Р Е Ш Е Н И Е
№
IV – 102 11.10.2019
г. град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, четвърти въззивен състав
На шестнадесети
септември, две хиляди и деветнадесета година,
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА
ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА МИХОВА
мл.с.
ДИАНА АСЕНИКОВА - ЛЕФТЕРОВА
Секретар ... ВАНЯ
ДИМИТРОВА
Прокурор
като разгледа
докладваното от съдията Н. ПЕНЕВА
въззивно гражданско
дело номер 415 по описа за 2019 година
Производството
по делото е образувано
по повод въззивна жалба на по въззивна жалба на С.С.Л. *** – ответник в
първоинстанционното производство, срещу Решение №2625/18.12.2018год.,
постановено по гр. дело №3665 по описа на Бургаски районен съд за 2018 год., в
частта, с което е прието за установено, че въззивникът дължи на ищцата С.А.С.,
част от сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
№911/02.03.2018г. по ч.гр.д.№1342/2018г. на БРС, а именно: 3088.54 лева –
главница, обективираща погасени наемни вноски, погасени от ищцата за ползването
на съвместно нает имот в Лондон, ведно със законната лихва, считано от
22.02.18г. до окончателното й изплащане; 378.81 лева – съдебно – деловодни
разноски.
Въззивникът изразява недоволство
от обжалваното решение, като счита същото на първо място за недопустимо – като
постановено свръх петитум. В тази връзка са изложени съображения за
противоречие в основанието, на което се претендира сумата, посочено в
заявлението по чл.410 ГПК и в исковата молба по чл.422 ГПК.
Евентуално решението се обжалва
като неправилно и незаконосъобразно и се претендира отмяната му в обжалваната
част, с постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде отхвърлен. В
тази връзка са изложени съображения за установена чрез съдебно – графологическа
експертиза неистинност – неавтентичност на декларацията, от която ищцата черпи
правата си; доколкото в последствие е заявено, че претенцията обхваща разходи
за наеми и други за съвместно обитавано жилище, не е направено уточнение за кои
месеци са и за какви други разходи претендираните суми. Това е затруднило
защитата на ответника, който се е бранил срещу заявените фактически твърдения
относно декларацията; при липсата на други фактически твърдения за основанието
за дължимост на сумата, той не е имал доказателствена тежест да ги оборва.
Изложени са оплаквания за
фактически неточности и погрешни
изчисления, извършени от съда, на база ирелевантни за спора факти и
обстоятелства и на такива, които не са били наведени от страните и не са
ангажирани доказателства за тях.
На следващо място според
въззивника, съдът е кредитирал безрезервно косвени показания на заинтересувания
свидетел Проданов, който не познава ответника и фактите и обстоятелствата, за
които свидетелства са му споделени от ищцата. Обратно – не са взети предвид
показанията на свидетеля – очевидец Димитров, безпристрастен и незаинтересуван.
Оплаквания са изложени досежно
кредитираните от съда писмени доказателства – водена между страните
кореспонденция, само в частта, в която тя съвпада с показанията на св.Проданов.
Според въззивника, кореспонденцията само по себе си установява друга фактическа
обстановка, подкрепена и от показанията на св.Димитров – че отношенията между
страните са били уредени към 25.11.2016г.
Въззиваемият – ищец С.А.С., чрез адв.Б. представя писмен
отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК. В него излага съображения за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Според въззиваемата,
първоинстанционният съд коректно е отразил обективната обстановка, установена
от представените доказателства и е достигнал до правилни и законосъобразни изводи.
От представените писмени доказателства се установяват признанията на въззивника
– че дължи на ищцата суми, извинения за забавата и обещания да се погасят в
най-кратки срокове, което се потвърждава от показанията на свидетелите.
Показанията на свидетелите съвпадат в установяване на факти за знание за
задължения на ответника спрямо ищцата за разходи и наеми.
Оплакванията
на въззивника за процесуални нарушения, съставляващи даване на ход на нередовна
искова молба се опровергават с твърдението, че ответникът не е оспорил доклада,
направен от съда. В исковата молба е посочено, че източник на задължението не е
самата декларация, тя само го удостоверява; източник са дължимите наемни вноски
и разходи.
