Определение по дело №683/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение от 20.04.2015 г., постановено по гр. д. № 1438/2014 г., К.районен съд е признал за установено по отношение на „П.п.-К.” ЕООД гр. К., че дължи на „Р.к.” ЕАД гр. С., сумата в размер на 2017.80 лв., от които 1837.20 лв., представляващи главница, произтичаща от неизпълнено парично задължение по Договор за услуга № 20136087/12.11.2013 г., Фактура № **********/29.11.2013 г. за сумата в размер на 366 лв. с ДДС и Фактура № **********/09.12.2013 г. за сумата в размер на 1471.20 лв. с ДДС, и 180.60 лв., представляващи неустойка в размер на 10% върху стойността на главницата за периода от 01.01.2014 г. до 22.10.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.10.2014 г. до окончателното плащане на сумата, за което вземане съществува издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 144/23.10.2014 г. по гр. дело № 1164/2015 г. по описа на КРС. С решението „П.п.-К.” ЕООД гр. К. е осъдено да заплати деловодни разноски и държавни такси.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят „П.п.-К.” ЕООД гр. К., който го обжалва като незаконосъобразно с молба да бъде отменено и да се отхвърли предявения иск, за което излага подробни съображения. Признава, че ищецът изпълнил договорните си задължения, за което издал два броя фактури, описани в исковата молба. Твърди, че между двете фирми съществували традиционно добри търговски взаимоотношения, уреждали споровете доброволно и извънсъдебно, а жалбодателят не отказвал да изпълни поетите задължения по договора като постигнали съгласие да бъдат уредени и настоящите взаимоотношения. В съдебно заседание жалбодателя не се представлява.

Постъпил е писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК, в който не се правят доказателствени искания и не се сочат доказателства. Претендират се разноски и е представен списък по чл. 80 от ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства при и по повод подадената жалба, констатира, че същата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването, поради което е допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 415 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 422 от ГПК.

Ищецът твърди, че съгласно договор № 20136087/12.11.2013 г. и Анекс № 20136424/29.11.13 г., подписан с ответника, се задължил да изпълни услуга с техника за завод „Плама” гр. П.. Ищецът изпълнил качествено и в срок задължението си, за което били съставени и подписани протоколи образец № 19 за приемане на работата с дати 29.11.2013 г. и 09.12.2013 г. Били съставени Фактура № **********/29.11.2013 г. за сумата в размер на 366 лв. с ДДС и Фактура № **********/09.12.2013 г. за сумата в размер на 1471.20 лв. с ДДС, които били осчетоводени при ищеца и бил платен ДДС. Плащането по фактурите следвало да бъде извършвано в 5- дневен срок, считано от издаването им. Ответникът не изпълнил задължението си да заплати стойността на извършената услуга, поради което ищецът подал заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, за което било образувано ч. гр. д. № 1164/2014 г. по описа на К.йския районен съд. „П.п.-К.” ЕООД гр. К. депозирало възражение в законоустановения срок, поради което за ищеца възникнал правен интерес за предявяване на установителен иск.

От фактическа страна се установява следното:

