Решение по дело №1908/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 40, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/.

Образувано е по жалба на И.М., гражданин на Турция, чрез адв. С.Н. против Заповед рег. № 365з-5594/11.08.2023 г., издадена от директора на ОД МВР Варна, с която е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото пребиваване в Република България на И.М., гражданин на Турция“ и е определен срок 30 дни за доброволно напускане на страната.

Жалбоподателят моли за отмяна на оспорения административен акт. Сочи, че е със статут на постоянно пребиваващ; че е пътувал редовно до България и се е връщал, но че не е бил запознат, че не трябва да има период на прекъсване за влизане в България за период по-голям от шест години. Твърди, че поради непознаването на това изискване и няколкогодишната ковид вълна не е идвал в България от 31.01.2016г. до 06.07.2023г. Сочи, че не е имал умисъл да наруши закона. Твърди, че съпругата му е българска гражданка, децата му също били български граждани и мисли че има правото на пребиваване в България.

Ответникът – директорът на ОД МВР Варна, чрез процесуален представител, оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът при Окръжна прокуратура Варна дава заключение за неоснователност на жалбата.

Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени представените по делото доказателства при съобразяване на разпоредбата на чл.168 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е било спорно между страните, че И.М. е гражданин на Турция със статут постоянно пребиваващ на територията на Република България.

При извършена справка в информационните масиви на МВР е установено, че г-н М. е напуснал територията на Република България на 31.01.2016 г. и е влязъл отново на 06.07.2023 г., т. е. отсъствието му е за период, надвишаващ шест години.

На 07.07.2023г. г-н М.И. е получил лично Уведомление с № УРИ 125560-2326, екз.№1 от 07.07.2023г. за започнало производство за издаване на индивидуален административен акт – Заповед за отнемане на правото му на пребиваване в Република България на основание чл.40, ал.4 от ЗЧРБ.

На 07.07.2023г. г-н М. е дал писмено сведение до началника на сектор „Миграция“ ОД МВР Варна, в което е посочил, че има сключен брак с българска гражданка, от който са се родили три деца, първото от които е студент в Университета в Чорлу, второто учи в лицей в Истанбул, а третото ще бъде първи клас. Сочи, че в момента живеят в Истанбул. Посочил е, че със съпругата си живее повече от 20 години и, че трите деца са български граждани. Сочи, че в момента съпругата му ги учи на български. Сочи, че в България отсядат при лелята на съпругата му. Сочи, че поради заболявания на близки, налагащи грижа за тях не е имал възможност да посети България, а след смъртта им са започнали ограниченията свързани с ковид, което също го препятствало да посети България. Сочи, че занапред по – активно ще посещава България.

На 11.08.2023 г. длъжностно лице при ОД МВР Варна е изготвило Предложение рег. № УРИ 365р-46147 от 11.08.2023г. до директора на ОД МВР Варна за прилагане спрямо г-н М. на разпоредбата на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ и му бъде издадена заповед за отнемане на предоставеното право на постоянно пребиваване.

Със Заповед рег. № 365з-5594/11.08.2023 г., издадена от директора на ОД МВР Варна на основание чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ на г-н И.М. е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото пребиваване в Република България на И.М., гражданин на Турция“ и е определен срок 30 дни за доброволно напускане на страната, поради това, че е отсъствал от страната повече от шест години.

Заповедта е връчена на г-н М. на 22.08.2023 г., лично чрез удостоверяване с положен подпис. Жалбата срещу нея е подадена чрез административния орган на 23.08.2023 г. Подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване административен акт, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от оспорването и жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество и при съобразяване на тълкуването на относимата нормативна уредба дадено в Решение № 9354 от 9.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 5812/2023 г., IV о., докладчик председателят К. Х; Решение № 10222 от 14.11.2022 г. на ВАС по адм. д. № 4148/2022 г., IV о., докладчик съдията В.П; Решение № 4175 от 13.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7806/2019 г., VII о., докладчик председателят П.Н жалбата се явява неоснователна. Съображенията са следните:

Предмет на проверка в настоящото производство е Заповед рег. № 365з-5594/11.08.2023 г., издадена от директора на ОД МВР Варна.

