РЕШЕНИЕ № 262675
гр. Пловдив, 29.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на девети декември две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 15199 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по предявени от „Лено“ АД против „Инвиа“ ЕООД и И.П.С. пасивно субективно и кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване на солидарната
отговорност на ответните страни за паричните притезания, удостоверени в
Заповед № 3076/24.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 6830/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IV брачен състав, както следва: за сумата от 4 580,
79 евро, представляваща главница по Договор за заем „Бизнес кредит Сити“ с
клиентски № *** и Анекс от 19.01.2018 г.; сумата от 3 580, 98 евро,
представляваща падежирала договорна лихва на основание чл. 2.3. (а) и (b) от
Договора за периода от 13.03.2016 г. до 12.02.2020 г. и сумата от 3 000,
11 евро, представляваща неустойка за забава на основание чл. 2.3. (c) и (d) от
Договора за периода от 13.10.2017 г. до 12.03.2020 г., ведно със законна мораторна
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 17.06.2020 г., до окончателното изплащане
на задължението.
Ищецът твърди, че между него и
„Инвиа“ ЕООД в качеството му на заемополучател и И.П.С. и В. П. А. – като
солидарни и ипотекарни длъжници, е сключен Договор за заем „Бизнес кредит Сити“
с клиентски № ***, по силата на който е предоставена заемна сума от 5 500
евро, със срок за погасяване от 60 месеца. Договорът за заем е обезпечен с
договорна ипотека. В клаузата на чл. 2.1. (b) от Договора било установено, че
заемът се отпуска на етапи, като се сключва с цел финансово подпомагане на
заемополучателя, като преди учредяване на необходимите обезпечения се отпуска
сумата от 1 024, 13 лв., равняваща се на 523, 63 евро. Твърди, че тази
сума се удържа при подписване на договора и представлява сбор за погасяване на
дължимите такси за юридическо и административно обслужване, както и нотариални
такси, държавни такси и разноски, които са за сметка на заемополучателя.
Посочва, че като първи етап от кредита се отпуска сумата от 2 751, 87 лв.,
представляваща 1 407 евро, като заемополучателят се съгласил последната да
се усвои целево чрез приспадането й от главницата и да се внесе директно по
сметка на Национална агенция по приходите. Твърди, че като втори етап от заема,
след приспадане на посочените суми и учредяване на първа по ред ипотека,
заемодателят отпуска останалата сума от заема в размер от 3 569, 36 евро
или 6 981, 06 лв. по банковата сметка на заемополучателя. Твърди, че на
19.01.2018 г. е сключен анекс към договора за заем, с който се признава размера
на дължимите суми и падежът на задълженията се променя на дата 12.02.2020 г.,
като с цел финансово подпомагане на заемополучателя се отпуска допълнителен
заем от 89, 26 лв., с който заемополучателят се съгласява да бъдат погасени
дължимите такси за нотариално удостоверяване на подписите на страните по
подписания анекс. Сочи, че с клаузата на чл. 3 от Анекса било установено
задължение за надвнасяне на сумата от 52 евро над дължимата месечна вноска, с
цел към датата на изтичане на срока на договора заемополучателят да погаси
всичките си задължения към заемодателя. Твърди, че към м. 07.2018 г. длъжникът
изпада в забава, поради което и на основание чл. 5 от Анекса губи всички
отстъпки и кредита става изискуем. Претендира и присъждане на неустойка за
забава на основание чл. 2.3. (c) и (d) от Договора. По така изложените
съображения се моли за уважаване на предявените искове.
