Номер 150606.11.2020 г.Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд - София15-ти търговски
На 19.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Даниела Дончева
Членове:Красимир Маринов
Капка Павлова
Секретар:Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Даниела Дончева Въззивно търговско дело №
20201001002170 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Валмар Ойл“ ЕООД, подадена
против Решение № 553 от 13.04.2020 г., постановено по т. д. № 1547/2018 г.
на СГС, ТО, VI – 1-ви състав, с което съдът е отхвърлил предявените в
условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД, чл. 49 във
връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД искове за заплащане на главница в
размер на 200 968, 13 лв., явяваща се заплатена при начална липса на
основание на събрани тонажни корабни такси за периода от 30.08.2010 г. до
04.01.2016 г., респ. претърпени имуществени вреди от противоправното
поведение на ответната страна по събиране на тонажни корабни такси за
посочения период, както и иска за заплащане на лихва забава върху
главницата за периода от 07.04.2013 г. до 07.04.2016 г.
Сторени са оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт.
Макар двете действали през процесния период от време редакции на чл. 103в,
ал. 5 от ЗМПВВППРБ да са имали еднакво смислово съдържание, таксите
били неправомерно събирани при осъществен достъп, а същите се събирали в
зависимост от това дали ДППИ било обезпечило достъп до пристанищата за
обществен транспорт с регионално развитие чрез поддържане на акваторията
и подходните канали към нея. Твърди се, че ответното предприятие не било
извършило каквито и да било дейности по поддръжка на последните. Излага
се, че ДППИ не било предоставяло насрещна и установена в закона
престация, нито пък било събирало таксите на валидно правно основание.
Моли се за постановяване на Решение, с което обжалваното такова да
1
бъде отменено, а предявените искове – уважение, както и за присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
Редовно уведомена, насрещната страна е депозирала в срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК писмен отговор на така подадената въззивна жалба, с който
оспорва същата като неоснователна. Излага се, че събраните такси се дължат
за всяко посещение на кораб в пристанище за обществен транспорт при
осигурен достъп до същото, а събраните средства се разходвали за дейности,
свързани с обезпечаване на достъпа до съответното пристанище, като същите
не се извършвали непрекъснато и постоянно, а периодично и при възникване
на необходимост от това.
Моли се за потвърждаване на обжалваното Решение и присъждане на
разноски.
Съдът, като съобрази данните по делото, както и доводите на
страните във връзка с обжалвания съдебен акт, намери следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, същата изхожда от надлежна страна – ищец, имаща право и
интерес да обжалва, насочена е срещу подлежащ на обжалване валиден и
допустим съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.
За установено от фактическа страна съдът намери следното:
Производството между страните се е развило първоначално пред
Административен съд – Бургас, който е сезиран с искова молба на „Валмар
Ойл“ ЕООД, с която ищецът е предявил против ДППИ и Министерски съвет
на Република България иск за заплащане на сумата от общо 252 878, 13 лв., от
които главница от 200 968, 13 лв., представляваща обезщетение за
неправомерно заплатени от ищеца корабни тонажни такси, и 51 910 лв. лихва
за забава върху тази сума за периода от 30.08.2010 г. до 04.01.2016 г.
В изпълнение на дадените му с Разпореждане № 2329 от 14.04.2016 г.
указания, с молба от 15.05.2016 г. ищецът е уточнил исковата молба, като е
посочил, че отговорността на МС е на отделно основание, а именно приемане
на нищожен подзаконов нормативен акт (Тарифа за пристанищните такси,
които се събират от ДППИ). Посочено е, че са касае за обективно и
субективно съединени евентуални искове.
С Решение № 2111 от 16.12.2016 г. решаващият състав на
Административен съд – Бургас е осъдил ДППИ да заплати на ищеца на
основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ обезщетение за имуществени вреди за
периода от 30.08.2010 г. до 22.03.2013 г., претъпрени от незаконосъобразни
действия – незаконосъобразно начисляване и събиране на тонажна корабна
такса в размер на 158 399, 57 лв., както и е лихва за забава върху тази сума в
размер на 48 363, 91 лв. като исковете са отхвърлени за разликата до пълния
2
предявен размер.