Заповедта е издадена от компетентен орган - директора на ОД МВР Варна съобразно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ. При издаването й не е допуснато нарушение на процесуалния и на материалния закон.

Съгласно чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ, посочен като правно основание за издаването на заповедта, във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл. 25 г.

В случая е безспорно, че г-н М. е имал предоставено право на постоянно пребиваване на територията на Република България и че същият е отсъствал от страната повече от шест години – от 31.01.2016 г. и е влязъл отново на 06.07.2023г. Това обстоятелство не се отрича и от самия жалбоподател и е заявено в жалбата до съда.

Нормата на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ е императивна и задължава административния орган да действа при условията на обвързана компетентност и да издаде заповед с предписаното от закона съдържание. При нормативна уредба като разглежданата административния орган има задължението да извърши проверка за наличието на предпоставките, визирани в хипотезата на правната норма и да издаде акт с нормативно предписано съдържание. В този случай административният орган извършва единствено и само констатация относно материалното съществуване на фактите, чиято правна квалификация вече е направена от закона. Освен това при приложението на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ следва да се спазва разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и да се преценява нарушават ли се права по Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. Предвид нормата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи следва да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето.

С оглед посоченото, Съдът предвид спецификата на спора и по арг. от чл. 5, ал.4 от Конституцията на Република България следва да извърши преценка за съответствието на националното право и конкретно издадената заповед с разпоредбата на чл. 8, § 1 от КЗПЧОС, регламентираща правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според чл. 8, § 2 на КЗПЧОС, намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Предвид очертаните рамки, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата, като това се налага в случаите предвидени в закона и при отчитане на продължителния период от повече от 6 години, в който се предполага загубването на връзката с приемащата страна. От анализа на цитираната разпоредба от КЗПЧОС и от следните факти: децата на г-н М. не пребивават постоянно на територията на Република България – първото е студент в Университета в Чорлу, второто учи в лицей в Истанбул, а третото ще бъде първи клас, като в момента семейството живее в Истанбул; няма (не твърди и съпругата му да притежава) жилище в Република България, а в България отсядат при лелята на съпругата му, следва, че при издаване на процесната заповед административният орган е съобразил както обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, така и изискванията на разпоредбата на чл.8 КЗПЧОС.

С налагането на конкретната принудителна административна мярка не се препятства възможността за влизане и престой в страната на чуждия гражданин, нито се създават пречки от родствен характер (доколкото същият е посочил, че живее с баща си, че неговите роднини са в Турция, че бащата на съпругата му също живее в Турция, в Силиври). Предвид посоченото, не е налице нарушение и по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧОС, който също следва да бъде съобразен при налагане на принудителната мярка. А при промяна на обстоятелствата г-н М. може отново да получи постоянно пребиваване в Република България.

В случая, не е налице изключението по чл. 25 г от ЗЧРБ, защото тази разпоредба касае чуждестранни граждани - членове на семейството на български граждани, на които е разрешено продължително пребиваване по реда на чл. 24м, т. е. същата се отнася за лица - членове на семейството на български граждани, които са упражнили правото си на свободно движение и притежават валиден документ за пребиваване като член на семейство на гражданин на Съюза, издаден от друга държава – членка на Европейския съюз. По делото няма доказателства, нито са наведени доводи, г-н М. да има издаден документ за пребиваване като член на семейство на граждани на Съюза, издадено от друга държава-членка.

Предвид изложеното жалбата на И.М., гражданин на Турция, чрез адв. С.Н. против Заповед рег. № 365з-5594/11.08.2023 г. се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли. Оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма, в съответствие с целта на закона, като са спазени материалноправните разпоредби и без да е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила.

При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, а именно: 100, 00 лв. /сто лева/.

Така мотивиран, Съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.М., гражданин на Турция, чрез адв. С.Н. против Заповед рег. № 365з-5594/11.08.2023 г.

ОСЪЖДА И.М., гражданин на Турция, ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи на Република България Варна сумата от 100, 00 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

	Съдия: