Р Е Ш Е Н И Е
град София, 17.04.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №4488 по описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение №279408
от 28.11.2017г., постановено по гр.дело №34061/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О.,
140-ти състав, е признато за установено по предявени отрицателни установителни
искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 във
връзка с чл.200 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че С.Р.Р. не дължи на „Т.С.”
ЕАД заплащане на сума в размер на 1064.53 лв., представляваща недължима сума за топлинна
енергия и за дялово разпределение за периода от м.10.2010г. до 24.05.2014г., за
аб.№097336 - имот, находящ се в град София, ж.к.„*******; като отхвърля иска за сума в размер на 701.93
лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия и за дялово разпределение
за периода от 25.05.2014г. до м.04.2017г., за аб.№097336 - имот, находящ се в
град София, ж.к.„*******;
както и не
дължи сума
в размер на 498.01 лв., представляваща недължима лихва за забава, начислена върху
главница в размер на 1064.53 лв. за периода от 30.11.2010г. до 24.05.2017г., за
аб.№097336 - имот, находящ се в град София, ж.к.„*******; като отхвърля иска за сума в размер на 67.80 лв.,
представляваща лихва за забава върху главница в размер на 701.93 лв. за периода
от 01.07.2014г. до 24.05.2017г., за аб.№097336 - имот, находящ се в град София,
ж.к.„*******. Със съдебното решение е осъдена „Т.С.” ЕАД да
заплати на С.Р.Р. на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 383.81 лв., представляваща направени съдебни
разноски, изчислени съобразно уважената част на предявените искове. Със
съдебното решение е осъден С.Р.Р. да заплати на „Т.С.” ЕАД на правно основание
чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 181.52 лв., представляваща съдебни разноски, изчислени съобразно отхвърлената част
на предявените искове.
С
определение №316090/17.01.2018г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, е
отхвърлена молба вх.№5188926/13.12.2017г., подадена от „Т.С.” ЕАД за изменение на решение
№279408 от 28.11.2017г., постановено по гр.дело №34061/2017г. по описа на СРС,
ІІІ Г.О., 140-ти състав, в частта за разноските.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - С.Р.Р., с
която се обжалва постановеното решение на СРС в частта, в която са отхвърлени предявените отрицателни установителни
искове за сумата от 701.93 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия и за
дялово разпределение за периода от 25.05.2014г. до м.04.2017г., за аб.№097336 -
имот, находящ се в град София, ж.к.„*******; както и за сумата
от 67.80 лв., представляваща лихва за забава върху главница в размер на
701.93 лв. за периода от 01.07.2014г. до 24.05.2017г., за аб.№097336 - имот, находящ
се в град София, ж.к.„*******, както и в частта на възложените в тежест разноски,
изчислени съобразно отхвърлената част на предявените искове. Инвокирани
са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части,
като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на
съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Твърди се, че СРС неправилно
е приел за доказано, че ищецът се явява потребител на топлинна енергия за
процесния недвижим имот и исковия период, без да са ангажирани доказателства в
тази насока от страна на ответното дружество. На следващо място се оспорват констатациите на съда досежно установяване на
реалното количество и качество на доставената топлинна енергия в процесния
топлоснабден имот за периода, за който е отхвърлен предявения отрицателен
установителен иск. Твърди се, че от представените по делото документи не може
да се установяват количествените и качествените параметри на доставената в
имота топлинна енергия за процесния период. Твърди се още, че размерът на
таксата за услугата дялово разпределение, която следва да се заплаща от
потребителя, не е доказан, както и липсват доказателства, че начислената такса
следва да се заплаща на топлофикационното дружество, а не на
третото-лице-помагач, което извършва услугата дялово разпределение. Твърди се
още, че постановеното решение в частта на възложените в тежест на ищеца разноски,
изчислени съобразно отхвърлената част на предявените искове, е
незаконосъобразно и противоречи на приетото в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, че
разноски се дължат само когато е доказано от страната, че същите са реално
направени, което в случая не е направено от страна на ответното топлофикационно
дружество. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени решение №279408 от 28.11.2017г., постановено по гр.дело №34061/2017г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав, в обжалваните части и постанови
друго, с което да признае за установено по предявените отрицателни
установителни искове недължимост на суми за главница и лихва в посочените
по-горе размери за периода от 25.05.2014г. до м.04.2017г.. Претендира присъждане на направените пред
въззивната инстанция разноски.
Въззиваемата
страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в представена молба от
06.02.2019г. се взема становище относно неоснователността на въззивната жалба.
Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Постъпила е частна жалба от ответника - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва определение
№316090/17.01.2018г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, с което е
отхвърлена молба вх.№5188926/13.12.2017г., подадена от „Т.С.” ЕАД за изменение на решение
№279408 от 28.11.2017г., постановено по гр.дело №34061/2017г. по описа на СРС,
ІІІ Г.О., 140-ти състав, в частта за разноските. Релевирани са доводи за незаконосъобразност
и неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа, че ответното дружество не е станало повод за
предявяване на исковете и в случая е приложима нормата на чл.78, ал.2 от ГПК. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното определение и да
постанови друго определение, с което да измени постановеното решение като сторените
от ищеца разноски останат изцяло в негова тежест. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Ответникът по частната жалба – С.Р.Р.,
депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената
частна жалба. Излага аргументи в смисъл, че ответното дружество с поведението
си е станало повод за предявяването на отрицателните установителни искове за
недължимост на суми за главница и лихви за процесния период, предвид на което
не е налице хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да остави без уважение подадената частна жалба. Претендира
присъждане на разноски.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената частна жалба.
Предявени са от С.Р.Р. срещу „Т.С.” ЕАД при условията на
обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 във връзка с чл.200 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са отхвърлени отрицателните
установителни искове за главница и мораторна лихва. В останалата част като
необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266
от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази
връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и
преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за частична неоснователност на предявените от С.Р.Р.
срещу „Т.С.” ЕАД при условията на обективно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 във връзка с чл.200 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да
постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са отхвърлени
предявените отрицателни установителни
искове, първоинстанционният съд е
приел, че вземанията, предмет на предявените искове, са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ищеца
топлоенергия, както и че същият е изпаднал в забава, тъй като задължението за
заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Прието е от СРС,
че задължението
на ищеца за заплащане на цена на доставена топлинна енергия не е погасено по
давност за част от исковия период, а именно - от 25.05.2014г. до 30.04.2017г., и
възлиза на 674.34 лв., както и сума за дялово разпределение - 27.59 лв.,
съгласно приета по делото ССЕ, неоспорена от страните, респективно, че задължението
на ищеца за заплащане на лихва за забава за сумата от 67.80 лв. върху главница в размер на 701.93 лв. за
периода от 01.07.2014г. до 24.05.2017г., също не е погасено по давност, поради
което в тези части предявените отрицателни установителни искове са отхвърлени
като недоказани и неоснователни. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, по отношение на които
предявените исковете са отхвърлени, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.
Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Във връзка с твърденията на ищеца
настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка
на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във
връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да
се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен
е доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите
договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото не
се установява да е сключен договор между страните. Предвид нормата на чл.153
от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.42 от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна
енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на
доставена такава във връзка с чл.155
ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с
топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху
имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай по
делото няма спор относно обстоятелството, че ищецът е собственик на процесния
топлоснабден имот, по отношение на който твърди, че в полза на ответното
топлофикационно дружество не са възникнали вземания за заплащане на цена на
топлинна енергия. Отделно от горното съдът намира да посочи, че след като
ищецът е предявил срещу ответника отрицателен установителен иск за недължимост
на суми за доставена топлинна енергия досежно същия недвижим имот поради погасяването им по давност, сам признава
неизгоден за себе си факт, че се явява потребител на топлинна енергия досежно
процесния недвижим имот. Следователно от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
обосновава извода, че ищецът се явява потребител по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ на доставяната в имота топлинна
енергия през процесния период и е страна по
договорното отношение с ответника за продажба на топлинна енергия.
На следващо място неоснователни
са възраженията на въззивника за необоснованост на решението предвид недоказан
обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна
енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране
заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при
спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ищеца
е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата
етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При
кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството
на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула,
съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се
налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ищеца са начислени в
съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ.
Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника,
мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е
даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения за
недоказаност на реалното количество и качество на доставената топлинна
енергия в процесния топлоснабден имот за исковия период съдът намира, че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, поради което ги счита за
неоснователни.
Решението в обжалваната част е
постановено при правилно приложение на материалния закон и изследване на счетоводните записвания
при дружеството доставчик, а не се базира единствено на известията за фактура,
издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното предприятие. В този смисъл
и правно обосновано СРС е кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ
във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия. Стойността на
услугата дялово разпределение за исковия период е изчислена в ССчЕ, предвид на което изложените
във въззивната жалба доводи за недоказаност на размера на претендираната услуга
дялово разпределение са изцяло неоснователни. Вземането за услугата дялово
разпределение е част от общото вземане на ответника за доставена топлоенергия и
съгласно чл.22, ал.2 от Общите условия, част от сключения между страните
договор за доставка на топлинна енергия, клиентите заплащат на продавача
стойността на услугата дялово разпределение. Предвид изложеното правилно е
прието от СРС, че ищецът като потребител дължи заплащане на ответното
топлофикационно дружество стойността на услугата дялово разпределение за
исковия период, чийто размер е доказан от приетото заключение на ССчЕ. На
следващо място в конкретния случай при прилагане на института на погасителната
давност СРС правилно е преценил, че за част от исковия период, който е предмет на обжалване, а
именно - от 25.05.2014г. до 30.04.2017г., вземането за главница не е погасено по давност.
По отношение на предявения отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 от ЗЗД в частта, в която е отхвърлен, въззивният съд на основание чл.272
от ГПК препраща към изложените от СРС мотиви, които счита за законосъобразни и
изчерпателни, обосновани при правилна преценка на събраните по делото
доказателства, без да излага собствени такива доколкото във въззивната жалба
няма наведени конкретни доводи за незаконосъобразност на съдебния акт в тази
част.
С оглед на горните аргументи
съдът счита, че правилно и в съответствие с прилагането на материалния закон
първоинстанционният съд е приел, че предявените отрицателни установителни
искове за недължимост на суми за доставена топлинна енергия и обезщетение за
забава за част от исковия период, а именно - от 25.05.2014г. до 30.04.2017г. са
неоснователни, тъй като за тези периоди не е изтекла кратката погасителна
давност към датата на подаване на исковата молба в съда. Поради съвпадение на
крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение
на предявените искове в обжалваните части въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС - потвърдено, като
правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните,
като дължимостта на последните следва от нормите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на своевременно
поисканите разноски за производството. Такива не следва да се присъждат и на
въззиваемия-ответник доколкото по делото няма подаден писмен отговор, както и данни
за извършени процесуални действия от негов пълномощник, предвид на което искането
за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция се явява неоснователно.
По
частната жалба:
Частната жалба, подадена от „Т.С.”
ЕАД, с която е сезиран съда, е срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите
по смисъла на чл.248, ал.3 от ГПК, обжалващият е легитимиран и има интерес от обжалване. Частната жалба е
постъпила в законоустановения срок и е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Настоящият съдебен състав намира,
че обжалваното определение №316090/17.01.2018г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, с което е отхвърлена молба вх.№5188926/13.12.2017г., подадена от „Т.С.” ЕАД за изменение на решение
№279408 от 28.11.2017г., постановено по гр.дело №34061/2017г. по описа на СРС,
ІІІ Г.О., 140-ти състав, в частта за разноските, е правилно и законосъобразно.
Решаващият състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд относно
факта, че ответникът по делото - „Т.С.” ЕАД с поведението си е станал причина
за завеждане на делото. Видно от приложени към делото съобщения към фактури, отнасящи
се за исковия период, е включено като задължение на клиента - ищец по делото
процесното вземане, предмет на предявения установителен иск. Следователно следва да се приеме, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и макар
че признава предявения иск в частта, в която вземанията са погасени по давност,
следва да носи отговорност за направените от ищеца разноски. При
това положение и като се изхожда от принципа, че разноски се възлагат в тежест
на страната, неоснователно предизвикала правния спор, и не се възлагат
независимо от изхода на спора на страната, която не е дала повод за завеждане
на делото и която признае иска, разноските, сторените от ищеца, следва да се
възложат в тежест на ответника (арг. чл.78, ал.1 ГПК) като техния размер следва да се
изчисли върху уважената част на предявените искове. В случая не е приложима хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК
доколкото не са налице двете кумулативни предпоставки, посочени в цитираната
разпоредба - ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да признае
иска.
С оглед на изложените аргументи
настоящата съдебна инстанция обосновава извода, че обжалваното определение е
правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло.
Частната жалба е изцяло неоснователна и като такава следва да се остави без
уважение.
При този изход на спора
ответникът по частната жалба - ищец по делото има право на разноски в
производството по подадената частна жалба. От друга страна доколкото по делото
няма доказателства за реално сторени разноски от ищеца по отношение на
подадената частна жалба съдът не следва да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №279408 от 28.11.2017г., постановено по гр.дело №34061/2017г. по
описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав, в обжалваните части.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от „Т.С.” ЕАД, срещу определение
№316090/17.01.2018г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, с което е
отхвърлена молба вх.№5188926/13.12.2017г., подадена от „Т.С.” ЕАД за изменение на решение
№279408 от 28.11.2017г., постановено по гр.дело №34061/2017г. по описа на СРС,
ІІІ Г.О., 140-ти състав, в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./