“ отговаря на изискванията, които поставя чл.61 от Препоръка
Rec (2006) 2, а именно да е „компетентен
и независим висшестоящ орган“. С разпоредбата на чл.110, ал.5 от ЗИНЗС
изрично е очертана компетентността на този орган, който може с мотивирано
решение да отмени заповедта, да отхвърли жалбата и да потвърди оспорената
заповед или да я отмени и да върне преписката на органа, издал заповедта с
допълнителни указания. По арг. от чл.97, ал.1 от АПК този горестоящ орган
разполага и с правото да обяви оспорения акт за нищожен. На следващо място,
макар и в структурата на изпълнителната власт, при произнасянето си по жалби срещу
дисциплинарни наказания, наложени на лишени от свобода, главният директор на ГД
„Изпълнение на наказанията“ не е подчинен на министъра на правосъдието. Освен
това този орган се явява висшестоящ по отношение на началника на затвора,
издател на оспорената заповед.
В своето решение от 24.07.2012 г. по
делото Марин Костов срещу България,
жалба № 13801/07 г., § 56, ЕСПЧ припомня трайната си практика, според която наказателноправната
част на член 6 е неприложима по отношение на производствата по обжалване на
дисциплинарни наказания, наложени на лишени от свобода, тъй като производството
по въпроса не се отнася до решаване на правен спор относно основателността на
наказателно обвинение (вж. Щитич срещу Хърватия (Štitić v. Croatia), № 29660/03 г., параграфи 51 - 63, решение
от 8 ноември 2007 г.; Гюлмез срещу Турция (Gülmez
v. Turkey), № 16330/02 г., параграф 26, решение от 20 май 2008 г.; и
Стегареску и Бахрин срещу Португалия (Stegarescu
and Bahrin v. Portugal), № 46194/06 г., параграф 34, решение 6 април 2010
г.). В § 57 от същото решение ЕСПЧ сочи, че следва да се разгледа допълнително
дали има истински и сериозен правен спор относно „гражданско” право, което може
да се твърди, че е признато от вътрешното право. В допълнение, изходът на производството
трябва да е пряко решаващ за въпросното право (вж. Енеа срещу Италия (Enea v. Italy) [ГК], № 74912/01 г.,
параграф 99, решение от 17 септември 2009 г., и Булоа срещу Люксембург (Boulois v. Luxembourg) [ГК], № 37575/04
г., параграф 90, решение 3 април 2012 г.).
Според чл.82, ал.5, изр.първо от
ППЗИНЗС хранителните пратки могат да съдържат до 5 кг хранителни продукти и до
5 кг сурови плодове и зеленчуци, които подлежат на проверка и се предават на
лишените от свобода преди започване на свиждането. Лишаването от това право
води до лишаване от възможността на лишения от свобода да получи посоченото
количество хранителни продукти и/или плодове и зеленчуци, чийто вид се определя
по негов избор. Това обаче не води до накърняване на никакви граждански права,
които ЕКПЧ да гарантира. Следва да се приеме, че разпоредбата на чл.6 от ЕКПЧ и
предвиденото в нея право на достъп до съд се явяват неприложими в процесния
случай (същата, в гражданскоправната си част, би била приложима само по
отношение на дисциплинарното наказание „изолиране в наказателна килия“, за
което обаче в чл.111, ал.1 от ЗИНЗС изрично е предвиден съдебен контрол).
На следващо място, съдът не споделя и
поддържаното от частния жалбоподател буквално тълкуване на нормата на чл.120,
ал.2 от Конституцията. Още в решение № 5 от 18.II.1997 г. по конст. д. № 25/96
г. Конституционният съд е изяснил, че е допустимо правото на защита срещу по-леките
като тежест дисциплинарни наказания да се реализира при условията на
изключението, предвидено в чл. 120, ал. 2 от Конституцията, а именно в рамките
не на съдебно, а на законоустановено административно производство. С това
решение е отхвърлено искането за обявяване на противоконституционност на
разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Указ № 9 за работата на ръководния и
изпълнителския състав в железопътния транспорт (отм.) в хипотезите, с които се
налагат дисциплинарни наказания "забележка", "предупреждение за
уволнение" и "понижение в звание". Видно от теста на посочената
разпоредба, същата гласи, че дисциплинарните наказания се обжалват по
административен ред. За противоконституционна разпоредбата е обявена само в
хипотезата на чл. 9, ал. 2, т. 4, предвиждаща налагане на дисциплинарно
наказание "уволнение". Конституционният съд приема, че само
последното най-тежко дисциплинарно наказание засяга основно конституционно
право – правото на труд, поради което само по отношение на него, по силата на
чл.120, ал.2 от Конституцията, е недопустимо изключването от обхвата на
съдебния контрол.
Очевидна е аналогията, която може да
бъде проведена с дисциплинарните наказания, налагани на лишените от свобода по
ЗИНЗС. Само най – тежкото дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна
килия“ по чл.101, т.7 и т.8 от ЗИНЗС засяга основно човешко право – правото на
зачитане на личния живот и по-конкретно правата на свиждане и кореспонденция,
както и на контакти с други лишени от свобода (вж. § 58 от цитираното решение
на ЕСПЧ по делото Марин Костов срещу
България). Както беше посочено, наложеното на частния жалбоподател
дисциплинарно наказание „лишаване от хранителна пратка“ за срок от три месеца
по никакъв начин не засяга такива права с интензитет, достатъчен, за да
обоснове задължение за гарантиране на достъп до съд по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ в
гражданскоправната му част и чл.120, ал.2 от Конституцията на Република
България.
На следващо място, в соченото решение №
5 от 18.II.1997 г. на КС по конст. д. № 25/96 г. имплицитно се приема и
допустимостта на използвания и в чл.110, ал.1 от ЗИНЗС законодателен подход за
изключване от съдебно обжалване на административни актове, за които е предвидена
възможност за оспорването им единствено по административен ред. Поради това
изискването на конституционната норма на чл.120, ал.2 за изрично посочване в
закона на необжалваемостта на административните актове следва да се счита
спазено и когато за някои от актовете от една и съща категория, но с различни
по тежест и значение правни последици, е предвидена само възможност за
оспорване по административен ред, а за други, които засягат в по-голяма степен
своите адресати, и за оспорването им пред съда.
Следва да се отбележи, че по искането
на частния жалбоподател за предоставяне на правна помощ във връзка с настоящото
частно производство компетентен да се произнесе, съгласно чл.213а, ал.3,
пр.трето от АПК, е първоинстанционният съд. С разпореждане № 1923/13.07.2023 г.,
постановено по адм.д. № 373/2023 г. по описа на Административен съд – Плевен, е
оставена без уважение молбата на С. за предоставяне на правна помощ във връзка
с обжалването с частна жалба на определение № 1247/15.06.2023 г., постановено
по посоченото първоинстанционно дело, което определение подлежи на
самостоятелно обжалване и което не е предмет на настоящата частна жалба.
Така
мотивиран, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА
определение № 1247/15.06.2023 г., постановено по адм.д. № 373/2023 г. по описа
на Административен съд – Плевен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:/П/
ЧЛЕНОВЕ:/П/