Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 05.05.2021г. гр. Асеновград
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, първи граждански състав на петнадесети март две хиляди двадесет и първа
година в публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ КАРАДЖОВА
секретар Йорданка Алексиева
като разгледа докладваното от съдия МАРИЯ КАРАДЖОВА
гражданско дело № 441 по описа за 2020г. и като обсъди:
Иск с правно основание чл. 415 от ГПК във връзка с чл.9
от ЗПК, чл. 92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 01,11,2016г. между ответника и „Аксес Файнанс“ ООД е
сключен договор за кредит „Бяла карта“ №484435, по силата на който на Р.К. е
предоставен револвиращ кредит в максимален размер от 400 лева. Задължението на
кредитополучателя било да заплаща ежемесечно, до 2-ро число на месеца, текущото
си задължение, чийто размер е определен в чл.3, ал.3 от договора, което включва
главница и договорна лихва, както и евентуално суми при забава. Поради трайно
неизпълнение на това задължение, същото е станало предсрочно изискуемо.
Ответникът е усвоил главница в размер на 390,31 лева, като за периода от
02,11,2016г. (датата на първата транзакция) до 06,01,2019г. (датата на
обявената предсрочна изискуемост) се дължи договорна лихва от 30,74 лева. Освен
това се дължи и неустойка в размер на 10% върху усвоената главница за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство
при забава в срок от 3 дни от падежа в размер на общо 98,59 лева за периода от
падежа на всяко отделно задължение (5-то число на месеца) до настоящия момент.
Страните са уговорили също така, че при настъпване на предсрочна изискуемост се
дължи сумата от 200 лева, разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането. С договор за цесия от 1,11,2016г. и анекс към него от 25,07,2019г.
тези вземания са прехвърлени на ищеца. Тъй като ответникът не заплатил тази
суми, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, но длъжникът подал възражение в
предвидения в закона срок. Ето защо моли да бъде постановено решение, с което
да бъде признато за установено, че ответникът му дължи горните суми, ведно с
обезщетение за забава в размер на 36,99 лева за периода от 07,01,2019г. до
датата на подаване на заявлението 13,12,2019г. и в размер на законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението до изплащането й.
Претендира направените по делото разноски, както и тези в заповедното
производство.
Ответникът оспорва предявения иск.
Твърди, че сключеният между страните договор е недействителен на основание чл.
22 от ЗПК, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 –
не съдържа условията за прилагане на лихвен процент, индекс или референтен
лихвен процент и не е регламентиран размерът на възнаградителната лихва, не е
посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква –
лихва, такси и др., не е ясна методика за формиране на годишния процент на
разходите по кредита. Освен това твърди, че е извършила плащане на сумата от
2045 лева по сключения договор. Ето защо предявеният иск е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен. Претендира направените по делото разноски.
След като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира
за установено следното:
От приложеното ч.гр.д. №78/2020г. по описа на Районен съд
– Асеновград е видно, че по същото е издадена заповед за изпълнение, с която е
разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕАД описаните в исковата молба суми. Длъжникът е подал възражение
срещу нея, а настоящият иск е предявен в предвидения едномесечен срок, поради
което е допустим.
Не е спорно между страните, а и от приетите писмени
доказателства е видно, че между ответника и „Аксес Файнанс“ ООД е сключен
договор за кредит „Бяла карта“ от 01,11,2016г., по силата на който
кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 400
лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
кредитна карта, а кредитополучателят – да ползва и върне същата. Той може по
всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния
лимит, като е длъжен да заплаща текущото си задължение – усвоената и непогасена
главница, начислена и непогасена договорна лихва и неустойки за неизпълнение,
лихви за забава и разходи за събиране, до второ число на текущия месец. Размерът на уговорената възнаградителна лихва
е 43,2% годишно или 0,12% на ден, а ГПР – 45,9%. Уговорено е също така, че при
неизпълнение на задължението за заплащане на текущо задължение на падежа,
следва да се представи допълнително обезпечение, а в противен случай се дължи
неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена
в текущото задължение. Тя се дължи за всяко отделно неизпълнение. Освен това
при забава в плащането на текущото задължение или на сумата по чл. 12 от
договора се дължи сумата от 2,50 лева на ден съгласно чл. 22, ал. 4 от договора, а при настъпване на предсрочна
изискуемост – 120 лева, включваща разходи за извънсъдебно събиране на
вземането.
Не се спори също така, че кредитодателят е изправна
страна по него и е предоставил уговорената сума, както и кредитна карта, чрез
която да бъде усвоена. Безспорно е също така, че договорът, от който е
възникнало облигационното правоотношение между тях, е подписан при действието и по реда на Закона за
потребителския кредит, поради което и разпоредбите на последния са
приложими спрямо него.
