Решение по дело №2805/2018 на Районен съд - Плевен

Р Е Ш Е Н И Е

№

09.10.2018г., гр. Плевен

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАРИНСКА

 

           При секретаря Петя Иванова и прокурора.........................., като разгледа докладваното от председателя гр.д.№2805/2018г. по описа на ПлРС, за да се произнесе, намери за установено следното:

          Иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

           Пред ПлРС е депозирана искова молба от ЕТ ”В.Р.”***, ЕИК ***, представлявано от ***, против О.П. с която се твърди, че между страните –ответникът чрез ОП „Център за градска мобилност”, е сключен договор за автогарово обслужване от 24.07.2012г, на основание чл. 22 от ЗАвтП и чл. 53а от Наредба №33 за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ. Твърди се, че с изменение на Наредба №33, обнародвано ДВ бр. 86/01.11.2016г., е установено, че собственик на автогара, може да бъде единствено физическо или ЮЛ, регистрирано по реда на ТЗ. Твърди се също, че на основание §53 от Наредбата, собствениците на автогари, са длъжни да приведат дейността си в съответствие с изискванията на Наредбата- глава ІV, в срок до 6 месеца от влизане в сила на измененията – или до 01.05.2017г. Твърди се, че ответникът О.П. чрез ОП „Център за градска мобилност”, не е изпълнила изискванията на закона, в срок, и поради това няма законово право да осъществява дейност по автогарово обслужване. Твърди се, че поради това, и на основание чл. 23,6 , Договорът за автогарово обслужване от 24.07.2012г., е прекратен, по сила на закона, считано от 02.05.2017г. твърди се, че  Автогара Плевен е загубила статута си на автогара и е със статут на автоспирка, поради което не следва да се заплащат такси за автогарово обслужване от превозвачите. Твърди се, че след прекратяване на  договора,  ищецът- като превозвач, е заплати на ответника общо сумата от 3693,50лв.- по 14 бр. фактури- посочени, за услуги за периода м. май.2017- м. 12.2017г. Твърди се, че до О.П. е  изпратен покана за  доброволно изпълнение за връщане на сумата, в 10 дневен срок, но същата не е възстановена на ищеца. Твърди се, че ответникът неоснователно се е обогатил със сумата от 3693,50лв. Моли съдът да постанови решение, с което да осъди ответника, да заплати сумата от 3693,50лв., неоснователно и недължимо платена от страна на ищеца, ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ. Претендират се разноски.

В срока за отговор по реда на чл.133 от ГПК, ответникът О.П. чрез адв. В. П., изразява становище за неоснователност на предявеният иск. Твърди се, че сключеният между страните договор за автогарово обслужване не е прекратен, тъй като не са налице условия за това. Не се оспорва факта на наличие на започнала, но неприключила процедура по категоризация на Автогара Плевен, собственост на О.П. и към този момент, не са налице основания, Автогара Плевен, да бъде квалифицирана като автоспирка. Посочва се, че няма изявление от изп. директор на ИА”АА”, в тази насока. Твърди се, че Автогара Плевен, има статут именно на автогара, който не е отнет по адм. ред. Твърди се, че въз основа на изложеното, ищецът дължи заплащане на автогарово обслужване, въз основа на сключения договор. Твърди се, че ищецът- като превозвач, ежедневно посещава Автогара Плевен, и поради неизпълнение на задълженията му по договора, е издадена заповед за изпълнение за сумата от 1314,20лв.

          Съдът, като съобрази становищата на страните, на основание събраните по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

          Безспорно по делото се установява, че между О.П. чрез ОП ”Център за градска мобилност”- като изпълнител, и ищецът ЕТ ”В.Р.”***-като превозвач, е сключен договор за автогарово обслужване, от 24.07.2012г, по реда на чл. 22 от Закона за автомобилните превози и чл. 53а от Наредба № 33/03.11.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ и Решение №1246/30.03.2011г на Общински съвет- Плевен, с предмет на договора- предоставяне на автогарово обслужване, чрез персонала и съоръженията на изпълнителя, на автобусите на  превозвача, пътуващи по направления, съобразно приложени разписания, срещу заплащането на определена цена, от страна на превозвача. По делото се установява също, че за процесния период- м. май.2017- м. 12.2017г, ищецът като превозвач, е ползвал автогарово обслужване в Автогара Плевен, за което са издаване съответните фактури- описани в ИМ под №1-14, на обща  стойност 396,50лв. безспорно по делото се установява, че сумите по фактури са надлежно платени от страна на ищеца, за което са  представени писмени доказателства- касови бонове. Следва да се отбележи, че  по делото, между страните няма спор, че за  процесния период,  ищецът е ползвал автогаровото обслужване и факта, че  е заплатил съответната за това цена, дължима по договор.

          По делото се установява също, въз основа на Наредба № 33/03.11.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ, е предвидена категоризация на  автогарите, по  посочени в чл. 54-чл. 55б критерии, като на основание §53 от ПЗР на Наредба№33, собствениците на  автогари, следва да подадат заявления за категоризация, в 6- месечен срок от влизане в сила на измененията.

По делото е безспорен и факта, че  сключеният между страните договор за автогарово обслужване, от 24.07.2012г, на основание чл. 22 от същия, е станал безсрочен. Спорен по делото е въпросът, дали договорът следва да се счита за прекратен, по силата на закона, с изменението на Наредба № 33/03.11.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на РБ, ДВ бр. 52/2016г., включващо чл. 52а – нов и предвиждане на категоризация на автогарите, респ. съставляват ли сумите по процесните фактури, недължимо платени и налице ли е неоснователно обогатяване на  ответника О.П.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира за установено от правна страна следното:

         Процесния договор за автогарово обслужване, от 24.07.2012г., е валидно сключен, въз основа на действащата към онзи момент, правна уредба- нормата на чл. 22 от Закона за автомобилните превози, съобразно която, всички превозвачи, извършващи превоз на пътници по междуселищни автобусни линии, задължително ползват автогарите срещу заплащане и автоспирките по изпълнявания маршрут и спазват утвърденото разписание и чл. 53а от Наредба №33, ред. ДВ, бр. 13 от 2011 г. - собствениците на автогари са длъжни да допускат срещу заплащане всички лица по чл. 2, ал. 1 /превозвачи/ по автобусни линии, в чийто маршрут е включена съответната автогара. Съдът намира, че въз основа на последвалото изменение на нормата на Наредба №33/1999г. и включването на нормата на чл. 52а, която предвижда, че собственици на автогари, могат да бъдат само физически или юридически лица, регистрирани по ТЗ, няма за последица прекратяване на облигационните отношения между страните по цитирания по- горе договор. Съдът намира, че в случая, твърдението на ищеца, че  О.П. няма законово основание да извършва дейност по автогарово обслужване, и поради тази причина договорът е прекратен по силата за закона, е неоснователно, доколкото въпросът за собствеността върху Автогара Плевен, в случая не засяга възникналите отношения, за ползване на същата, от страна на ищеца, в качеството му на превозвач. Както бе посочено по- горе, безспорно е че, ищецът е ползвал предоставените му услуги автогарово обслужване от Автогара Плевен, за което са издадени съответни фактури. Съдът намира, че в случая може да се направи аналогия с хипотезата, за отдаване под наем на чужд имот, спрямо която съдебната практика е категорична, че такъв договор е валиден и поражда съответните правни последици за страните по него. В случая, към датата на сключване на процесния договор, са били налице всички основания за неговата валидност, и настъпилата промяна в Наредба 33- въвеждането на цитираната норма на чл. 52а, няма пряко отношение към договора, и няма за последица  твърдяното от ищеца прекратяване. Съдът намира, че в случая дали Автогара Плевен е категоризирана като такава или не, в законовия срок, също не се отразява на дължимостта на плащането по договор, от страна на превозвача, и стои извън облигационното отношение между страните по него. В случая, ищецът- превозвач дължи плащане на ползваните от него услуги по автогарово обслужване. Следва да се отбележи също, че изразеното от ИА”Автомобилна администрация”  становище в писмо, приложено към ИМ, че към момента на изготвянето му- м. 01.2018г, Автогара Плевен е със статут на автоспирка и поради това не се дължат такси за автогарово обслужване, не обвързва съда по никакъв начин и същото не съставлява автентично тълкуване на закона. За пълнота следва да се отбележи, че нормата на чл. 52а от наредба №33, е допълнена ДВ., бр. 48 от 08.06.2018 г, като предвижда, че общините могат да бъдат собственици на автогари. В тази връзка е представеното от ответника в с.з. доказателства за плащане на сума по фактура за услуги за м. юли. 2018г. 

              На основание гореизложеното, съдът намира, че ищецът в случая,- като превозвач, е извършил валидно и дължимо плащане по съществуващ договор за автогарово обслужване от 24.07.2012г., за ползваните от него услуги за периода м. май.2017- м. 12.2017г., в размер на 3693,50лв. Поради това, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, за връщане на посочената сума, като платена на отпаднало основание-прекратен договор автогарово обслужване от 24.07.2012г., се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

             Следва ищецът да бъде осъден да заплати на  ответника сумата от 490лв.- разноски по делото, съобразно представеният списък на разноските. Съдът намира, че с оглед направеното възражение за прекомерност от страна на ищеца, на адв. възнаграждение на  процесуалният пресставител на ответника, че същото не се явява прекомерно, както с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото, така и с оглед  установеният минимален размер по реда на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1; , след съответни изчисления, съдът установи, че с оглед цената на  иска, минималният размер на адв. възнаграждение е 488,50лв., при претендирани 490лв. 

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

        ОТВХЪРЛЯ, предявеният от ЕТ ”В.Р.”***, ЕИК ***, представлявано от ***, против О.П. представлявана от ***- Кмет,  иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, за връщане на сумата от 3693,50лв., съставляваща заплатени автогарови услуги, по Договор за автогарово обслужване от 24.07.2012г., за периода м. май.2017- м. 12.2017г., като платени на отпаднало основание, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ЕТ ”В.Р.”***, ЕИК ***, представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ НА О.П. представлявана от ***- Кмет сумата от 490лв.- разноски по делото.

 

Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщението до страните, пред ПлОС.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: