Решение по дело №12578/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………../06.10.2022 г., гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:   

                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

        ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

 мл.съдия НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА

  

при участието на секретаря Виктория Иванова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №12578 по описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №154491/20.07.2020г., постановено по гр.д. №62814/2014г. по описа на СРС, 128 състав, е признато за установено по отношение на С.С.Р., че С.В.В., Т.В.М. (конституиран на мястото на починалата в хода на производството ищца К.С.В.и В.С.В. са собственици на изградената в ПИ с идентификатор 00357.5362.591 собственици на изградената в ПИ с идентификатор 00357.5362.591 двуетажна жилищна сграда с идентификатор 00357.5362.591.2, при следните квоти: за С.В.В. 3/8 ид. ч., за В.С.В. 1/8 ид.ч. и за Т.В.М. 1/8 ид.ч. Осъден е С.С.Р. да заплати на С.В.В., Т.В.М. (конституиран на мястото на починалата в хода на производството ищца К.С.В.) и В.С.В. сумата от 1073,06 лева, представляваща направени от ищците разноски по делото, съобразно изхода му.

Постъпила е въззивна жалба от ответника С.С.Р., чрез пълномощника адв. П.Р., срещу решението. Излагат се оплаквания, че решението е неправилно, тъй като ответникът е построил сам и със свои средства процесната сграда, поради което направил възражение за направените подобрения по правилата на чл.72-74 от ЗС. Първоинстанционният съд отхвърлил така направеното възражение, като по този начин пренебрегнал забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на облигационното право. Съдът нарушил материалния закон и допуснал да се възцари една несправедливост, като се обогатят едни правни субекти, като в същото време се обедняват други. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен или да бъде признато за основателно възражението за направените подобрения.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са съсобственици на построената в ПИ с идентификатор 00357.5362.591 двуетажна жилищна сграда с идентификатор 00357.5362.591.2, при квоти: С.В.В. – 3/8 идеални части, В.С.В. – 1/8 идеална част, и К.С.В.– 1/8 идеална част.

Със сила на пресъдено нещо между страните, произтичаща от влязлото в сила решение по в.гр.д. №15575/2015г. по описа на СГС, ІV-Д въззивен състав, е признато за установено по отношение на ответника С.С.Р., че ищците С.В.В., К.С.В.и В.С.В. са съсобственици на процесния ПИ с идентификатор 00357.5362.591, при квоти за С.В.В. – 3/8 идеални части, за В.С.В. – 1/8 идеална част, за К.С.В.– 1/8 идеална част. Поради това всеки от съсобствениците на имота е придобил съответно на квотата си в съсобствеността право на собственост върху съответната идеална част от процесната сграда, построена в имота на основание чл. 92 от ЗС, доколкото не е установено друго по делото.

Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила поради неприемане за разглеждане в настоящото производство на направеното възражение за заплащане на направените в имота подобрения. Съобразно разрешението, дадено в т.4 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както възражението за признаване право на задържане срещу предявен ревандикационен иск до заплащане на направените от ответника подобрения в имота, така и възраженията за задържане по чл. 90 и чл. 91 ЗЗД, са възражения, по които съдът се произнася в решението със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, и които по правило се преклудират с изтичане на срока за отговор и не могат да се релевират по-късно, както пред първата, така и пред въззивната инстанция. По изключение, когато вземането на ответника е ликвидно, т. е. установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, както и в случай, че ответникът е предявил насрещен иск за вземането си, при което възражението за задържане се явява аксесорно право към исковата претенция за вземането, същото може да се предяви за първи път пред въззивния съд, тъй като с него не се променя спорният предмет и не е необходимо събиране на нарочни доказателства. По изложените съображения постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно възможността пред въззивния съд да се релевират възражения за подобрения и прихващане следва да се считат актуални и при 12 действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като тези разрешения кореспондират и на уредбата на ограниченото въззивно обжалване. В случая възражението за подобрения е преклудирано, тъй като не е направено в срока по чл.131, ал.1 от ГПК, а едва в четвъртото открито съдебно заседание по делото пред първата инстанция, поради което правилно не е било прието за разглеждане от първоинстанционния съд.

На следващо място трайната съдебна практика приема, че възражението за заплащане на подобрения и свързаното с него право на задържане, представлява дилаторно такова и е допустимо да бъде упражнено единствено при предявен осъдителен иск за връщане на вещта. В решение № 882 от 8.07.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2007 г., II г. о., и  решение № 201 от 17.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2013 г., II г. о., ГК, е прието, че правото на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително право на владелеца – кредитор срещу собственика-длъжник – Тълкувателно решение № 48/3.04.1961 г. на ОСГК на ВС. То е самостоятелно, макар съществуването му да е обусловено от наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски и последиците от упражняването му са две: отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на цялото съдебно признато вземане и дава привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната вещ. След като възражението за подобрения и свързаното с него право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително право, чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта, като при основателност съдът постановява условен диспозитив, с който осъжда задържащия да предаде имота на собственика, след като собственикът му заплати конкретно посочена сума за необходими разноски или подобрения, то същото може да бъде предявено само като защитно средство по иск за предаване владението на съответната вещ. Правото на задържане отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на съответните разноски за вещта, съответно правен интерес от предявяване на възражение за задържане е налице само по предявен осъдителен иск за връщане на тази вещ. В случая не е предявен осъдителен иск за връщане на вещта, поради което за ответника липсва правен интерес от предявяване в настоящото производство по предявения положителен установителен иск на възражение за подобрения, респ. на възражение за право на задържане, като не е налице пречка претенцията му за стойността на извършените подобрения да бъде предявена в отделен процес.

При този изход на спора на въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите страни направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.

 По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №154491/20.07.2020г., постановено по гр.д. №62814/2014г. по описа на СРС, 128 състав.

ОСЪЖДА С.С.Р. да заплати на С.В.В., Т.В.М. (конституиран на мястото на починалата в хода на производството ищца К.С.В.) и В.С.В. сумата от 500 лева, представляваща направени разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                       

 

  2.