Процесният договор за кредит „Бяла карта“ от 01.11.2016г. е изготвен на
разбираем език и съдържа съгласие на страните относно всички съществени
елементи на договора, удовлетворява законовите изисквания по чл.11 ал.1
от ЗПК
за минимално необходимо съдържание. В договора се съдържат уговорки относно
общия размер на кредита - отпуснат револвиращ кредит в максимален размер на 400 лева и условията за
усвояването му - кредитополучателя може по всяко време да усвоява суми от
главницата до максималния размер на кредитния лимит. Същият отговаря на
изискванията на чл.11 ал.1
т.11 от ЗПК,
тъй като съдържа условията
за издължаване на кредита от потребителя - падеж, срок на кредита - 6г. Съдържа определение на понятията
"текущо задължение" и "общо задължение" на
кредитополучателя, като, с оглед характера на кредита - револвиращ, под формата
на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез кредитна карат, и доколкото текущото
задължение на кредитополучателя е в зависимост от неговото активно поведение и
извършените от последния транзакции, е невъзможно вноските да бъдат фиксирани
/определяеми/ чрез предварително изготвен погасителен план като част от договора, тъй като те и
падежът им зависят от момента и частта на усвояване на кредитния лимит, което
от своя страна е невъзможно да се предвиди и зависи изцяла от последващите действия на кредитополучателя. Процесният договор за
кредит съдържа и уговорки относно падежа и условията за плащане на договорната
/възнаградителна лихва/, а в чл.22 ал.1 от същия е посочена ясна
регламентация и на условията за настъпване на предсрочна изискуемост. Ето защо съдът намира, че възражението, че той не
отговаря на изсикванията на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК е неоснователно.
Изискването
на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, обаче, не е спазено.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Допусканията не са посочени. Няма отразяване и на общата
дължима сума.
Годишният процент на разходите следва да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. В процесния договор е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно
разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК,
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК
и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе,
остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в
общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена
дължимост и на няколко такси и неустойки. От изложеното не може да се направи
еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите
са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях.
Предвид изложеното, възражението на ответника в процеса
за недействителност на процесния договор за кредит на наведеното основание за нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 е
основателно.
Ищецът не е установил чрез пълно и
пряко доказване твърденията, че е обявил предсрочна изискуемост на
задълженията, че същата е съобщена на ответника, както и че длъжникът е
уведомен за прехвърляне на вземането, основано
на процесния договор за кредит, от кредитодателя на ищеца.
Отделно от горното при
съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, съдът не само може, но е и
длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя -
Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение №
188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. О
При тази проверка се констатира, че
клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. При извършване
на преценката за това следва да се отчетат естеството и размера на
задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е
обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.,
съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да
се обедни от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста
на нарастване на цените на основните материални ценности /златото и недвижимите
имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент на
БНБ. В настоящия случай заемът не е обезпечен, поради което съгласно
възприетото в практиката на Върховния касационен съд /решение № 378/18.05.2006
г. по гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.
Основният лихвен процент на БНБ за лева към този момент от 0,0 %, съответно
размерът на законната лихва е +10 пункта или 10%, а уговореният – 43,2%.
Предвид характера на предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи
на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на страните по
договора. В този смисъл клаузата за договорната лихва противоречи на добрите
нарави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва при
необезпечени кредити. Поради това тя е нищожна.
По същите съображения е нищожна и
уговорката, която предвижда, че годишният процент на разходите е 45,9%. Този
размер е необосновано висок, поради което противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл. 26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая тази разпоредба не би могла да бъде приложена, тъй като ни би
могло да се предположи, че договорът би бил сключен без уговорка за заплащане
на възнаградителна лихва и ГПР, а тези части не биха могли да бъдат заместени
от повелителни разпоредби на закона. Ето защо нищожността им води до нищожност
на договора.
За пълнота съдът следва служебно да
разгледа и действителността на клаузите за неустойка по чл. 21 от договора и за заплащане на
разходи за извънсъдебно събиране на просрочено задължение по чл. 22 от
договора.
Неустойката, предвидена в чл. 21 от договора,
за неизпълнено задължение за предоставяне на обезпечение е неравноправна по
смисъла на чл.143 т.5
от ЗЗП. С нея се обезпечава изпълнението не на
основното договорно задължение на ответника - кредитополучател за погасяване на
задължението си по договора, а на едно допълнително, вторично поето договорно
задължение за допълнително обезпечение, което съгласно чл.16 от договора, възниква при
неплащане от кредитополучателя на текущо задължение на падежа. По този начин тя е в отклонение
от основните й функции, предвидени в чл.92 ал.1
от ЗЗД,
което я прави нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Освен това следва да се има предвид, че изискванията за
представяне на обезпечение - за минимален
осигурителен доход на поръчителя от 1500 лева, липса на кредитна история в
ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус редовен, снабдяване със
служебна бележка от работодател, краткия 3 дневен срок след падежа, в рамките
на който следва да бъде предоставено, са изключително обременителни за кредитополучателя, до степен на
невъзможност да ги
изпълни в срок. А това от своя
страна автоматично води до начисляване на
предвидената в чл.21
от договора неустойка. Ето защо тази клауза не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на кредитодателя и кредитополучателя и като такава
се явява в противоречие с добрите нрави и нищожна по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД.
В чл.22, ал.4 от процесния дговор е предвидено при забава
в плащане на текущото задължение
или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, че кредитополучателят заплаща разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден, а в ал.5 - че след настъпване
на предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи еднократно заплащането на
такса в размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за
дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по
извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя. По своята същност това също съставлява неустойка за
неизпълнение на задълженията в срок, тъй като покрива вредите на кредитора от
това, изразяващи се в допълнителни разходи за събиране на вземането. Нейният
размер, преценен с другите компоненти съставляващи годишния процент на
разходите по кредита, превишава максималния му размер съгласно методиката
уредена в чл. 33а
във връзка с чл. 19
от ЗПК,
което прави клаузата, въз основа на които се претендира, неравноправна в
хипотезата на чл. 143,
ал.2, т.20 от ЗЗП, а вследствие от това – нищожна.
Предявените искове са основани на сключеният между
страните договор за кредит, а той е нищожен по изложените по-горе съображения. По
аргумент от т.11б от Тълкувателно решение № 4 по т.д. № 4 от 2013 г. на ОСГТК
на ВКС въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно
от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се
заяви чрез предявяване на осъдителен иск в условията на евентуалност. Тъй като
такъв иск не е предявен от ищеца, то не следва да се приложи чл. 23
от ЗПК или чл.55 от ЗЗД, а предявените искове следва да бъдат изцяло отхвърлени.
На основание
чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски. От представения договор за правна защита и съдействие е видно, че е
уговорено същата да бъде оказана безплатно на основание чл. 38, ал.1 от ЗА. В
случаите, когато адвокатската защита се предоставя на лица от кръга на тези по
чл.38, ал.1,т.1 - т.3 ЗА и има основание за присъждане на деловодни разноски в
полза на безплатно представляваната страна, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 2 от същата определя минималния размер за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията. Тъй като общият размер на претендираните суми е 756,63 лева,
то минималният размер на адвокатското възнаграждение е 300 лева.
Мотивиран от
гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК 202527341 със седалище и адрес на управление гр.
София, ул.“Панайот Волов“ №29, ет.3, представлявано
от Ивелина Цанкова Кавурска и Янислав
Бориславов Янакиев, за признаване на установено, че Р.В.К., ЕГН ********** ***,
му дължи сумата от 390,31 лева (триста и деветдесет лева и тридесет и една
стотинки) главница, сумата от 30,74 лева (тридесет лева и седемдесет и четири
стотинки), представляваща договорна лихва за периода от 02,11,2016г. до 07,01,2019г.,
сумата от 98,59 лева (деветдесет и осем лева и петдесет и девет стотинки)
неустойка за неизпълнение на договорно задължение и сумата от 200 лева (двеста
лева), разходи и такса за извънсъдебно събиране на просрочено задължение,
дължими по договор за кредит „Бяла карта“ №484435 от 01,11,2016г., сключен с „Аксес
Файнанс“ ООД, ведно с обезщетение за забава върху главницата в размер на 36,99
лева (тридесет и шест лева и деветдесет и девет стотинки) за периода от 06,01,2019г.
до 13,12,2019г. и в размер на законната лихва от датата на подаване на
заявлението 17,01,2020г. до
окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение №28 от 20,01,2020г.
по ч.гр.д. №78/2020г. по описа на АРС.
ОСЪЖДА „Агенция
за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК 202527341 със седалище и адрес на управление гр.
София, ул.“Панайот Волов“ №29, ет.3, представлявано
от Ивелина Цанкова Кавурска и Янислав Бориславов Янакиев,
да заплати на адв. Мая Минчева Орманова от Адвокатска колегия Смолян с личен
номер ********** с адрес гр. Рудозем, бул.“България“ №9, сумата от 300 лева (триста лева), представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и
съдействие на Р.В.К., ЕГН ********** ***,
по гр.д.№441/2020г. по описа на АРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: