СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание
на девети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от младши съдия Коева в.гр.д.
№ 4019 по описа за 2017 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
въззивната
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С
решение от 03.11.2016г., постановено по гр. дело № 44017 по описа за 2014г. на
СРС, 57-ми състав е отхвърлен предявения от С.О.срещу М. К. “Я.” иск с правно
основание чл. 34 от ЗС за допускане на делба на следните имоти: самостоятелен
обект с идентификатор 68134.106.133.1.14, самостоятелен обект с идентификатор
68134.106.133.1.16 и самостоятелен обект с идентификатор 68134.106.133.1.15
построени в имот с идентификатор 68134.106.133 по кадастралната карта и
регистри одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 на изпълнителния директор
на АГК.
Недоволен
от постановеното решение е останал ищецът, които в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е
подал въззивна жалба, в която са изложени доводи за незаконосъобразност на
първоинстанционното решение. Жалбоподателят поддържа, че по отношение на
действително застроената площ е налице спор, който не е бил правилно разрешен
от съда. Твърди, че неправилно съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 210,
ал. 2 ЗЗД, като правилата за продажбата по ЗЗД са неприложими за процесния
договор. Поддържа, че Българският държавен
стандарт 138-86 дава отговор на въпроса как се определя разгънатата застроена
площ. Във въззивната жалба се твърди
още, че основанието за възникване на съсобствеността е чл. 92 ЗС. Излага
съображения, че не може да се определи отделен обект, с който е осъществено
застрояване на по-голяма площ от уговорената и именно поради това собственикът
на земята е станал собственик на площта, излизаща извън рамките на уговореното,
като съсобствеността е възникнала във всички обекти. Искането към съда е да
отмени постановеното решение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от М. К. “Я.”,
в който се оспорва подадената въззивна жалба. Въззивемият поддържа, че дори да
е установено застрояване на по-голяма площ от тази, за която е сключен договора
от 1997 г. /определена приблизително н около 1400 кв.м./ по проекти, одобрени
от самия ищец Столична община, съсобственост не би възникнала. Твърди се, че
измерванията на СТЕ нямат отношение към въпроса за възникване на евентуална
съсобственост. Искането към въззивния съд е да остави без уважение въззивната
жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените в жалбата пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съобразно
разпоредбата на чл.
269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
При извършена
проверка в рамките на своите правомощия настоящият състав счита, че
постановеното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати и нарушения на
императивни материалноправни норми.
Софийският
районен съд е бил сезиран с иск с с конститутивен иск за делба с правно
основание чл. 341, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 344, ал. 1 ГПК. За делба на три
самостоятелни обекта: самостоятелен обект с идентификатор 68134.106.133.1.14,
самостоятелен обект с идентификатор 68134.106.133.1.16 и самостоятелен обект с идентификатор
68134.106.133.1.15 построени в имот с идентификатор 68134.106.133 по
кадастралната карта и регистри одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 на
изпълнителния директор на АГК.
Основателността на настоящата искова претенция
произтича от установяване елементите от фактическия състав на спорното право, а
именно: ищецът следва да докаже, че е налице
твърдяната съсобственост по отношение на процесните имоти, на какво
основание е възникнала съсобствеността, между кои лица е възникнала
съсобствеността и твърдените квоти в нея.
По делото не се
спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че ищецът С.О.е
собственик на следния недвижим имот: подлез “Ректората” като съоръжение на
инфраструктурата, на основание пар.7 т. 7 от Преходните и заключителни
разпоредби на Закона за местното самоуправление и местната администрация.
Не е спорно и че с договор №
РД65-375/16.04.1997г. ищецът е учредил възмездно право на строеж за срок от 30
години в полза на “КООП-СУ”/чийто правоприемник е ответникът МК “Я.”/ за изграждане
на търговски обекти в южната част на пешеходен подлез “Ректората”, находящ се
на бул. “Цар ********с разгъната застроена площ около 1400 кв.м. Безспорно по
делото е и , че процесните сгради са засегнати от извършена реконструкция и
основен ремонт на подлез “Ректората, при което е променена планировката на
подлеза във връзка с изграждането на метростанция №8.
Ищецът
обосновава претенцията си с твърдение, че ответникът като суперфицар по
посочения договор е надхвърлил учреденото му право на строеж, поради което
между страните е възникнала съсобственост, тъй като собственикът на земята – С.О.е
станал собственик на построената площ излизаща извън рамките на уговореното.
Спорният по
делото въпрос е дали ответникът е надхвърлил учреденото му право на строеж при
изграждането на процесните обекти и дали е налице възникнала съсобственост
между страните.
От заключението
на тричленната съдебно-техническата експертиза допусната от въззивния съд,
което съдът кредитира като пълно и компетентно изготвено на основание чл. 202 ГПК, се установява, че общата площ на обособените обекти изчислена след
извършени преки замервания е 1498,71 кв.м.
Относно доводите
на въззивника за неправилно тълкуване от съда на волята на страните по
процесния договор за учредяване право на строеж:
Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването
на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните.
Отделните уговорки следва да се тълкуват една с друга и всяка една да се схваща
в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността.