Ответникът „Инвиа“ ЕООД е
депозирал в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на
исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди,
че предявените искове следва да се отхвърлят, тъй като договорът за заем е
недействителен и като такъв не представлява валидно правно основание за
присъждане на сумите. Сочи, че нищожността на договора се основава на
недействителността на клаузите за възнаградителна лихва и неустойка, които са
съществени за заемодателя и без които последният не би сключил договора за
заем. Твърди, че договорната лихва в размер от 36 %, е установена в
противоречие с добрите нрави, доколкото надвишава два пъти размера на законната
лихва, който е установения от практиката на Върховния касационен съд максимален
праг на възнаградителната лихва по обезпечени кредити. Твърди, че макар
взаимоотношенията да са възникнали между търговци, следва да се съблюдава
принципа на добрите нрави. Счита, че така установената лихва създава условия за
неоснователно обогатяване и излиза извън възнаградителната функция на
задължението за заплащане на лихва. Поддържа, че договорът за заем е
недействителен само и единствено, поради недействителност на клаузата за
възнаградителна лихва. Сочи, че към момента на сключване на анекса дължимата
сума за главница е била в размер от 1 768, 16 евро, а към момента на
неговото подписване и към датата на депозиране на отговора на исковата молба,
последният е заплатил сумата от общо 9 414, 68 лв. Твърди, че всички суми,
заплатени след сключване на анекса към договора следва да се отнесат към
погасяване на задължението за главница. Счита, че недействителността на
договора кредит обосновава извод за неоснователност и на исковата претенция за
присъждане на главница, доколкото последната се претендира на договорно
основание, а при приемане, че договорът е нищожен отношенията между страните
следва да се уредят по правилата на неоснователното обогатяване. Счита, че
евентуалното присъждане на главницата при установена недействителност на
договора ще доведе до недопустимо произнасяне на съда. Твърди, че към момента
на подписване на анекса към договора за кредит страните са приели, че размерът
на дължимата главница е от 1 768, 16 евро, поради което оспорва размера на
главницата от 4 580, 79 евро, предмет на настоящото производство. По така
изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Ответната страна И.П.С. е
депозирала в законоустановения за това срок отговор на исковата молба, в който
излага съображения за нейната неоснователност. Поддържа, че има качеството на
потребител, като физическо лице, и по отношение на породеното между страните
правоотношение следва да намерят приложение нормите, установени в Закона за
потребителския кредит. Твърди, че със сключване на последното споразумение
страните са признали, че размерът на главницата е от 1 768, 16 евро,
поради което оспорва претендирания по делото размер на главницата от
4 580, 79 евро, като поддържа, че след сключване на допълнителното
споразумение в полза на заемателя не са отпуснати допълнително суми. Счита
исковете за заплащане на договорна лихва и неустойка за неоснователни,
доколкото тези задължения са установени с нищожни клаузи в договора за заем.
Счита, че възнаградителната лихва от 36 %, надвишаваща двукратния размер на
законната лихва по обезпечения договор за заем, е недействителна, поради
установяването й в противоречие с добрите нрави. Твърди, че неустойката е
установена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По така изложените съображения счита, че всички заплатени суми, следва да се
отнесат за погасяване на главницата. Счита, че недействителността на
договорната лихва води до недействителност на целия договор за кредит, тъй като
без тази клауза договорът не би бил сключен от страна на кредитора. Твърди, че
при установена недействителност на договора, предявеният иск следва да бъде
отхвърлен и по отношение на иска за главница, тъй като разпоредбата на чл. 23 ЗПК урежда претенция на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване,
каквато не е предмет на настоящото производство и разглеждането й би довело до
недопустимост на постановения съдебен акт. Релевира възражение за погасяване на
задълженията по давност. По така изложените съображения се моли за отхвърляне
на предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед № 3076/24.06.2020 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 6830/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV
брачен състав, както следва: за сумата от 4 580, 79 евро, представляваща
главница по Договор за заем „Бизнес кредит Сити“ с клиентски № *** и Анекс от
19.01.2018 г.; сумата от 3 580, 98 евро, представляваща падежирала
договорна лихва на основание чл. 2.3. (а) и (b) от Договора за периода от
13.03.2016 г. до 12.02.2020 г. и сумата от 3 000, 11 евро, представляваща
неустойка за забава на основание чл. 2.3. (c) и (d) от Договора за периода от
13.10.2017 г. до 12.03.2020 г., ведно със законна мораторна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 17.06.2020 г., до окончателното изплащане на
задължението.
Против
заповедта за изпълнение е депозирано възражение, поради което и съдът на
основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е дал указания на заявителя да предяви
установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение,
като представи доказателства за изпълнение на указанията на съда в срок.
Искът е предявен в законоустановения за това
едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което са налице специалните
предпоставки за неговата допустимост.
По делото е представен Договор за заем „Бизнес
кредит Сити“ с клиентски № ***, сключен между „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД (предишното
наименование на дружеството-ищец), „Инвиa” ЕООД в
качеството му на заемополучател и И.П.С. и В.П.А. – в качеството им на
солидарен длъжник и ипотекарен длъжник. С този договор е уговорено, че на заемополучателя
се предоставя от дружеството-ищец лихвоносен обезпечен заем с максимален размер
на главницата до 5 500 евро, а заемополучателят се задължава да върне заема, ведно
с натрупаната върху него лихва по реда, предвиден в чл. 2.3 и чл. 2.4. В
договора са уговорени и целите, за които заемополучателят се задължава да използва
заемната сума, както е етапите, на които да бъде осъществено ползването.
Установено е, че заемната сума се изплаща на етапи, първият от които е свързан
с погасяване на задълженията на И.П.С. към Национална агенция по приходите в
размер от 2 751, 87 лв., платими от дружеството – кредитор по сметката на
ТД на НАП – Пловдив, която сума се приспада от общия размер на заема. С
клаузата на чл. 2.2. от Договора е установено, че останалата част от сумата се
изплаща по сметката на заемополучателя в тридневен срок след осигуряване на
обезпечение – първа по ред ипотека в полза на заемодателя. В разпоредбата на
чл. 2.2. (b) от Договорa е
установено, че от заемната сума се приспадат следните суми, свързани с
усвояване на кредита – 329, 59 лв. – нотариални такси, свързани със заверка на
подписите и съдържанието на договора и сумата от 684, 54 лв. – такси за
юридическо обслужване и изготвяне на документи, или сумата от общо 1 024,
13 лв. или 523, 63 евро, които подлежат на приспадане от заема при усвояването
му. Уговорени са още и условията за усвояване на заема, заплащане на
възнаградителна лихва и на неустойка при съответно уговорени условия, както и
такса за предсрочно погасяване и срок за погасяване на заема. Съгласно чл. 2.4.
(а) от договора, заемополучателят се задължава да изплати изцяло отпуснатия
заем, заедно с начислената лихва, такси и разноски, подлежащи на възстановяване
/ако има такива/, в срок до 60 месеца от датата на сключване на договора, в
съответствие с погасителния план, съставляващ Приложение № 1 към договора. По
делото е представен погасителен план, от който е видно, че е установена месечна
вноска от 198, 73 евро, с падеж на първата вноска на 12.03.2015 г. и падеж на
последната вноска на 12.02.2020 г.
В разпоредбата на чл. 4.1. от Договора е
установен вида на обезпечението, а именно – първа по ред ипотека, учредена от
ипотекарните длъжници по отношение на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № *** с адрес ***. Приложен е *** *** ***, с който И.П.С. и В.П.А.
са учредили в полза на „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД договорна ипотека по
отношение на имот с идентификатор № *** с адрес ***. Ипотеката е вписана с *** ***
*** на Служба по вписванията – гр. К..
В чл. 5.2. е уговорено правото на заемодателят
да обяви кредита за предсрочно и незабавно изискуем при неизпълнение, което
продължава от страна на заемополучателя повече от 7 дни или последиците от него
не са възстановени в този срок, като е установено, че ако неизпълнението
продължава повече от 90 календарни дни, заема автоматично става предсрочно и
незабавно изискуем, без да е необходимо заемодателят изрично да уведомява
заемополучателя за настъпването на предсрочната изискуемост.
Съгласно чл. 2.3. (а) от процесния договор,
заемополучателят дължи на заемодателя фиксирана лихва в размер на 36 % на
година върху неусвоената и непогасената част от главницата на предоставения
заем, като тази лихва се начислява и изплаща при условията и по начина,
уговорени в чл. 2.4. от Договора. Съгласно чл. 2.3. (с) от процесния договор, в
случай, че заемополучателят не изпълни което и да е от задълженията си по този
договор на съответната дата на падеж, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, същият дължи неустойка за забава в размер на 0, 14 % върху сбора от
цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се до момента
договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане
до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за главница,
лихва и неустойки за забава по договора.
По делото е представено платежно нареждане от
12.02.2015 г., от което се установява, че ищецът е заплатил в полза на ТД на
НАП – Пловдив сумата от 2 751, 87 лв. за погасяване на задължения на И.С..
