Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260026/02.03. Година 2021 Град Варна
Варненският апелативен съд,
Наказателно отделение, втори състав
На двадесет и първи януари, Година две хиляди двадесет и първа
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Румяна
Панталеева
ЧЛЕНОВЕ: Росица Тончева
Десислава Сапунджиева
съдебен
секретар Петранка Паскалева
прокурор Милена Гамозова
като
разгледа докладваното от съдия Р.Тончева ВНОХД № 154 по описа на съда за 2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет
на въззивната проверка е правилността на присъда №12/07.02.2020 година по НОХД
№962/2018 година, с която подс.Р.Р. е признат за виновен и осъден за
престъпление по чл.343, ал.3, пр.7, б.“б“ вр. ал.1, б.“в“ от НК, наложено му е
наказание от три години лишаване от свобода с приложението на чл.66, ал.1 от НК
за срок от пет години и е осъден да плати разноските по делото.
Инстанционният
контрол е породен от две въззивни жалби
по чл.318, ал.6 от НПК в следния аспект:
Частното
обвинение твърди, че наложеното наказание на подсъдимия явно не съответства на
неговата обществена опасност и тази на деянието му. В подкрепа се интерпретират
факти относно времето и мястото на пътното произшествие, както и негативни данни
за личността на дееца. На тази база, повереникът претендира увеличение на
наказанието и отмяна на приложението на чл.66, ал.1 от НК.
Защитникът
на подсъдимото лице релевира оплакване от необоснованост и неправилно
приложение на материалния закон, пораждащо интерес от отмяна на атакувания
съдебен акт и постановяване на нов, с който Р.Р. да бъде оправдан по
повдигнатото му обвинение за квалифицирано транспортно престъпление.
По съществото на делото, въззивният прокурор заема становище
за неоснователност на въззивните жалби. В подкрепа прави обстоен анализ на
доказателствената маса и заключениeто на повторната комплексна експертиза,
чийто първи вариант отхвърля като обективно невъзможен. Припомняйки
задължителните указания на ТР 28-1984-ОСНК, прокурорът счита, че пострадалият
става опасност за движението от момента на появяването си от храстите край
пътното платно на АМ „Хемус“ и именно оттогава за подс.Р. като водач на МПС,
възниква задължението за реакция в предписанието на чл.20, ал.2 от ЗДвП да
намали скоростта и да спре.
В пренията по делото страните поддържат жалбите си.
Повереникът акцентира върху доказани положения относно създадения от подсъдимия
пътен риск, мотивирано пледира за висока степен на обществена опасност на
деянието и дееца, с проява на цинично и арогантно отношение към социалната
принадлежност на пострадалия, които заедно с писмените съображения от
въззивната жалба и в светлината на генералната превенция, би следвало да обосновават
изменение на присъдата чрез увеличаване наказанието на подс.Р. и отмяна на
условното осъждане.
Защитната реч е насочена към оправдаване на Р.Р. по
повдигнатото му обвинение. От направения подробен доказателствен разбор се
извличат доводи за достоверност на обясненията на подсъдимия и показанията на
неговите близки, които според адв.Б. съвместно с производни доказателства и
относимите им положения в първи вариант от повторната колективна експертиза,
сочат на случайно деяние.
В лична защита подсъдимият се присъединява към позицията на
защитника си, а в последната дума моли да бъде оправдан, защото не е могъл да
пропусне пресичащия пешеходец.
Варненският
апелативен съд, след като взе предвид подадените въззивни жалби, след като
обсъди доводите на страните в съдебно заседание и служебно провери правилността
на атакуваната присъда по реда на чл. 313 и чл. 314 ал.1 НПК, намери за
установено следното:
Подсъдимият
Р.Р. е предаден на съд по обвинение за престъпление по чл.343, ал.3, пр.7, б.“б“ вр. ал.1, б.“в“ от НК. За разкриване на
обективната истина първоинстанционният съд провел пълно съдебно следствие, в
чиито предели извършил проверка на доказателствените източници от досъдебното
производство, сам събрал нови доказателства, изслушал експертизи. Въззивният
съд по своя преценка назначи повторна комплексна СМАТЕ, с което по мнение на
съдебния състав, процесът на доказване бе изчерпен, съответно делото подлежи на
решаване при следните фактически положения:
На
23.10.2017 година подс.Р., неговият баща св.Д.Р.и св.Ф.С.(живее на съпружески
начала със св.Р.) били на погребение на родственик в с.Попгруево, община
Тервел. На 25.10.2017 година същите отпътували към гр.Варна с л.а.“Пежо 806“ с
ДК№Тх 2306 ТХ, управляван от св.Р.. Край гр.Девня водачът отстъпил управлението
на неправоспособния си син.