Сезиран с жалби и на двете страни, с постановено по адм. д. №
3049/2017 г. Решение № 9912 от 19.07.2018 г. ВАС, III Отделение, като е
приел, че ДППИ не осъществява публични функции и не разполага с
властнически правомощия и поради равнопоставеност на страните, е
достигнал до извода, че спорът следва да се разгледа по реда на ЗЗД, в
следствие на което е обезсилил постановеното от Административен съд –
Бургас Решение и изпратил делото на СГС по компетентност.
Като е взел предвид, че с Решение № 230 от 15.12.2014 г., постановено
по т. д. № 3641/2013 г., ВКС, ТК, I TO, е обезсилил Решение № 1264 от
24.06.2013 г., постановено по т. д. № 3835/2012 г. на САС, Т.К.,
6 –ти състав, с което е потвърдено Решение № 35 от 09.07.2012 г. по т. д. №
265/2011 г. на СГС, ТО, VI – 3-ти състав, с което иска на „Валмар Ойл“ ЕООД
против ДППИ по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен като неоснователен, като е
приел, че се касае за публични държавни вземания извън режима на ЗДТ, а
дейността по събирането им е административна такава, с Определение №
4794 от 26.09.2018 г. решаващият състав на СГС е повдигнал спор за
подсъдност на основание чл. 135, ал. 4 от АПК. С Определение № 26 от
28.03.2019 г. по д. № 77/2018 г. петчленен състав на ВКС и ВАС е приел, че
събирането на пристанищни такси, включено в предмета на дейност на ДППИ
не носи белезите на административна дейност, а същите не са държавни
такси, поради което за компетентен да разгледа делото е определен СГС.
Със стабилизирало се като необжалвано Определение № 5878 от
04.11.2019 г., решаващият състав на СГС е удовлетвори молбата на ищеца,
като е прекратил производството по отношение на евентуалния ответник
Министерски съвет на Република България.
Между страните не се спори, че за процесния период - от 30.08.2010 г.
до 04.01.2016 г. - притежаваните от ищеца кораби „Е.“, „К.“, „Д. 2“, „В. 248“,
„Х.“, „Ст. К.“, „С Ф.“ и „С. 1“ са извършили многократни посещения на
пристанище за обществен транспорт с регионално значение „Бургаски
корабостроителници южен кей – Л“.
В приетото от съда като неоспорено от страните заключение на
изслушаната по делото пред СГС съдебно – счетоводна експертиза, изготвено
от вещото лице Р. С., е посочено, че законната лихва върху главницата по
всяка една от представените фактури за периода от 07.04.2013 г. до 07.04.2016
г. е в общ размер на 57 465, 63 лв. Установява се, също така, че за
посещаването на пристанището от страна на корабите на ищеца ДППИ е
издало и получило тонажни корабни такси по 144 бр. фактури на обща
стойност 200 968, 13 лв., представени с исковата молба по делото пред
Административен съд – Бургас.
3
По делото са представени от ответника и приети от съда годишните
инвестиционни програми на ДППИ за периода 2008 – 2013 г., в които липсва
предвиждане за извършване на дейности по поддържане на процесното
пристанище. Установи се, че с Решение № 04-09-8-3/02.10.2014 г. на
директора на клон – ТП Бургас на ДППИ е открита процедура за възлагане на
обществена поръчка, която впоследствие е била прекратена. Към отговора на
ответника са представени и приети доказателства за проведена открита
обществена поръчка с решение № РД-10-27/24.11.2015 г. и възложена на
15.09.2016 г. за драгиране и в подхода пред „Бургаски корабостроителници
южен кей – Л“. Възлагането е извършено на 15.09.2016 г.
Представена е от страна на ответника справка за извършените
драгажни работи, свързани с поддържане на подходния канал и акваторията
на пристанище за обществен транспорт с регионално значение „Бургаски
корабостроителници – Южен кей - Л“ за периода от 2008 г. до 2016 г.
Останалите събрани по делото доказателства съдът намира за
неотносими към правилното решаване на делото.
При така установената фактическа обстановка и на основание чл.
269 от ГПК съдът намери от правна страна следното:
Предявени са обективно евентуално съединени искове както следва:
главни искове по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД за връщане на събраните от
ответника тонажни корабни такси в размер на 200 968,13 лв., поради начална
липса на основание за събирането им и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на лихва за забава върху главницата, евентуални такива по чл. 49
във връзка с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени
вреди с резултата на неправомерното поведение от страна на ДППИ,
осъществено чрез събиране на тонажни корабни такси и иск по чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху главницата, както и евентуални
искове по чл. 59 от ЗЗД за връщане на получените такси по посочените
фактури без основание и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на лихва за
забава върху главницата.
Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ е юридическо
лице по смисъла на чл. 62, ал. 3 от Търговския закон, образувано със Закона за
морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на
Република България /ЗМПВВППРБ/. Държавата предоставя на ДППИ
имущество - публична и частна държавна собственост, определено с решение
на Министерския съвет, за изпълнение на дейността му, свързана с
управление на пристанищната инфраструктура и другите дълготрайни активи
на пристанищата за обществен транспорт с национално значение. Съгласно
чл. 115м ЗМПВВППРБ, предметът на дейност на предприятието включва:
изграждане, реконструкция, рехабилитация и поддържане на пристанищата за
обществен транспорт с национално значение; управление на собствеността и
4
организация на работата в пристанищата за обществен транспорт с
национално значение; обезпечаване на достъп до пристанищата за обществен
транспорт с национално значение; поддържане на съществуващите и
изграждане на нови подходни канали, пристанищни акватории, морски и
речни депа за изхвърляне на драгажна маса, вълноломи, защитни съоръжения
и други, обслужващи пристанищата за обществен транспорт с национално
значение; осъществяване на навигационното осигуряване на корабоплаването
във вътрешните морски води, каналите и акваторията на пристанищата;
събиране и разходване на пристанищните такси по чл. 103в, ал.1; сключване
на договорите по чл. 116а, ал. 3 и чл. 117б, ал. 1; изготвяне, поддържане и
съхраняване на регистър, съдържащ данни за пристанищната инфраструктура,
подпомагане министъра на транспорта, информационните технологии и
съобщенията при осъществяване на контрола по изпълнението на
концесионните договори и договорите с едноличните търговски дружества за
извършване на пристанищни услуги и на дейности по чл. 116а, ал. 1;
организиране набирането, поддържането в актуално състояние и
предоставянето на специализирани данни за обектите по чл. 32, ал.1, т. 1 от
Закона за кадастъра и имотния регистър и създаването на специализирани
карти, регистри и информационни системи; сключване на договори с
пристанищни оператори за извършване на пристанищни услуги по приемане
и обработване на отпадъци резултат от корабоплавателна дейност;
предоставяне на услуги чрез Световната морска система за бедствия и
безопасност; предоставяне на далекосъобщителни услуги кораб-бряг и бряг-
кораб; предоставяне на услуги по управление на трафика и информационно
обслужване на корабоплаването и предоставяне на речни информационни
услуги на корабния трафик; предоставяне на хидрометеорологична
информация.
Създадено на основата на имущество - държавна собственост, ДППИ
управлява това имущество за постигане на определените с акта за създаването
му цели. Съгласно чл. 103 от ЗМПВВППРБ пристанище за обществен
транспорт е всяко пристанище, в което се извършват срещу заплащане
пристанищни услуги и други съпътстващи дейности от/на кораби и сухоземни
транспортни средства, което е достъпно без ограничение за всички кораби и
товари. Предприятието стопанисва и управлява инфраструктурата на
пристанищата с национално значение, но същата по вид дейност може да се
извършва от други, несвързани с държавата субекти.
Събирането на такси законодателят е регламентирал в чл. 103в, ал. 1 от
ЗМПВМППРБ, като е предвидил, че корабите, с изключение на военните,
които посещават пристанищата за обществен транспорт с национално
значение, заплащат пристанищни такси, които се заплащат преди отплаването
на кораба от пристанището и включват: 1. канални такси; 2. тонажни корабни
такси; 3. линейни кейови такси; 4. светлинни такси; 5. такси за приемане и
обработване на отпадъци-резултат от корабоплавателна дейност. Същите се
5
събират от ДППИ и се разходват за обезпечаване на достъпа до пристанищата
за обществен транспорт с национално значение, включително за покриване на
разходите за изграждане и поддържане на морски канали, външни защитни
диги, докове, басейни, кейове, буйове, фарове, драгирането и увеличаването
на максималната дълбочина на водата. Таксите по ал. 1, т. 5 се и разходват за
приемане и обработване на отпадъци - резултат от корабоплавателна дейност.