В производството по делото е представена
фактура № 39355/12.02.2015 г. , издадена от *** *** за сумата от 304, 24 лв. и
платежно нареждане от 16.02.2015 г. за заплащане на посочената сума от страна
на ищеца.
С Анекс № 1 от 19.01.2018 г., сключен към
договора за заем, страните са постигнали съгласие, че към 11.01.2018 г.
дължимите и изискуеми суми, дължими от заемополучателя и солидарните длъжници
са в размер на сумата от 1 768, 16 евро за главница, 2 651, 81 евро –
редовна лихва, 3 497, 58 евро – неустойка и 14, 67 евро – застрахователна
премия. С подписване на допълнителното споразумение (анекс) страните са
постигнали съгласие, че всички посочени суми са дължими, като е установен нов
краен срок за изпълнение на задълженията – до 12.02.2020 г., съгласно
погасителен план към Анекса, като е постигнато съгласие, че размерът на
погасителната вноска се увеличава с 52 евро, като с цел финансово подпомагане
заемодателя заплаща разноските за нотариално удостоверяване в размер от 89, 26
лв.
В производството по делото е представена
фактура № 19291/19.01.2018 г. , издадена от *** *** за сумата от 89, 26 лв. и
платежно нареждане за заплащане на посочената сума от страна на ищеца.
От заключението на допуснатата и приета без
възражения на страните съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че
уговореният заем в размер на 5 500 евро е отпуснат и усвоен, като усвояването е
извършено по описания в заключението начин - чрез заплащане на сумата от
2 751, 84 лв. по сметката на ТД на НАП – Пловдив за погасяване на
задължения на И.С., сумата от 1 024, 13 лв. – за погасяване на задължение
за юридически и административни разходи, сумата от 6 981, 06 лв. или
3 569, 36 евро, е преведена по банковата сметка на „Инвиа“ ЕООД, Вещото
лице е установило, че от датата на сключване на договора за заем до датата на
осъществяване на проверката от ответника е заплатена сумата от 13 931, 23
евро, от които сумата от 919, 31 евро за главница, сумата от 2 865, 38
евро за договорна лихва, сумата от 10 092, 21 евро за неустойка и 54, 43
евро за застрахователна премия. Вещото лице е установило, че останалата
незаплатена договорна лихва за периода от 13.03.2016 г. до 12.02.2020 г. е в
размер на сумата от 959, 32 евро, незаплатената неустойка за периода от
13.10.2017 г. до 12.03.2020 г. е в размер на сумата от 2 888, 28 евро и за
главница е в размер от 4 580, 79 евро.
По отношение на породеното между страните
облигаторно правоотношение не следва да намерят приложение разпоредбите на
Закона за потребителския кредит, както по отношение на заемополучателя –
юридическо лице, по отношение на който намират приложение нормите на Търговския
закон, така и по отношение на солидарния длъжник – физическо лице. Това е така
тъй като съгласно чл. 4, ал. 1,
т. 2 ЗПК, разпоредбите на същия закон не се прилагат за договори за кредит или
договори за посредничество за предоставяне на кредит, които са обезпечени с
ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот. В случая процесния
договор за заем е обезпечен с ипотека върху недвижим имот и затова спрямо него
не са приложими разпоредбите на ЗПК. При това положение не следва да се прави преценка по същество дали
договорът е сключен в нарушение с изискванията на горепосочените разпоредби от
същия закон, а възраженията на ответната страна – солидарен длъжник, за
нищожност на договора, основани на твърденията за сключването му в нарушение на
същите разпоредби, се явяват неоснователни по така изложените съображения.
Съдът намира, че заемната сума в размер от
общо 5 500 евро е усвоена от страна на дружеството – заемополучател, по
установения в договора начин, като част от заемната сума е заплатена по сметка
на заемополучателя, друга част е прихваната за погасяване на задължения,
свързани с отпускането и усвояването на заема, и останалата част е заплатена в
полза на трето лице за погасяване на публични задължения на втория ответник – в
качеството му на управител на дружеството – заемополучател. Тези обстоятелства
се установяват от представените към исковата молба писмени доказателствени
средства, представляващи платежни документи и от заключението на вещото лице по
допуснатата от съда съдебно-счетоводна експертиза, която е осъществила проверка
в счетоводството на ищцовото дружество.
Съдът цени съдебно-счетоводната експертиза
като компетентно и безпристрастно изготвена, дала пълен и обоснован отговор на
всички поставени въпроси, поради което възприема фактическите (доказателствени)
изводи, до които вещото лице е достиганало.
Договорът за заем и Анекса към него са
подписани от ответните страни, като истинността, в частност автентичността на
този частен диспозитивен документ, не бе оспорена в сроковете по чл. 193 ГПК,
поради което последният се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на
чл. 180 ГПК и следва да се приеме, че обективираните в последния изявления
изхождат от лицето, сочено като техен автор.
Съдът не възприема възраженията на ответните
страни, че общият размер на непогасената главница е в размерите, установени в
сключения Анекс към договора за заем, доколкото в последният изрично е
посочено, че главницата е в размер от 1 768, 16 евро към дата –
11.01.2018 г. Към настоящия момент е настъпил падежа и на последната вноска
– 12.02.2020 г., поради което е настъпила изискуемостта за заплащане и на
останалите вноски по кредита.
В
отговорите на исковата молба е релевирано възражение за недействителност на
договора за паричен заем, поради недействителността на клаузите, установяващи
задължение за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка за забава, които
са установени в противоречие с добрите нрави.
Съдът намира, че клаузата, установяваща
задължение за заплащане на възнаградителна лихва, е установена в съответствие с
нормите на добросъвестността и е действителна, тъй като в договора за кредит е
установен годишния лихвен процент, а именно от 36 %, като макар отделно да не е
установен размерът на договорната лихва, последният е изводим от клаузите на
договора, тъй като е посочена общата стойност на кредита, както и размерът на
заемната сума, като разликата между посочените две суми, формира и размера на
левовата равностойност на възнаградителната лихва. В случая следва да се
посочи, че лихвеният процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде
установена формулата за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен
процент съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на
главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов
ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната
икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични
средства срещу възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от ищеца, без
конкретно посочване на съдебните актове, на които се позовава, съдебна практика,
съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка
за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени
кредити. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради което
може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
При преценката дали
неустоечната клауза е противоречаща на добрите нрави, следва да се вземе
предвид съотношението между размера на неустойката, съгласно уговорения начин
на определянето му, и очакваните за кредитора евентуални вреди от
неизпълнението на основните парични задължения на заемодателя, произтичащи от
процесния договор. Тези вероятни вреди при неизпълнение от страна на
заемополучателя биха се изразили в невъзможността на заемодателя да се ползва
от дължимата заемна сума.
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е посочено,
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последдващ момент, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им
на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
Обичайното обезщетение за забава, което се
дължи в този случай е равно на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Уговореният размер на неустойката по процесния договор е 0, 14 % за всеки
просрочен ден или 51, 10 % годишно от стойността на дължимото плащане по
договора, а това надхвърля с повече от пет пъти законната лихва, с която се
съизмерява евентуалната вреда за кредитора от забавената парична престация на
длъжника. При това съотношение, настоящият състав намира, че в този си размер,
уговорената между страните мораторна неустойка не отговаря на присъщите й цели -
да обезпечи изпълнението на поетите от заемополучателя парични задължения и да
обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение на длъжника, нито на
придадената й от съконтрагентите санкционна функция, целяща да санкционира
неизправната страна по договора, а води до създадена още при сключването на
процесния договор възможност за несправедливо обогатяване на кредитора.
Допълнителен аргумент в подкрепа на тази позиция е и липсата на уговорена в
подобен смисъл неустойка при забава изпълнение задълженията на заемодателя.
Наред с това съдът отчита и обстоятелството, че с процесния договор е уговорено
и друго, различно от неустойката, обезпечение на пълния размер на задълженията
за погасяване на заема. Това обезпечение, уговорено като предварително условие
за отпускането на заема, е учредена от ипотекарния длъжник и вписана в полза на
заемодателя първа по ред договорна ипотека върху недвижимия имот, описан в чл.
4.1. (а) от договора, която ипотека е и фактически увредена с *** върху недвижим
имот *** *** ***.
Гореизложеното обосновава крайния извод на
съда, че договорената с чл. 2.3. (с) от процесния договор неустойка не
съответства на основания принцип за добросъвестност и справедливост в
търговските правоотношения и като некърняваща добрите нрави е нищожна съгласно
чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД. Нищожността на неустоечната клауза изключва в полза
на ищеца да е възникнало право на вземане от неустойка за забава в размер на
претендираната сума от 3 000, 11 евро и с оглед на това предявения
установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК относно тази сума се явява
неоснователен и като такъв ще се отхвърли в тази му част.
Досежно задължението за заплащане на главница
и договорна лихва, договорът за заем е съобразен с изискванията на нормите на
добросъвестността, поради което е възникнало задължението за връщане на
предоставената в заем сума, доколкото е настъпил падежа за заплащане и на
последната вноска за погасяване на задължението – на 12.02.2020 г.
Следователно и предвид установения от вещото
лице размер на незаплатената главница от 4 580, 79 евро и на договорната
лихва за периода от 13.03.2016 г. до 12.02.2020 г. в размер от 959, 32 евро,
претендираните задължения са дължими в установените от вещото лице размери,
като за разликата над установения размер на договорната лихва от до пълния му
предявен размер искът е неоснователен, поради погасяване на задължението чрез
заплащане, което заплащане е изрично разпределено от страна на заемодателя за
погасяване на задължението за начислена договорна лихва.
Доколкото обаче съдът установи, че клаузата от
договора за кредит, установяваща задължение за заплащане на неустойка е
нищожна, заплатените за погасяване на посоченото задължение суми в размер от 10 092,
21 евро, начислена за целия срок на договора за паричен заем, са заплатени без
наличие на валидно правно основание за това и подлежат на приспадане по реда на
чл. 76 ЗЗД. В този смисъл е изричното възражение на ответните страни, обективирано
в отговорите на исковата молба, за погасяване на задълженията чрез плащане,
независимо от начина на разпределяне на погасената сума от страна на кредитора.
Следователно с така заплатената сума от
10 092, 21 евро следва да се погаси задължението за заплащане на
възнаградителна лихва в размер на сумата от 959, 32 евро и за главница от
4 580, 79 евро, поради което предявените искове следва да бъдат изцяло
отхвърлени.
Предвид неоснователността на предявените
искове на посоченото основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на
релевираното от ответника „Инвиа“ ЕООД възражение за погасяване на задълженията
по давност.
С оглед изхода на правния спор в полза на ответните
страни и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени сторените,
както в настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното
производство– арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния
иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство
– относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези
разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска.
В заповедното производство ответникът „Инвиа“
ЕООД е сторил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 900 лв., за заплащането на което са представени доказателства към
депозираното възражение. Ответната страна И.П.С. е представлявана безплатно в
заповедното производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., като се
претендира адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 900 лв.
По отношение размера на претендираното в
заповедното производство адвокатско възнаграждение е релевирано възражение в
преклузивните за това срокове – до приключване на производството пред
първоинстанционния съд, като са изложени твърдения, че последното е недължимо,
тъй като дейността на процесуалния представител се изразява единствено в
действия по депозиране на възражение.
Съдът намира, че за разноските, сторени от
длъжника в заповедното производство по депозиране на възражение против
заповедта за изпълнение следва да намери приложение разпоредбата на чл. 6, ал.
1, т. 2 и 3 от Наредбата, а не тази на чл. 7, ал. 7 във вр. с ал. 2 от
Наредбата. Това е така, тъй като целта на регламентираното в действащия ГПК
заповедно производство не е да установи съществуването на вземането, а само
дали то е спорно. Същевременно заповедното производство е изключително формализирано
- то се развива изцяло в писмена форма, като се използват стандартни,
предварително установени типови образци за волеизявленията на съда и страните -
всичко това осигурява достъпност и позволява бързо произнасяне по исканията,
респ. чрез създаването на образец на възражението длъжникът е облекчен в
реализацията на правото му оспорване. Законът не изисква обосноваване на
заявлението, като при депозиране на такова в срок, съдът в разпоредително
заседание дава указания за предявяване на иск в производството по чл. 422 ГПК.
В случая длъжниците са депозирали възражение против заповедта за изпълнение
чрез упълномощен за това процесуален представител. В последните са изложени
съображения досежно неоснователността на претендираното вземане, като е
направено искане за присъждане на разноски в производството за заплатено
адвокатско възнаграждение от длъжника „Инвиа“ ЕООД и на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. в полза на процесуалния представител на длъжника И.П.С.. Попълването и
подаването на възражение по чл. 414 ГПК е вид адвокатска дейност, но макар за
нея да се изисква учредяване на представителна власт, тя не представлява
процесуално представителство по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, поради
което и на основание § 1 от Наредбата следва да се приложи разпоредбата на чл.
6, ал. 1, т. 2 от Наредбата, съгласно която в тези случаи минималният размер на
адвокатското възнаграждение е в размер от 60 лв. В този смисъл съдът съобрази
практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение № 377/24.07.2017 г. по ч.т.д. № 601/2017 г., ТК, I т.о. на
ВКС, с което макар да не е разрешен по същество този правен въпрос, не е
допуснато до касационно обжалвано определение на въззивния съд, достигнало до
същия правен извод. По така изложените съображение заплатеното от длъжника
„Инвиа“ ЕООД адвокатско възнаграждение в заповедното производство следва да се
редуцира до размер на сумата от 60 лв., а в полза на процесуалния представител,
осъществил безплатна адвокатска защита в полза на длъжника И.П.С. – адв. К. И.
Б., следва да бъде определено възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
във вр. с чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредбата в размер от 60 лв.
В исковото производство ответникът „Инвиа“
ЕООД претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 1 185 лв., за заплащането на което са представени доказателства към
депозираното възражение. Ответната страна И.П.С. е представлявана безплатно в
исковото производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., като се
претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза
на адв. Н.И..
По отношение размера на претендираното в
исковото производство адвокатско възнаграждение е релевирано възражение за
прекомерност в преклузивните за това срокове – до приключване на производството
пред първоинстанционния съд.
Възражението на
ищеца за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно,
тъй като последното е в размер незначително надвишаващ минимума, установен в
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, което е в размер на сумата от 1 184,
64 лв.
В производството по делото ответната страна И.П.С.
е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., поради което и с оглед
изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ищцата – адв. И.,
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, от 1 184, 64 лв., определено
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Пловдивският
районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Лено“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 96, ет. 7, против
„Инвиа“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив,
ж.к. Тракия, бл. 218, вх. Б, ет. 3, ап. 9, и И.П.С., ЕГН **********, с адрес ***,
пасивно субективно и кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл.
92, ал. 1 ЗЗД, за установяване на солидарната отговорност на ответните
страни за паричните притезания, удостоверени в Заповед № 3076/24.06.2020 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 6830/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV
брачен състав, както следва: за сумата от 4 580, 79 евро, представляваща
главница по Договор за заем „Бизнес кредит Сити“ с клиентски № *** и Анекс от
19.01.2018 г.; сумата от 3 580, 98 евро, представляваща падежирала
договорна лихва на основание чл. 2.3. (а) и (b) от Договора за периода от
13.03.2016 г. до 12.02.2020 г. и сумата от 3 000, 11 евро, представляваща
неустойка за забава на основание чл. 2.3. (c) и (d) от Договора за периода от
13.10.2017 г. до 12.03.2020 г., ведно със законна мораторна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 17.06.2020 г., до окончателното изплащане на
задължението.
ОСЪЖДА „Лено“ АД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 на „Инвиа“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 60 лв. – разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 6830/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IV брачен състав, и сумата от 1 185 лв. –
разноски в исковото производство по гр. д. № 15199/2020
г. по описа на Районен съд – Пловдив, IХ граждански състав.
ОСЪЖДА „Лено“ АД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във
вр. с чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, на адв.
К. И. Б., ЕГН **********, с адрес ***, ***, сумата от 60 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на И.П.С.
в заповедното производство по ч.
гр. д. № 6830/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV брачен състав.
ОСЪЖДА „Лено“ АД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във
вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, на адв.
Н.И.И., Софийска адвокатска колегия, ЕГН **********, с адрес ***, ***, сумата
от 1 184, 64 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство на И.П.С. в исковото производство по гр. д. № 15199/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IХ граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