Подсъдимият
Р. шофирал по АМ „Хемус“ със скорост около 100 км/ч. Платното към пътен възел
Слънчево било без големи неравности, право, с много слаб наклон надолу в посока
Варна, с голяма видимост на разстояние от 950м. Движението било еднопосочно, извършвало
се в три ленти с ширини на лявата лента от 4.30м, на средната лента от 3.80м и
на аварийната дясна лента от 3.10м. Времето било дъждовно, пътното платно мокро,
видимостта не създавала затруднения.
В
същото време в района на посочения пътен възел Слънчево, на около 350-400м след
километричен знак „413“, пострадалият Н.М. в пияно състояние - с концентрация
на алкохол в кръвта от 2.2 промила, предприел пресичане на автомагистралата
отдясно наляво по посока на движението на автомобила на подсъдимия. Р. не
възприел създадената опасност, не направил опит да намали скоростта си, като последвал
сблъсък между колата и тялото на пострадалия в лявата пътна лента в посока
гр.Варна, на 1.7м вляво от разделителната линия на активните ленти за движение.
Ударът за автомобила бил при скорост от около 101 км/ч, челен, съсредоточен в
предната му лява част, съответно причинил повреди по предна лява част на предна
броня, преден ляв фар и калник, лява част на преден капак и лява част на предно
панорамно стъкло, странично ляво огледало. В момента на сблъсъка пешеходецът
бил в изправено положение, обърнат с лявата си странична повърхност към
л.а.“Пежо 806“.
В
13.17 часа св.Д.Д.подал сигнал за пътното произшествие на тел.112. Той пътувал
в посока гр.София, но възприемайки ситуацията, преустановил движението си,
пресякъл пътното платно и лично констатирал смъртта на пострадалия Н.М..
Свидетелят видял подсъдимия в близост до трупа, а св.Р. и св.С. – извън л.а.“Пежо
806“.
На
25.10.2017 година около 13.00 часа, св.Г.изпълнявал патрулиращи задължения на
автомагистрала „Хемус“. Намирал се в обозначен полицейски автомобил, на 415км
от автомагистралата, в района на разклона за с.Слънчево. След 13.17 часа, последователно
два автомобила спрели до него, като водачите съобщили за блъснат човек. Св.Г.уведомил
ОДЧ и със светлинен сигнал, движейки се насрещно по аварийната лента на
магистралата, се насочил към мястото на произшествието. На около 800м до около
километър от началната точка на тръгване, свидетелят бил спрян от разтревожен шофьор
на неустановен ТИР, който казал „Убиха човека“. Свидетелят продължил движението
си и на около 500м след това видял тялото на пострадалия в лявата пътна лента,
покрито с одеяло.
Св.Г.обезопасил
зоната на произшествието. Малко по-късно на място пристигнали други полицейски
служители, оперативно-следствена група и екип на спешна помощ, който
констатирал смъртта на Н.М.. Тя (смъртта) се дължала на тежки травматични
увреждания на мозъка и разкъсване на сърцето на пострадалия. На М. прижизнено била
причинена съчетана черепно-мозъчна травма, гръдна травма, коремна травма,
множество счупвания и контузно-разкъсни рани по цялото тяло по механизма на
удари с или върху твърди тъпи предмети.
Изложената
дотук фактическа обстановка обосновано е възприета от първоинстанционния съд
въз основа на доказателствата по делото. Тя не почива на предположения,
напротив, извлечена е след задълбочена аналитична дейност, при ясно диференциране
на достоверните доказателствени източници и обхващане на установените чрез тях
факти в пределите по чл.102 от НПК.
