Номер 292609.10.2020 г.Град Благоевград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Благоевград
На 01.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
Секретар:Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело №
20201200501072 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от М. Т. Д. ,
ЕГН ********** и М. Т. Д. , ЕГН **********, чрез адв. К., срещу Решение №
2399/ 24.07.2020 г., постановено по гр. д. № 1359/ 2019 г. по описа на РС –
Гоце Делчев, с искане за отмяната му.
Във въззивната жалба се правят оплаквания, които могат да се
квалифицират като такива за постановяване на атакувания съдебен акт в
противоречие с материалния закон и противоречие с процесуалния закон.
Навежда се, че порок на атакуваното решение е пропускът на съда да обсъди
всички събрани доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка. Също
така съществува несъответствие между фактическите констатации на съда и
представените по делото доказателства, както и че е приел съда за доказани
факти, за които няма представени надлежни доказателства по делото.
Поддържа се, че въз основа на подвеждащи твърдения на ответника в първата
инстанция е постановил едно неправилно и незаконосъобразно съдебно
решение. Поддържа се, че съдът не мотивира надлежно приетите за доказани
факти, както и защо дава вяра на едни и не кредитира други доказателства.
Съдът не е коментирал всички изложени в хода на процеса доказателства,
доводи и възражения и неправилно е приложил закона, поради което е
постановил едно неправилно и незаконосъобразно решение.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на Решение № 2399/
24.07.2020 г., постановено по гр. д. № 1359/ 2019 г. по описа на РС – Гоце
1
Делчев, като се постанови друго, с което да се отхвърли иска. Претендира
сторените по делото разноски.
Във въззивната жалба не се прави искане за събиране на доказателства.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна. В отговора на въззивната жалба се оспорва
последния, като се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно,
поради което следва да се остави в сила. Претендира сторените по делото
разноски.
Като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените
доводи и съображения на страните, както и събраните по делото
доказателства, съдът намира за установено следното:
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена
е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт, съдържа необходимите приложения, включително доказателство за
платена държавна такса, поради което е допустима и подлежи на разглеждане
по същество.
Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК
са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното
в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – само по
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на
решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост.
Положителният изход на спора по предявения иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 от ГПК се основава на успешното доказване от страна на ищеца,
че е собственик на имота на въведеното основание – въз основа на
наследяване.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск от Ф. Т. М. , против М. Т. Д.
и М. Т. Д. , двамата от с.О., община Г., област Благоевград, да бъде признато
по отношение на ответниците, че ищеца е собственик на основание
наследствено правоприемство от родителите си Т.И.Д., бивш жител на село
О., починал 2004 г., ЕГН * и П.М.Д., бивш жител на село О., починала 2005г.,
ЕГН *, на 1/3 (една трета) идеална част от следния недвижим имот, а именно:
2
УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ — парцел X (десети), имот с
планоснимачен № 520 (петстотин и двадесет) от квартал 1 (първи), по сега
действащия план на село О., община Г., област Благоевград, утвърден със
заповеди № 1563/1935 година и 416/2009 година, с площ за имота от 350
(триста и петдесет) квадратни метра, при съседи за същия: У ПИ (парцел) IX -
собственост на Р.Х., УПИ (парцел) V - собственост на М.Г., имот с пл.№ 19 -
собственост на М.П., имот с пл.№ 25 - собственост на А.Л. и улица, ведно с
построените в имота двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 80
(осемдесет) квадратни метра и сграда със застроена площ от 32 (тридесет и
два) квадратни метра, ведно с 1/3 (една трета) идеална част от всички други
подобрения и приращения в описания недвижим имот на основание чл. 92 от
Закона за собствеността, и да бъде отменен Нотариален акт за собственост на
недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение акт № 108,
том I, рег.№ 1702, дело № 103 от 18.02.2010г. по описа на В.Б.а, Нотариус с
район на действие Районен съд - гр.Гоце Делчев, вписан с регистрационен №
507 по регистъра на НК в град София, който акт е вписан с Вх.рег.№ 265 от
18.02.2010 г., като акт № 14, том II, парт.№ 3493, дело № 203 от 18.02.2010 г.
по описа на Служба по вписванията - Гоце Делчев при Агенция по
вписванията София, за частта над 1/3 (една трета) идеална части от описания
по-горе недвижим имот.
Ответниците с представения писмен отговор и в съдебно заседание
оспорват иска, като неоснователен, като излагат подробни съображения за
това, преди всичко в насока, че са придобили процесния имот в резултат на
упражнявано давностно владение за необходимия срок.
Предявеният положителен установителен иск спрямо ответниците М. Т.
Д. и М. Т. Д. е допустим, а разгледан по същество искът се явява и
основателен.
Не е спорно по делото, че ищеца и ответника М.Д. са брат и сестра, като
имат и друг брат – Т. и всички те са наследници на Т.И.Д., бивш жител на
с.О., починал през 2004 година. Родителите им притежавали стара къща, като
впоследствие на нейно място построили нова къща, а именно процесната
такава, която била тяхна собственост. В тази къща те живели заедно с трите
си деца, като преди смъртта на родителите им, брата на ищеца и на първия
ответник – Т. Д. си построил къща в същото село и се установил да живее в
нея със семейството си. В процесната къща останали да живеят родителите
заедно с Ф.М. и М.Д.. В тази къща и двамата създали семейства и отглеждали
децата си, като ищеца е ползвала една от стаите в къщата. По отношение на
събирането на доказателства и оценка на същите, не са допуснати
процесуални нарушения от първоинстнационния съд, няма и наведени
възражения във въззивната жалба в тази насока, поради което по отношение
на установеното от фактическа страна съдът препраща към мотивите на
първоинстанционното решение, по аргумент от чл. 272 ГПК.
3
От правна страна, постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо. Съдът се е произнесъл по иска, така както е
предявен. По правилността на решението в обжалваната част:
Предявеният иск е с правно основание чл. 124 от ГПК.
Основателността на положителния установителен иск обуславя
установяване по надлежния ред, че ищецът е собственик на посочените обем
права от вещите на поддържаното придобивно право на собственост
основание – в случая наследствено правоприемство.
По делото не се установи приживе родителите на ищеца и първия
ответник да са се разпоредили с процесните имоти в полза на някое от
децата. Това обуславя извода, че процесните имоти и след смъртта на
родителите са останали в наследство на трите им деца – Ф. Т. М. , Т. Т.ов Д. и
М. Т. Д. – в размер на квотите по 1/3 идеална част от процесните недвижими
имоти.
Ответниците в първоинстанционното производство не установиха
придобито от тях право на собственост върху процесните имоти в резултат на
упражнявано давностно владение за необходимия срок. Както се установява
от доказателствата по делото, ответтниците са упражнявали фактическа власт
върху процесните имоти, с изключение на стаята в която е имало багаж на
ищеца и която са ползвали тя и нейните дъщери. Упражняването на
фактическа власт върху наследствени имоти съгласно не е основание да се
приеме, че същият е станал собственик на имотите на основание изтекла в
негова полза десетгодишна придобивна давност, дори и да е плащал данъците
за имота, тъй като наследникът, е владелец на своята наследствена част от
имота и държател на частта на останалите наследници. В настоящия казус не
се установи, че единия наследник е променил намерението си за своене и по
отношение на частта на останалите наследници в имота, като е демонстрирал
действия спрямо останалите съсобственици-наследници, намерението да
владее и техните идеални части за себе си. Липсата на действия спрямо
останалите наследници-съсобственици в наследствения имот, с които явно
демонстрира явно намерение за своене на веща и отблъсквайки владението на
останалите наследници, води до извод, че този наследник-съсобственик е
владелец само на собствената идеална част, получена по наследство и
държател на идеалните части на останалите съсобственици-наследници. Във
вътрешните отношения между сънаследниците те са държатели на чуждите
идеални части - владеят ги от тяхно име и за тяхна сметка - наследникът,
който не ползва имота, не трябва да доказва активно поведение, а обратното -
то трябва да бъде предприето от този, който променя намерението си и от
държател става владелец. Промяната в намерението и преобръщането на
държането във владение не трябва да останат скрити, а трябва да намерят
външна изява в предприемане на конкретни действия, които да станат
4
достояние и да бъдат насочени към съответните други съсобственици - в
случая към ищеца, а не неопределено към неограничен кръг хора, както и да
показват несъмнено, че наследникът М.Д. отрича нейните права върху
имотите и ги владее със съпругата си само за себе си. В тази връзка следва да
се обърне особено внимание, че презумпцията на чл. 69 ЗС не се отнася за
държателя, а за този, който по недвусмислен начин е доказал, че е установил
владение. Законовото предположение е в смисъл, че установеното владение се
счита, че е за владелеца, а не за другиго, а не, че установилият държане е
владелец до доказване на противното. Точно тези признаци на владението,
ответниците, които носят тежестта да го докажат чрез пълно главно
доказване, не са установили. Близката родствена връзка между насрещните
страни, както и етичните задължения да се почитат и уважават взаимно, са
все обстоятелства, които трудно могат да направят явно и несъмнително
намерението на ответниците да своят вещта, ако това не е ясно изразено чрез
думи или други действия по отношение на останалите наследници. Така
сложилите се родствени и житейски отношения изискват безсъмнено
открояване на тези, свързани с владението на имота. Законът не толерира
неправомерните действия - общият принцип на справедливостта изключва
скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от
поведение по време, когато засегнатият (съсобственикът) няма възможност
(поради неведение) да се брани. Изложеното налага извод, че чрез
упражняваната фактическа власт върху наследствения имот, ответникът Д., в
качеството на сънаследник е владял своята идеална част и е държал частите на
останалите сънаследници, като Д. не установи да е владял заедно със
съпругата си целия имот само за себе си, противопоставяйки на останалите
сънаследници своето намерение за своене. Ето защо, тези действия са
търпими, основаващи се на близки роднински отношения и добронамереност.
Търпимите действия не са фактическа власт и се различават от държането, а
значи и от владението, поради което не могат да служат като основание за
придобиване на владение и на право на собственост.
От друга страна, снабдяването с констативен нотариален акт за
собственост по реда на обстоятелствената проверка, това действие не
манифестира намерението да се свои имота пред останалите съсобственици,
тъй като вписването няма такова действие. Вписването се състои в даване на
гласност на подлежащите на вписване актове по начин, предвиден в
Правилника за вписванията - чрез подреждане на подлежащите за вписване
актове в достъпни за гражданите книги и възможност гражданите да правят
справки по тези книги. В Правилника за вписванията не е предвидено
задължение гражданите да следят за съдържанието на книгите за вписване, а
в закона не е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на
всички вписани по реда на ПВ актове. Ето защо вписването на нотариалния
акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК в полза на един от съсобствениците за
целия съсобствен имот, не е действие на довеждане до знанието на останалите
съсобственици на имота на намерението на владелеца съсобственик да свои
5
целия имот. Още по-малко подобна последица може да се свърже с факта на
самото снабдяване с констативен нотариален акт.
Съобразявайки и постановките в Тълкувателно решение № 1/ 06.08.2012
г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че когато съсобствеността
произтича от наследяване, при което един от съсобствениците е започнал да
упражнява фактическа власт върху цялата вещ, но не е противопоставил на
останалите намерението му за своене, той е държател на идеалните части на
другите съсобственици и презумцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена, съдът
намира, че предявения иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Този извод не се променя и от изложения довод във въззивната жалба, че
ответниците са живели в имота 40 години и са извършвали поддръжка и
ремонт на къщата, тъй като тези действия не могат да се квалифицират като
действия спрямо останалите наследници за намерение за своене. Това са
разходи по поддръжка на вещта, които разноски според характера им се
реституират от останалите собственици по предвидения в закона ред, което
обуславя неоснователност на възражението във въззивната жалба.
С оглед гореизложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
въззивния съд с тези на районния съд, то решението на РС – Гоце Делчев
следва да се потвърди.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че в тежест на въззивника
следва да се поставят разноските по делото. От представените доказателства,
въззиваемия е направил разноски за адвокат в размер на 600.00 лв., които
следва да се присъдят.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2399/ 24.07.2020 г., постановено по
гражданско дело № 1359/ 2019 г. по описа на Pайонен съд – Гоце Делчев.
ОСЪЖДА М. Т. Д. , ЕГН ********** и М. Т. Д. , ЕГН **********, да
заплатят на Ф. Т. М. , ЕГН **********, сумата в размер на 600.00
(шесттотин лева), представляваща разноски за адвокат в настоящата
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7