Събираните пристанищни такси от корабите, които посещават пристанища с
национално значение, се събират за ползването на пристанищната
инфраструктура, която е държавна собственост /чл. 103в ал. 2 ЗМПВМППРБ/.
Основание за плащането на таксите в полза на държавното предприятие в
случаите на чл. 103в, ал. 5, предл. 1 от ЗМПВМППРБ са направените от
предприятието разходи за обезпечаване на достъпа до пристанищата за
обществен транспорт с регионално значение и до пристанищата по чл. 107-
109 от същия закон чрез поддържане на акваторията или подходните канали
към тях и от значение, като същите не постъпват в държавния бюджет, а
формират приходи на държавното предприятие.
За неоснователен настоящият състав намира главният иск по чл.
55, ал. 1, пр. I от ЗЗД.
За успешното провеждане на същия, ищецът е следвало да докаже
заплащането на тонажни корабни такси за процесния период при изначална
липса на основание.
През спорния период са действали две редакции на чл. 103в, ал. 5 от
ЗМПВВППРБ. Първата от тях е действала до изменението с ДВ, бр. 28 от
19.03.2013 г. и предвижда, че когато ДППИ обезпечава достъп до
пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и до
пристанищата по чл. 107-109 от закона чрез поддържане на акваторията или
подходните канали към тях, както и когато собствениците на пристанищата
по чл. 107-109 използват инфраструктурата на пристанища за обществен
транспорт с национално значение, въззиваемото предприятие събира таксите
по ал. 1, т. 1, 2 и 4 от посочената разпоредба. В тези случаи линейните кейови
такси се определят по размер и се събират от собствениците на пристанищата
за обществен транспорт с регионално значение и от собствениците на
пристанищата по чл. 107-109 от ЗМПВВППРБ. Със сторената с ДВ, бр. 28 от
2013 г. редакция, цитираната разпоредба предвижда ДППИ да събира таксите
по ал. 1, т. 1, 2 и 4 за корабите, които посещават пристанищата за обществен
транспорт с регионално значение и пристанищата по чл. 107-109 от закона и
обезпечава достъп до тези пристанища чрез поддържане на средствата за
навигационно осигуряване, каналите и пристанищната акватория до
границата на оперативната акватория. Линейните кейови такси се определят
по размер, обявяват се публично и се събират от собствениците на
пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и от
собствениците на пристанищата по чл. 107-109.
6
Настоящият състав на съда споделя изводите на решаващия състав на
СГС, че смисловото съдържание и на двете редакции е едно и също, като
разликата е единствено в използваните изразни средства. Събирането на
тонажна корабна такса и при двете редакции на чл. 103в, ал. 5 от
ЗМПВВППРБ се извършва от ДППИ при обезпечен, т.е. осъществен достъп
до пристанището за обществен транспорт с регионално значение, а начинът,
по който се обезпечава достъпа е разписан и в двете редакции, като в първата
това е чрез поддържане на акваторията или подходните канали към тях, а във
втората – чрез поддържане на средствата за навигационно осигуряване,
каналите и пристанищната акватория до границата на оперативната
акватория. Този извод на съдилищата е споделен и от самия въззивник с
разгледаната в настоящото производство въззивна жалба. Споделени следва
да бъде извода на САС, ТО, 6 –ти състав, като в Решение № 1264 от
24.06.2013 г., постановено по т. д. № 3835/2012 г., същият е посочил, че
задължението за заплащане на процесните такси е безусловно и същото се
дължи във всеки случай, в който корабът е получил достъп до пристанище с
регионално развитие, а в конкретния случай въззивникът не е сторил
твърдения това да не се е случило.
Спорен в конкретния случай е действието на обявяването за нищожна
на Тарифата за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие
„П.И.“, в частта относно изменението с Постановление № 254 от 22.08.2014 г.
на Министерски съвет на чл. 1, ал. 3; чл. 2, ал. 6; чл. 3, ал. 3; чл. 4, ал. 7; § 2, т.
2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от Допълнителните разпоредби и отмяната на същата
Тарифа в частта относно изменението с Постановление № 254 от 22.08.2014 г.
на Министерски съвет на чл. 2, ал. 1, ал. 4, ал. 5; чл. 3, ал. 1, ал. 4;, чл. 4, ал. 1;
ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5; ал. 8, ал. 9; чл. 5, ал. 1, ал. 2, ал. 4; чл. 6; чл. 8; чл. 9 и
чл. 10; чл. 11; чл. 13 и чл. 14а; чл. 18, чл. 19 и чл. 20 с Решение № 8928 от
22.07.2015 г. по адм.д. № 13212/2014 г. на ВАС, потвърдено с Решение № 424
от 14.01.2016 г. по адм.д. № 12915/2015 г. на петчленен състав на ВАС, което
е обнародвано в Държавен вестник, бр. 9 от 02.02.2016 г. и е влязло в сила от
деня на обнародването му. Отговор на този въпрос е дадена с Тълкувателно
Решение № 2/2014 г., постановено по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС,
което, на основание чл. 130, ал. 2 от ЗСВ има задължителна сила за
съдилищата, в т.ч. и за настоящия състав и в което се приема, че
прогласяването нищожността на подзаконов нормативен акт, какъвто
несъмнено е и посочената Тарифа, има действие занапред, а компетентен
съгласно разпоредбата на чл. 195 от АПК да преуреди правоотношения по
приключил или висящ съдебен гражданскоправен спор е административният
орган.
Предвид изложеното и доколкото, както бе отбелязано по –горе, между
страните няма спор относно посещаване на процесното пристанище от
корабите на въззивника, както и че снованието за плащане на тонажни
корабни такси се съдържа в Закона за морските пространства, вътрешните
7
водни пътища и пристанищата на Република България, а Тарифата за
пристанищните такси, събирани от ДППИ определя само техния размер,
съдът намира, че заплатените от въззивника такси са заплатени на валидно
основание, поради което и предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Поради неоснователност на исковете по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД,
отхвърлен следва да бъде и акцесорният такъв по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За неоснователен настоящият състав намира и евентуалния иск по
чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД.
Както бе посочено по – горе, ДППИ е събирало от въззивника тонажните
корабни такси на валидно правно основание, поради което се налага единствения
обоснован извод за липса на един от елементите от сложния фактически състав на
непозволеното увреждане – противоправно поведение от страна на ответника.
С оглед горното и доколкото платените такси не съставляват вреда, а
дължимо заплатена такса за предоставена услуга, предявеният иск се явява
неоснователен поради което следва да бъде отхвърлен.
Поради неоснователност на исковете по чл. 49 във връзка с чл. 45 от
ЗЗД, отхвърлен следва да бъде и акцесорният такъв по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
На последно място, неоснователен се явява и искът по чл. 59 от
ЗЗД.
Субсидиарният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е на разположение на неоснователно
обеднелия във всички случаи, като по този начин се осуетява чрез законна норма
неоснователно преминаване на блага от патримониума на едно лице в този на
друго. В конкретния случай, както бе посочено по – горе, не е налице
неоснователно преминаване на сумата в размер на заплатени тонажни корабни
такси от ищеца към ответника, което прави предявените евентуални искове
неоснователни.
Поради неоснователност на исковете по чл. 59 от ЗЗД, отхвърлен следва
да бъде и акцесорният такъв по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Предвид изложеното и поради съвпадение в крайните изводи на двете
инстанции, постановено следва да бъде Решение, с което обжалваното такова
да бъде потвърдено на основание чл. 272 от ГПК.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна
сторените от същата съдебни разноски за настоящото производство, искане за
което е сторено с отговора на исковата молба. Доколкото обаче въззиваемата
8
страна не е ангажирала доказателства за заплатен адвокатски хонорар на
процесуалния представител адв. Ц., съгласно разясненията, дадени с т.1
Тълкувателно Решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разноските по делото
следва да останат така, както са сторени.
Водим от горното, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 553 от 13.04.2020 г., постановено по т. д.
№ 1547/2018 г. на СГС, ТО, VI – 1-ви състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от съобщението му до страните при
условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9