Разпоредбата на чл. 2 от процесния договор гласи -
“Правото на строеж се отстъпва за изграждане на самостоятелни търговски обекти
с РЗП около 1400 кв.м.”. Използването
на думата “около” следва да се тълкува именно в смисъл, че страните са допускали отклонения при осъществяване
на строителството. В чл. 7 , раздел IV от същия договор е предвидено, че собственикът не дължи
разликата до платеното право на строеж в случай, че на суперфицара бъде одобрен
от Управление “Архитектура и градоустройство” проект с по-малка разгъната застроена площ от
1400 кв.м. При тълкуване на разпоредбите в тяхната взаимовръзка и съобразно
общия смисъл на договора следва да се приеме, че допусканото отклонение е
касаело възможността да бъде осъществено строителство в по-малък обем с оглед
одобряване на проекта, като не е предвидено осъществяване на строителство в
по-голям обем.
Въпреки гореизложеното
и установеното от приетата в настоящото производство СТЕ реално отклонение
от 98,71 кв.м. надхвърлящо предвидения в
договора обем от 1400 кв.м., между страните не би могла да възникне твърдяната
от ищеца съсобственост поради следните съображения:
Разпоредбата
на чл. 92 ЗС въвежда правилото, че
собственикът на земята е и собственик на постройките и насажденията върху нея,
освен ако не е установено друго. Изключението е налице когато е било
учредено право на строеж и то е реализирано в рамките разрешеното
- чл.
63 ЗС.
Съгласно трайната съдебна практика, когато е надхвърлен обемът
на правото на строеж вещноправният режим на допълнително
построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика.
Нормата на чл.
92 ЗС намира приложение когато постройката представлява самостоятелен
обект по строителните правила и норми. Когато обаче извършеното
строителство не представлява такъв обект, следва да се приложи чл. 97 ЗС. Т.е., ако
построеното в повече не може да се обособи като самостоятелен обект на
собственост, следва да се приеме, че то е присъединено към главната вещ, която
в случая е сградата, с която то е функционално свързано и обслужва, а не земята
върху, която е построена тази сграда. В тези случаи собственик на построеното в
повече по силата на присъединяването става носителят на вещното право на
строеж, а не собственикът на земята. Това тълкуване се основава
на правилото, че собствеността не може да възникне върху несамостоятелен
обект. За такъв обект важат правилата на чл. 97 или чл.
98 ЗС -
той или следва режима на главната вещ, или се присъединява чрез неделимото му
свързване с друга главна вещ. В този смисъл са Решение № 189 от 6.01.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 2640/2014 г., I г. о., ГК и Решение № 173 от 26.06.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 1273/2013 г., I г. о., ГК.
Видно от
заключението на тричленната СТЕ площта на процесните търговски обекти, изчислени
след извършени преки измервания е 1498,71 кв.м., а по кадастрална карта 1463,05
кв.м., като при първоначалния одобрен проект площта е била 1733,27 кв.м., а в
последващия одобрен проект 1675,71 кв.м. От приложената разбивка по обекти е
видно, че отклоненията в площта са рефлектирали върху всеки един от обектите и
не са концентрирани в конкретен такъв, който да има правен статут и да може да
бъде обособен като самостоятелен обект, за да намира приложение разпоредбата на
чл. 92 ЗС.
Следва да се
отбележи, че както е посочено в първоинстанционното решение, дори да беше
налице самостоятелен обект, с който се надхвърля учреденото право на строеж, то
няма да е налице съсобственост между страните, а индивидуална собственост на
собственика на земята по силата на чл. 92 ЗС и така предявения иск за делба
отново би бил неоснователен.
Съобразно приетото
неотносими към настоящия спор са доводите на въззивника по отношение на
определянето на разгънатата застроена площ по БДС по отношение на намиращите се
под земята площи.
С оглед на
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала
относно съответства на правни съждения на първоинстанционния съд, решението на
СРС следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид
изхода на спора, право на разноски в настоящото производство има само
въззиваемата страна М. К. “Я.”. Процесуалният представител на въззиваемия е
претендирал разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лева адвокатски хонорар за отговор на въззивна
жалба и 15 000 лв. за защита. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ,
а самият договор да е приложен по делото, като в този случай той има характер
на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и
заплатила адвокатското възнаграждение. Представен е договор за правна защита и
съдействие, в който е отбелязано, че възнаграждението за отговор на въззивната
жалба е платено изцяло и в брой. Представен е и договор за правна защита, в
който е отразено, че сумата в размер на 15 000 лв. за процесуално
представителство пред въззивната инстанция е платена по банков път. Представено
е платежно нареждане за превод на сумата по сметка на процесуалния представител
на въззиваемия. Поради тази причина са налице всички предпоставки за присъждане
на договореното възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение е основателно – с оглед липсата на фактическа и
правна сложност на делото в настоящото производство и приключването му в
рамките на две открити съдебни заседания, както и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с 7, ал. 4 НМРАВ, дължимото адвокатско възнаграждение в настоящото
производство е в размер на 800 лева.
По
изложените съображения, Софийски градски съд
ПОТВЪРЖДАВА
решение
от 01.11.2016г., постановено по гр. дело № 44017 по описа за 2014г. на СРС, 57-ми
състав
ОСЪЖДА С.О.с ЕИК: ********и с адрес: гр. София,
ул. “********№**” да заплати на М. К. “Я.” сумата от 800
лева на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, представляваща сторени
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.