Проведената
собствена доказателствена преценка и сторената чрез нея проверка на
законосъобразността на оценъчната дейност на първата инстанция, дават основание
на въззивния състав да се ангажира със следните съображения:
По
делото са оформени две версии за механизма на пътния инцидент. Първата версия се
поддържа от подсъдимия, св.Р. и св.С., и най-общо се свързва с наличие на ТИР в
дясната пътна лента, който преди катастрофата препятствал видимостта на водача
на л.а.“Пежо 806“ вдясно. Липсата на установени други участници в движението в
момента на приближаване на подсъдимия към пътен възел „Слънчево“ и по време на
самото произшествие, създава известни затруднения за проверка правдивостта на тази
версия, като въззивният състав счита, че избраният подход от първоинстанционния
съд за доказателствен контрол на обясненията на подсъдимия и показанията на
св.св.Р. и С. чрез гласни доказателства в показанията на св.св.Г.и Х. е
принципно правилен. Въззивният съд намери доказателствени условия да задълбочи
аналитичната дейност, излагайки в допълнение следните съображения:
На
инкриминираната дата свидетелят Г.се намирал в обозначен полицейски автомобил,
разположен срещу посоката на движение за гр.Варна, в аварийната лента на АМ
„Хемус“ и в района на разклона за с.Слънчево, контролирайки скоростта (л.243
гръб, л.244 от първоинстанционното дело). С преки доказателства, извлечени от
показанията на разпитания, се установява състоянието на подсъдимия и местонахождението
на свидетелите Р. и С. към момента на пристигането на полицейския служител в
зоната на ПТП-то: „…Като пристигнах на
място хората бяха извън автомобила…“, „…Шофьорът
на това Пежо беше видимо уплашен, много плачеше. Беше силно разтревожен…“
(л.245 гръб от първоинстанционното дело).
В
показанията си свидетелят изпада в известно колебание по отношение на пола на
лицата, които заварил на мястото на пътния инцидент, заявявайки, че там били
трима мъже, сред които баща и син. В тази част доказателствения източник не се
кредитира, поради явното му противоречие с процесуалните изявления на св.св.Р.,
С., Д. (л.271 гръб, абз.предпоследен от първоинстанционното дело), Х. (л.81
гръб от първоинстанционното дело) и обясненията на подсъдимия.
Показанията
на св.Г.кореспондират изцяло с фактическите твърдения на св.Д.Д.– оказал се
пръв на произшествието, констатирал смъртта на пострадалия, възприел разположението
и емоционалното състояние на пътувалите в л.а.“Пежо 806“ и в 13.17 часа съобщил
за инцидента на тел.112 до компетентните органи (л.110-л.112 от д.пр). При
разпита си този свидетел съобщава: „…Хората
бяха излезли отвън, момчето беше до лежащия човек или по-нататък…Имаше
възрастни хора, плачеха-мисля, че бяха мъж и жена по-възрастни и младия шофьор…Там
стоящите лица ревяха, вайкаха се, но не съм чул подробности…“ (л.270 гръб,
л.271 от първоинстанционното дело).
Доказателствената
съвкупност по обсъжданите положения се консолидира в категорична степен от
показанията на св.С.Х. (л.81 гръб от първоинстанционното дело). Свидетелят пристигнал
в зоната на произшествието около 15 минути след получаване на сигнала (според
справка на л.110 от д.пр. той е получен от ОДЧ при ОД на МВР-Варна в 13.21ч., а
според АУАН на л.99 от д.пр., органите на полицията в РПУ – Аксаково са
уведомени за управление на МПС от неправоспособния Р. около 13.20 часа).,
възприемайки св.св.Р. и С. извън л.а.“Пежо 806“, нещо повече: „…От момента, когато ние дойдохме, контакт на
водача и родителите му не е имало…“ (л.81 гръб, трети абзац отдолу нагоре в
НОХД).
Горните
доказателствени източници по еднозначен начин установяват обстоятелствата
непосредствено след пътния инцидент, като към безспорните фактически положения
следва да се причисли и местонахождението на л.а.“Пежо 806“ след удара – в
аварийната лента с четирите си гуми върху десния банкет (протокол за оглед,
фотоалбум, обяснения на подс. л.342 гръб от НОХД, показания на св.Д. и Г.от
съдебното следствие).
Следвайки
логиката на горната доказателствена група и категоричните по съдържанието си
обяснения на подс.Р. „…Просто видях
човека, от следващия момент ми се пръсна стъклото и това беше. Веднага след това спряхме в
аварийната лента, баща ми слезе, отиде там, да не е някой друг да го прегази…“
(л.342 гръб от първоинстанционното дело), въззивният съд уверено счита, че пътуващите
в л.а. „Пежо 806“ излезли извън него веднага след преустановяване на движението.
Оттук настоящият състав взема повод да обърне внимание на някои обстоятелства,
фиксирани с фотоалбума, изготвен при огледа на местопроизшествието. Става
въпрос за състоянието на седалките в купето на л.а.“Пежо 806“, ясно видими на
фотокадри на листи 19 гръб и 20 от досъдебното производство, и по-точно
доказващи, че предна дясна седалка се намирала във вдигнато положение.
Доказателственото вглеждане в този факт не е лишено от основание, напротив,
предизвиква се от противоречивите показания на св.св.Р. и С. за позицията им в
автомобила преди инцидента, през която разпитваните се опитват да очертаят
пътна ситуация, неотговаряща на действителността.
Най-нестабилни
в горната насока са показанията на св.Р.. Законосъобразното прилагане на
чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 от НПК позволява на настоящата инстанция да обсъди
и съпостави помежду им фактическите заявления на свидетеля от досъдебното
производство (л.36) и съдебното следствие (л.83 и л.86 от първоинстанционното
дело), съответно да формира извод по правдивостта на фактическите данни. Както
вече се посочи, ключов момент в тези показания е разположението на разпитания в
автомобила, след като преотстъпил управлението на сина си. Според показанията
от д.пр. „…Той се качи, а аз седнах от
другата страна спуснах облегалката на моята седалка назад. Ф. седеше на задната
седалка зад мен и ми масажираше главата и ръцете. Тръгнахме полека-полека и
продължавахме по магистралата. Аз почти не гледах пътя, защото ми беще пусната
назад седалката. Минахме отбивката за Слънчево и малко след това изведнъж се чу
шум и тропот и предното стъкло се пръсна откъм страната на Р.…“ (л.36 гръб
от д.пр.).
Различна
картина чертае свидетелят в показанията си пред съда: „…Аз се преместих на предна дясна седалка. Автомобила е с ляво
управление. Ф. беше зад мен… Аз бях полулегнал на предна дясна седалка… Аз като
бях до него, също гледам и внимавам в пътя…“ (л.83 от първоинстанционното
дело).
Противоречията
са съществени и явни, като пред съда св.Р. поддържа твърдението, че не бил в
легнало положение, съответно имал възможност да следи пътя.
Първоинстанционният
съд не се е ангажирал с позиция коя от двете версии счита за достоверна,
всъщност дори не е извършил дължимата съпоставка на доказателствения източник с
други относими средства за процесуална информация по това положение, допускайки
по този начин известна празнота в аналитичната си дейност, която въззивният
състав отстранява със собствени, при това дължими в обхвата на въззивната
ревизия за обоснованост съображения.
Проверката
на коментирания доказателствен източник е възможна чрез съпоставката му веднъж с
показанията на св.С. и втори път чрез цялостен анализ съвместно с показанията
на св.св.Г., Х., Д. и фотоалбума от местопроизшествието (тази доказателствена
група има отношение към местоположението на лицата след ПТП-то и към позицията
на предна дясна седалка в л.а.“Пежо 806“).
В
първия план на обсъждане: разпитана пред окръжния съд, св.С. твърди: „…Джеват седна до шофьора, а аз отзад. Той се
облегна назад, беше пусната седалката и аз му миех лицето и му масажирах
сърцето…“ (л.85 от първоинстанционното дело). На пръв поглед е налице
кореспонденция между цитираните показания и разпита на св.Р. от досъдебното
производство, която при безкритично възприемане, може да доведе до погрешен
извод, че двамата свидетели не са имали възможност да формират пълноценни
впечатления от пътната ситуация непосредствено преди катастрофата. Тази привидна
единност ползва версията на подсъдимия, но тя категорично се опровергава от вече
коментираните по-горе доказателствени източници. На тази основа въззивният
състав приема за доказано, че преди пътния инцидент и св.Р., и св.С. са имали
пълна видимост към пътната ситуация, като са формирали лични възприятия за появата
на пешеходеца отдясно от храстите и навлизането му в пътното платно. Именно
тези факти те са разказали на св.Г.(л.244 гръб от първоинстанционното дело).
Описаното от тях цялостно поведение на пострадалия кореспондира с
характеристиката на околния терен, установима с приложените по делото ВДС-и.
Отново
към защитната версия се числи твърдението на подсъдимия и спътниците му за
наличието на ТИР в дясна пътна лента в посока към гр.Варна, който
непосредствени преди ПТП-то, препречил видимостта на дееца към навлизащия
пешеходец отдясно наляво по посока на движението на л.а.“Пежо 806“. Окръжният
съд отхвърлил истинността на това обстоятелство, позовавайки се на производни
доказателства. Крайният извод е верен, но въззивният съд предпочита да използва
друг логически подход, който съблюдава приоритета на преките доказателства,
въведени чрез показанията на св.св.Д. и Г.. Припомня се, че първият свидетел се
озовал на мястото на ПТП-то веднага след реализирането му. За този факт се съди
от действията на разпитвания – пипал пострадалия за пулс преди тялото му да
бъде покрито, от показанията на св.Р. (л.83 гръб, последен абзац от НОХД),
както и от фотоалбума от д.пр. (л.18 гръб, л.19). Поредността на действията на
св.Д. е обективно доказана – възприема произшествието докато пътува към гр.София,
спира, пресича пътното платно, проверява дали пострадалият има пулс, обажда се
на тел.112. В рамките на това време, в зоната на пътния инцидент се намирал единствено
инкриминирания автомобил и уплашените Р.Р., Д.Р.и Ф. С.. Едва след това към
пътния участък започнали да се приближават други МПС-та: „…Аз първо се насочих към пострадалия. Последствие идваха коли, които
спираха, те се движеха посока Варна, намаляха. Аз бях първият, който спря…“
(л.270 гръб, последен абзац от НОХД), „…Тръгнаха
да намалят коли, но аз не съм говорил с никой, видях да спират не се сещам. Но
аз бях първата кола, която спря на местопроизшествието…“ (л.271, четвърти
абзац от НОХД).