Производството
е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е допустима.
Бургаският
окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства намира, за
установено от фактическа и правна страна следното:
На
22.02.2018г. пред Бургаски районен съд е представено заявление по чл.410 ГПК от
кредитора С.А.С., срещу длъжника С.С.Л.. В раздел „Обстоятелства, от които
произтича вземането“ е посочено: „между длъжника … и заявителя … е възникнало
материално взаимоотношение във връзка с неизплатени наемни вноски от страна на
длъжника спрямо заявителя. С оглед задлъжнялостта си С.С.Л. издава и подписва
Разписка – Декларация на дата 25.11.2016г., с краен падеж 25.11.2017г. за
дължимата сума на заявителя в която признава изцяло задължението си по
основание и размер както и сам се задължава да изплати изцяло дълга си към
заявителя в определен от него срок и падеж“.
В
исковата молба по чл.422 ГПК фактите са изложени по-детайлно – посочено е, че
ищцата, ответникът и трето лице са били сънаематели на недвижим имот в
гр.Лондон – Великобритания и са имали задължения за заплащат поравно наемната
цена и разходите по поддръжката и ползването на имота. Твърди се, че ответникът
не е изпълнил своето задължение да заплаща припадащата му се част от наемите и
разходите и същите са били заплатени от ищцата. Твърди се, че ответникът
признал задължението си в разписка – декларация, която написал и подписал.
Претендира се посочената в декларацията сума. В първоинстанционното
производство, процесуалният представител на ищцата е заявил, че не може да
посочи конкретен период, за който се дължат вноските, на става въпрос за
задължения за 2015 година.
След
оставяне на исковата молба без движение във въззивното производство, с молба от
03.06.19г. (л.35) е посочено, че месечният наем, който трите лица, живеещи в
имота – ищцата, ответникът и трето лице, е бил в размер на 1083.33 британски
паунда (бр.п.), като всеки от сънаемателите е дължал месечно сумата 3611.1 бр.п.;
периодът, който ответникът не е изпълнил
задължението си да заплаща своята част от наемната цена е м. ноември 2015г. –
м. август 2016г-. – 9 месечни наема по 360 бр.п. и един месечен наем от 340
бр.п.; за м. август 2016г. не е заплатена и дължима такса, в размер на 33 бр.п.
Поради
това въззивната инстанция намира, че първоинстанционният съд е установил
релевантните за спора факти и обстоятелства, относно съществувало между
страните по делото и трето лице – наемодател договор за наем на недвижим имот –
апартамент, находящ се в гр.Лондон – Обединено Кралство Великобритания и Северна
Ирландия, по силата на който страните по делото и Катя Енчева – трето на спора
лице, в качеството им на наематели са ползвали този имот, като всеки от тях е
дължал заплащането на 1/3 от наемната цена. Установена е забавата на ответника
в заплащането на неговата част от наема и част от разходите – общинска такса.
Поради това и на осн. чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на
първоинстанционното решение.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на осн.
чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
Съобразно
препращането на нормата на чл.410, ал.2 към нормата на чл.127, ал.1 и 3 ГПК,
заявлението (и по чл.410 и по чл.417 ГПК) следва да съдържа и изложение на
обстоятелствата, на които се основава искането, т.е. заявлението следва да
съдържа изложение за фактите, каквото би съдържала и исковата молба, която ще
следва да се предяви, ако длъжникът възрази срещу заповедта за изпълнение в
срок. Когато фактическите твърдения, посочени в исковата молба се разминават с
тези, посочени в заявлението, съдът следва да отстрани несъответствието по реда
на чл.129 ГПК. Но добавянето на допълнителни факти, извън, а не вместо
посочените в заявлението, не съставлява нередовност на исковата молба и за това
съдът не следи служебно.