От приетите като доказателства по делото договор за услуга № 20136087/12.11.2013 г., Приложение № 1 към договора за изпълнение на СМР, Протокол № 1/29.11.2013 г., фактура № **********/29.11.2013 г., Анекс № 20136424/12.11.2013 г. към договора за услуга, Приложение № 1, Протокол № 1/09.12.2013 г., фактура № **********/09.12.2013 г., Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, съобщение по ч. гр. д. № 1164/2014 г. по описа на КРС, се установява, че между „Р.к.” ЕАД- С., в качеството му на „изпълнител” и „П.п.-К.” ЕООД- К., в качеството на „възложител”, бил сключен договор за услуга, изменен с анекс от 29.11.2013 г. Ищецът изпълнил поетите съгласно договора задължения- услуга с техника, за което били съставени Протокол № 1/29.11.2013 г. за установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР към 17.11.2013 г. и Протокол № 1/09.12.2013 г. за установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР към 05.12.2013 г. Ищецът „Р.к.” ЕАД- С.съставил два броя фактури за стойността на извършените услуги- фактура № **********/29.11.2013 . за сумата в размер на 366 лв. с ДДС и фактура № **********/09.12.2013 г. за сумата в размер на 1471.20 лв. с ДДС. На 23.10.2014 г. ищецът депозирал в К.йския районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК против „П.п.-К.” ЕООД- К. и със Заповед № 144/23.10.2014 г. било разпоредено „П.п.-К.” ЕООД- К. да заплати на кредитора „Р.к.” ЕАД- С.сумата в размер на 2017.80 лв., неизплатени задължения по описания по- горе договор. Срещу така издадената Заповед за изпълнение, „П.п. К.”- гр. К. подало писмено възражение в законоустановения срок.

При така събраните доказателства, съдът намира предявеният иск за доказан по основание и размер като споделя мотивите на първоинстанционния съд изцяло и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. За пълнота следва да се посочи следното: Съгласно разпоредбата на чл. 415 ал. 1 от ГПК, кредиторът може да предяви иск относно вземането си, който по силата на чл. 422 от ГПК, се счита предявен от момента на подаване на заявлението. Установява се по делото, че ищецът и ответникът сключили договор за услуга № 20136087/12.11.2013 г., с характеристики на договор за изработка по смисъла на ЗЗД и съгласно разпоредбата на чл. 266 ал. 1 от ЗЗД, поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Страните по договора уговорили ориентировъчно възнаграждение и се съгласили окончателното му определяне да бъде направено след завършване и замерване на извършената работа. Доказването на обема на извършената работа следвало да се извърши въз основа на двустранно подписани протоколи. По делото се установява, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора, за което били съставени протоколи, но не се установява ответникът да е изпълнил задължението си да плати сумата в размер на 1837.20 лв. с ДДС, от които по фактура № **********/29.11.2013 г.- 366 лв. с ДДС и по фактура № **********/09.12.2013 г.- 1471.20 лв. с ДДС. Това обстоятелство не се оспорва от ответника, а и същият не представя доказателства за извършено плащане. Поради това, следва да се приеме за доказано твърдението, че ответникът по иска- жалбодател пред тази инстанция, дължи на „Р.к.” ЕАД- С.сумата в размер на 1837.20 лв., представляваща главница, произтичаща от неизпълнено парично задължение по договор за услуга № 20136087/12.11.2013 г.

В чл. 4 ал. 2 от процесния договор, страните уговорили окончателното плащане да се извършва по банковата сметка на изпълнителя в 5- дневен срок след приключване и приемане на СМР от възложителя и подписването на протокол обр. 19 и издаването на фактура. В чл. 19 от договора, при забава в плащането, възложителят поел задължение да заплаща неустойка в размер на 0.5% от сумата на договора за всеки просрочен ден. Поради това и тъй като ответникът не е изпълнил задължението си да заплати на ищеца възнаграждение за извършената и приета работа в срок, същият дължи и сумата в размер на 180.60 лв., представляваща неустойка за периода от 01.01.2014 г. до датата на депозиране на заявлението в съда- 22.10.2014 г.

Поради изложеното и предвид обстоятелството, че ответникът не представя доказателства за извън- съдебно уреждане на спора между страните, каквито доводи са изложени във въззивната жалба, следва искът да бъде уважен до предявения му размер. Като е направил същия извод, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

При този изход на делото следва жалбодателят да заплати на ответника по жалбата разноските за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция в размер на 420 лв.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.04.2015 г., постановено по гр. д. № 1438/2014 г. по описа на К.районен съд.

ОСЪЖДА „П.п.-К.” ЕООД гр. К., с ЕИК *да заплати на ”Р.к.” ЕАД гр. С., с ЕИК *направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 420 лв. за адвокатско възнагражадение.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове: 1/ 2/