Естествено
фактическо продължение на показанията на св.Д. по обсъжданото обстоятелство се
явяват показанията на св.Г.. Той се намирал приблизително на 1,6 км от мястото
на произшествието (ПТП-то е на 350-400м след знак 413 км, а свидетелят патрулирал
на 415км). Почти едновременно (през 40 секунди – л.245 предпоследен абзац от
НОХД) до св.Г.спрели два автомобила, чиито водачи му съобщили за блъснат човек.
Чак две-три минути по-късно, когато свидетелят изминал между 800 метра до 1 км
от установъчния си пункт в посока към ПТП-то, до него спрял водач на неустановен
ТИР, който плачейки, също съобщил за инцидента. Последното обстоятелство се
съпътства със собствено предположение на свидетеля: „…Може би беше разстроен, че е видял как се случва…“ (л.245 гръб,
втори абзац от НОХД). Защитата акцентира многократно върху това предположение, изпълнявайки
по този начин процесуалната си функция за внасяне на съмнение в обвинителната
теза, като пренебрегва закона - мнението на свидетелстващия не представлява
факт от обективната действителност, съответно не удовлетворява дефиницията за
доказателство по чл.104 от НПК.
Съпоставката
и общата преценка на двата доказателствени източника (показанията на св.св.Д. и
Г.) изключват възможността в зоната на произшествието и в момента на удара да е
имало ТИР, включително и друг автомобил. Стабилността на извода се утвърждава и
с еднозначни писмени доказателства (на листи 110, 112 от д.пр.).
В
обобщение, въззивният съд приема следното:
-
малко преди 13.17 часа на 25.10.2017 година се случило транспортното
произшествие, като в момента на ПТП-то други участници в движението освен
л.а.“Пежо 806“ и пресичащият Н.М. не е имало;
-
пръв на място пристигнал св.Д., който в 13.17 часа съобщил на тел.112 за
инцидента. Други автомобили започнали да приближават мястото на ПТП-то около и след
момента на сигнала;
-
към 13.17 часа св.Г.се намирал в патрулен автомобил на 415км на АМ „Хемус“ в
посока гр.Варна. За произшествието узнал
от неустановени водачи около 13.20 часа, който час е отбелязан в АУАН от св.Х.
като време на извършване на административно нарушение (припомнят се показанията
на св.Г., че съобщил на колегите си единствено кой е водачът на автомобила, не
е коментирал времето на ПТП-то – л.245 гръб от НОХД, пети абзац отдолу нагоре);
-разговорът
между св.Г.и неустановеният водач на ТИР се състоял след 13.20 часа (л.245 от
НОХД, последен абзац).
Противоречащите
на горните положения обяснения на подсъдимия и показания на неговите близки не
отговарят на обективната действителност, като извън кредитираната доказателствена
съвкупност следва да остане и саморъчната скица, изготвена от подс.Р. на
26.10.2017 година (л.35 от д.пр.).
Становището
на въззивния състав е, че доказателствената маса по делото не е лишавала
първата инстанция и страните от възможност да извлекат безспорни фактически
положения, на чиято основа да се извърши правоприлагането, иначе казано като
ненужни се възприемат процесуалните усилия от страна на окръжния съд за попълване
на делото с гласни доказателства чрез разпит на св.св.Г.Н., (л.82 гръб от
НОХД), Л. Г. (л.246 от НОХД), Н.С. (л.270 от НОХД), С. Г.(л.272 от НОХД), М.Ч.
(л.272 от НОХД) и В.В. (л.327 гръб от НОХД).
Очертаните
дотук фактически изводи дават основание на въззивния съд да кредитира
заключението на повторната КСМАТЕ във вариант втори относно механизма на
произшествието, чрез който се установява, че в момента на навлизане на
пешеходеца на платното за движение, л.а.“Пежо 806“ се намирал на разстояние от
196 метра от мястото на удара, като М. несъмнено попадал в зоната на видимост
на подс.Р.. С.ят пешеходец се придвижил до зоната на сблъсъка за около 7
секунди. В момента на удара пострадалият се движил с бърз ход с около 4.9 км/ч,
като величината е изчислена въз основата на характеристиката на настъпилия
сблъсък. Той (сблъсъкът) се състои от три фази, в които на тялото на
пострадалия е придаден ударен импулс и са причинени съставомерни и
несъставомерни наранявания (стр.17 от експертизата). Според обсъжданото
заключение, както и съобразно СМЕ за аутопсия на пострадалия (л.71 от д.пр.,
кореспондира с доказателствения материал и със заключението на повторната
КСМАТЕ) следва, че:
-в първата
фаза от удара, реализирана с предната броня и вляво от средната част на
л.а.“Пежо 806“, на пешеходеца са причинени симетричните счупвания в областта на
подбедриците на двата крака на еднакво разстояние от петите;
-във
втората фаза, при удара в горната част на капака и челното стъкло са увредени
областта на тазовия пръстен, коремната област, получени са гръдната травма и
тежката ЧМТ. По посоката на травмиране КСМАТЕ определя и позицията на
пострадалия в момента на удара-изправен, обърнат ляво странично към л.а.
В
тази втора фаза са причинени травматичните увреждания на мозъка и разкъсването
на сърцето, които са в пряка причинно-следствена връзка с моментално настъпилата
смърт на Н.М..
-третата
фаза обхваща превъртането и падането на пострадалия на терена, където тялото е
фиксирано при огледа на местопроизшествието.
Темпът
на движението на пострадалия преди удара не е доказателствено обезпечен, като за
провеждане на изследванията си, повторната експертиза приема относително
равномерен ход до мястото на съприкосновение. В отговорите по чл.282 от НПК
в.л.У. уточнява, че ако пострадалият би имал забавено движение с известни
тласъци напред-назад и надясно-наляво, то тогава би се увеличило времето за
неговото движение, което във векторен план ще отдалечи автомобила от мястото на удара. Разглежда се и
обратната хипотеза, при която ако М. забърза и водачът изпълни задължението си
да задейства спирачната система и да намали скоростта, то тогава автомобилът и
пресичащият биха се разминали, т.е. при всички положения ПТП-то е
предотвратимо. Това е така, защото при установената от КСМАТЕ скорост на
л.а.“Пежо 806“ преди и в момента на удара от около 101 км/ч и при мокра пътна
настилка, опасната зона за спиране на автомобила е около 116м и пострадалият не
попада в нея. Подсъдимият не е възприел навлизането на пешеходеца по пътното
платно, не е направил опит да спре, проявил е закъсняла реакция с около 4
секунди. При достигане на разстояние от около 28-30м от мястото на удара подс.Р.
предприел отклоняване на колата надясно, предизвиквайки удар с описаната
кинематична характеристика в лявата пътна лента на около 1.7 м от разделителната
линия на лентите за движение. Ударът бил предотвратим при своевременно
задействане на спирачната система от страна на водача, при което двата обекта
биха се разминали.
В
пределите на принципно обоснованите фактически положения, първоинстанционният
съд допуснал частично нарушение на материалния закон, за което ще стане реч в
следващите редове.
Нормата
на чл.20, ал.2 от ЗДвП въвежда два варианта на движение с несъобразена за
конкретната пътна обстановка скорост, придружено с несвоевременна реакция на
водача на интензитета на възникналата опасност. По приложението им ТР
28-1984-ОСНК дава подробни указания, изяснявайки че предвидимата опасност за
движението се предпоставя от обективно затруднение в пътната обстановка по неизчерпателно
изброените в диспозицията на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП причини. В тази
ситуация водачът има задължението да подбере скоростта си спрямо тях, като
съобразена ще е тази скорост която съответства на интензитета на опасността.
Точно затова законът нарича появилата се опасност „предвидимо препятствие“ (Р
35-2016-2 н.о.). Непредвидимата пасност по изр.2 на чл.20, ал.2 от ЗДвП ще е
налице само ако водачът е изпълнил задълженията си в изр.1, възникналата за
него опасност е внезапна и в границите на съобразената скорост, той трябва да
изпълни задължението си да намали и спре, за да предотврати съставомерни
последици.