Според
въззивната инстанция, неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че
съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, произнасяйки се по
иск, различен от предявения предмет на заповедното производство. В настоящия
случай посочените в исковата молба фактически твърдения съвпадат с основните
факти и обстоятелства, изложени в заявлението по чл.410 ГПК: съществуване на
наемно правоотношение, с участието на страните делото. Липсата на по-подробна
конкретика в заявлението не води до извод за предявен иск на различно основание
и/или за различно вземане; след оставяне на исковата молба без движение от
въззивния съд, само са уточнени конкретните факти и обстоятелства, досежно
компонентите на претендираната сума, но не е променено основанието, на което тя
се претендира. Посочването в заявлението и в исковата молба на твърдение за
съществуването на декларация, не съставлява твърдение, че основанието на
претенцията е тази декларация, а по-скоро – на твърдение, че тази декларация
съставлява доказателство че сумите се дължат. Основанието обаче остава наемното
правоотношение, за съществуването на което по делото не е налице спор. Ето
защо, въззивната инстанция намира, че решението е допустимо – постановено е по
валидно предявен иск и в рамките на защитата, претендирана със заявлението по
чл.410 ГПК. Същото е и валидно – като постановено в рамките на компетентността
на съда, при спазване на формата и от компетентно лице; разбираемо е и не
страда от липса на мотиви.
Бургаският
окръжен съд, като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата
на страните и като съобрази Закона намира, че същото е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Съображенията на
първоинстанционния съд въззивната инстанция споделя на осн. чл.272 ГПК.
В
допълнение по изложените във въззивната жалба оплаквания следва да се каже: Фактическата
обстановка по делото е установена от съвпадащите твърденията за фактите между
страните, водената помежду им кореспонденция и частично – от показанията на
разпитаните свидетели. От тях се установява, че ответникът е изпаднал в забава
в заплащане на дължимите части от наема. След напускане на наеманото жилище от
ответника – на 25.11.2016г., страните по делото са провели разговор за уреждане
на имуществените си отношения. И двамата свидетели – и Проданов, и Димитров не
са присъствали на разговора, поради което не установяват пряко факти и
обстоятелства, досежно неговия предмет и въпросите, по които е постигнато
съгласие. Но косвено от показанията им се установява, че предмет на разговора
са били имуществени въпроси, свързани със задълженията на ответника към ищцата.
Св.Димитров – посочен от ответника заявява, че и двете страни са му споделяли,
че имат за уреждане финансови въпроси. Свидетелят установява, че ищцата му е
споделила, че имат със С. „някакви неща за уреждане, свързани с разходи, наем“,
а след приключване на разговора между страните, „всичко изглеждаше нормално и
че са се разбрали“. Ето защо, не само от показанията на св.Проданов, но и от
тези на св.Димитров се установяват факти и обстоятелства, които макар и
косвени, в съвкупност с останалите доказателства водят до извода, достигнат от
първоинстанционния съд за съществуване на задължение на ответника спрямо
ищцата. В тази връзка, ответникът носи тежестта да докаже положителния факт на
изпълнението на това задължение, но доказателства в тази насока не са
представени.
Поради
изложените съображения решението на БРС е правилно и законосъобразно и следва
да бъде потвърдено.
Въззиваемата
страна претендира заплащане на разноски, направени в двете съдебни инстанции.
Доколкото в настоящия случай въззивната инстанция потвърждава
първоинстанционното решение, същата не ревизира въпроса с разноските, направени
в първоинстанционното производство. Пропускът на страната да поиска
присъждането им от първоинстанционния съд в срок, води до изгубване на правото
да го направи по-късно, в т.ч. и пред въззивната инстанция. Ето защо на
страната следва да се присъдят само тези разноски, които са направени във
въззивното производство. От представените доказателства се установява заплатено
по банков път адвокатско възнаграждение, в размер на 880 лева, което следва да
бъде присъдено.
С
оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №2625/18.12.2018год., постановено по гр. дело №3665 по описа на Бургаски
районен съд за 2018 год.
ОСЪЖДА
С.С.Л. ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на С.А.С. ЕГН ********** ***, сума в размер на 880.00 (осемстотин и осемдесет) лева
– съдебно – деловодни разноски, направени във въззивното производство,
представляващи адвокатско възнаграждение.
Настоящото
решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.