Към
тези принципни постановки следва да се отнесат конкретните фактически положения
по делото, а именно:
Чрез съдържанието на протокол за оглед на
местопроизшествие, по-точно раздел I, т.5, се установява, че в зоната на ПТП-то не е имало
знаци за ограничение на скоростта, т.е. по аргумент на чл.21, ал.1 от ЗДвП
подсъдимият управлявал автомобила с разрешена скорост. Преценката дали тази
скорост е съобразена с конкретната пътна обстановка, следва да се направи на
базата на относимите гласни и писмени доказателства. Така, според процесуално
адаптираните показания на св.Г.от ДП (л.31), времето било облачно, със съвсем
слаба мъгла, с частични превалявания и мокър асфалт. Сходни сведения се
съдържат в обясненията на подсъдимия (л.342 от НОХД), в показанията на св.св.Р.
и С. (л.83, л.84 гръб от НОХД), както и в протокол за оглед (л.13 гръб от ДП).
Същевременно,
пак чрез протокол за оглед на местопроизшествие, безспорно е установена
видимост в пътния участък от 950м, подпомогната от лекия наклон на пътя в
посока гр.Варна. При съпоставка с опасната зона за спиране на л.а.“Пежо 806“ от
116м, следва че обективно скоростта на движение от 101 км/ч се явява съобразена
с конкретните пътни условия. Всъщност и обстоятелствената част на обвинението
не се развива в аспекта на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП, като в нея е оповестена единствено
каузална връзка на общественоопасната последица с неумението на подсъдимия да
шофира в резултат на липсата на правоспособност (в тезата на обвинението няма
съмнение и от гледна точка на съдържанието на пледоарията на прокурора в
първата инстанция).
По-нататък,
внезапното пресичане на пострадалия на магистралата също няма характеристика на
предвидимо препятствие. В такава пътна обстановка единственото задължение на
подсъдимия като водач на МПС е това по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП да намали
скоростта и в случай на необходимост да спре, каквато техническа възможност
доказано същият е имал. Пресичащият магистралата пешеходец е попадал в зоната
на видимост на подсъдимия от момента на излизането си от крайпътната
растителност и ако Р. бе предприел своевременно спиране и намаляване на
скоростта, нямаше да се стигне до пътен инцидент. Категорично установено е, че
подсъдимият не е внимавал при управлението на автомобила, т.е. сам се е
поставил в ситуация да не може да реагира при възникване на опасност, т.е. ням
основание за обсъждането на хипотезата по чл.15 от НК.
При заетата
позиция по материалния закон, въззивният състав констатира допуснато нарушение
с осъждането на подсъдимия едновременно
по чл.20, ал.2, изр.1 и изр.2 от ЗДвП, отстранимо в този процесуален стадий по
реда на чл.337, ал.1, т.2 от НПК.
От
субективна страна деянието на подсъдимия не е осъществено при самонадеяност,
както неправилно приел проверявания съд, а при небрежност - в съзнанието на Р.Р. не е съществувала
представа за общественоопасната последица на деянието му, но управлявайки МПС,
същият бил длъжен да следи всеобхватно пътната обстановка и при всяко нейно
внезапно изменение да реагира чрез намаляване на скоростта и спиране.
Подсъдимият не изпълнил това си задължение, нарушавайки чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, от което за него възниква задължението да предвиди общественоопасната
последица на своето поведение.
Дейността
на проверявания съд по индивидуализация на наказанието е сравнително
схематична, констатирана е висока степен на обществена опасност на деянието и
ниска обществена опасност на дееца, обосновали налагане на лишаване от свобода
в минимален размер, с приложението на чл.66 от НК. Въззивната жалба на
повереника на частните обвинители е за влошаване положението на подсъдимия,
като въззивният състав я преценява за основателна.
Известно
от утвърдената съдебна практика е, че съществени за определяне отговорността на
извършителя на транспортно престъпление са обстоятелствата относно тежестта на
допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата в причинна връзка
със съставомерния резултат, както и формата на непредпазлива вина. По тези
положения доказателствата по делото сочат, че подс.Р. като неправоспособен
водач (обхваща се от чл.56 от НК) на инкриминираната дата при мокра пътна
настилка, управлявал автомобил в скоростната лента на АМ „Хемус“. Тези
обективни прояви (изключва се неправоспособността) не се влияят от юридическото
отпадане на отговорността по чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП, те представляват
реална характеристика на конкретната пътна ситуация и свидетелстват за
проявеното нехайство от дееца към безопасността на движението по
автомагистралата, което по принцип се осъществява при високи разрешени скорости
и бърза реакция на водачите при промяна на пътните ситуации. Няма и не може да
има съмнение, че подсъдимият отлично съзнавал липсата на подобни индивидуални
възможности, като чрез заключението на повторната КСМАТЕ е установена неговата забавена
реакция спрямо възникналата опасност. По описания начин Р. създал потенциална
опасност за участниците в движението, както и реална такава за живота и
здравето на пътуващата в автомобила св.С.. Принос в риска за тази свидетелка
има и св.Р., който самостоятелно осъществил нарушение по чл.102 от ЗДвП,
преотстъпвайки управлението на автомобила на неправоспособния си син.
Очертаното
нехайство на дееца към пътната безопасност следва да се разглежда и като проява
на неуважение към закона. В тази светлина , чистото съдебно минало на
подсъдимия към датата на деянието се явява формално смекчаващо отговорността му
обстоятелство, тъй като по-късно същият е осъден за престъпление по чл.244,
ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК.
В
полза на подсъдимия следва да се отчете младата възраст и за още по-голяма
прецизност, към процесното събитие същият току-що бил навършил пълнолетие.
В
пределите на индивдиуализацията на наказанието, настоящият състав обмисли
внимателно и времетраенето на наказателното производство до конкретния стадий,
което с оглед предмета на делото, прие за съответно на критериите по §6 от
ЕКЗПЧОС и чл.22 от НПК за разумност.
Други
отегчаващи отговорността на Р. обстоятелства не се установяват. Констатацията
касае както неправилно отчетената от контролираната инстанция неправоспособност
(съставомерно обстоятелство), така и съображенията на повереника във въззивната
жалба за управление на технически неизправно МПС (л.а. „Пежо 806“ не е
собственост на подсъдимия), липсата на намерение да окаже първа помощ на
пострадалия, неподаването на сигнал до тел.112, системното управление като
неправоспособен преди инцидента. По последната група обстоятелства:
-вече
бе изяснено, че смъртта на М. настъпила мигновено;
-в
присъствието на подсъдимия и близките му, св.Д. подал сигнал до компетентните
институции;
-по
делото липсва надеждна доказателствена основа за предходно неправомерно
поведение.
Обосновано
и при спазване на указанията в ТР 2-2016-ОСНК, проверяваната инстанция приела
съпричиняване на резултата от пострадалия, което правилно отчела като
смекчаващо отговорността на Р.Р. обстоятелство. На процесната дата Н.М., в
състояние на средна степен на алкохолно опиване и по неизвестни причини,
предприел пресичане на автомагистралата в нарушение на забраната по чл.55, ал.1
от ЗДвП, създавайки опасната пътна ситуация, завършила с неговата смърт.
В
обобщение на изложеното, наказанието на подсъдимия би следвало да се
индивидуализира в хипотезата на чл.54 от НК, при известен превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства, при по-леката форма на непредпазлива
вина и завишена степен на обществена опасност на деянието, предизвикана от
механизма на ПТП-то, значимостта на нарушеното правило за движение и
създадената опасност за живота и здравето св.С.. Подценявайки личната степен на
обществена опасност на подсъдимия чрез игнориране на релевантни отегчаващи
отговорността обстоятелства, първоинстанционният съд е допуснал грешка в
индивидуализацията, налагайки наказание в санкционния минимум. Становището на
настоящия състав е, че справедливо би било наказание над минималния размер, а
именно четири години лишаване от свобода, което от една страна ще изпълни
целите на личната превенция, като в условията на общ режим и с целенасочена
социално-възпитателна работа ще се въздейства предупредително и превъзпитателно
на подс.Р., а от друга страна чрез налагането на справедливо наказание ще се осъществи
и общата превенция.
При
служебната проверка на присъдата въззивната инстанция констатира нейната
законосъобразност при определяне на разноските и съдбата на вещественото
доказателство по делото. В настоящия стадий бяха направени нови разноски в
размер на 2086,20
лева за изготвяне
на КСМАТЕ, които на основание чл.189, ал.3 от НПК, следва да се възложат на
подсъдимия.
Водим
от горното и на основание чл.337 ал.1 т.2, чл.337, ал.2, т.1 и чл.338 от НПК
Варненският апелативен съд
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ
присъда №12/07.02.2020 година по НОХД №962/2018 година на Окръжен съд-Варна,
като:
-
оправдава подсъдимия Р.Р. да е нарушил чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП;
-увеличава
наказанието на четири години лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален
общ режим по чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС.
Осъжда Р.Р. да заплати направените по делото разноски в размер
на 2086,20 лева в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка
на Апелативен съд-Варна.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в петнадесетдневен срок от
съобщаването му на страните.
Председател:
Членове: