Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7344 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 9230 от 11.01.2019
г., постановено по гр. д. № 27308/2018 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), III Гражданско отделение (III ГО), 82-ри състав, районният съд е отхвърлил
предявените от В. Георгиева З., ЕГН **********, и В.Й.З., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено,
че ответникът – „Т.С.” ЕАД няма право на принудително изпълнение по отношение
на ищците за следните суми, за които е издаден изпълнителен лист от 31.07.2015 г. по ч. гр. д. № 23351/2015
г. по описа на СРС, състав, и е образувано изпълнително дело № 20188630400439 по
описа на ЧСИ С.Х., а именно: 3 030,
95 лв. – главница за неплатена топлинна енергия за периода от м. 04. 2012
г. до м. 04. 2014 г.; 525,93 лв. –
лихва за забава за периода 31.05.2012 г. – 03.04.2015 г. и 425, 63 лв. – разноски по делото. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата
от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Срещу така
постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от В.Г.З. и В.Й.З., допълнена
с молба от 23.04.2019 г., която се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение. Излагат се доводи, че районният съд
неправилно е приел, че тригодишният давностен срок, с изтичане на който се
твърди да се погасяват процесните вземания, е започнал да тече на 31.07.2015 г. – датата, на която е
влязла в сила заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. Поддържа се, че ако след
депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение не бъде предявен
установителен иск по чл. 422 ГПК, каквато е процесната хипотеза, давността не
се счита за прекъсната с депозиране на заявлението. Позовава се на
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.. Изложени са доводи, че подаването на заявление по
чл. 410 ГПК и издаването на заповед по чл. 410 ГПК не съставляват действия по принудително
изпълнение, като давността е прекъсната едва с подаването на молба за
образуване на изпълнително дело на 02.03.2018 г., към която дата процесните
вземания за периода месец април, 2012 г. – месец април, 2014 г. са били
погасени по давност и като такива не подлежат на принудително изпълнение.
Твърди се и че в хода на производството е установено, че по изпълнителното дело
е направено възражение за извършени плащания за процесния период, но независимо
от това съдът необосновано е приел, че вземането се дължи в пълен размер.
Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да
бъде отменено и предявените отрицателни установителни искове да бъдат уважени.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е депозиран отговор на въззивна жалба от насрещната страна по спора – „Т.С.”
ЕАД. В открито съдебно заседание на 26.02.2020 г. пред въззивния съд от
въззивника е заявено становище за за неоснователност на въззивната жалба и за
правилност на обжалваното решение. Претендират се юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирани страни, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение
единствено в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната
част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав
констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно. Съображенията
за това са следните:
Съдът е сезиран
с предявени субективно съединени отрицателни установителни искове, с които се
иска да бъде признато за установено, че ищците не дължат на ответника сумите,
за които е издаден изпълнителен лист от 31.07.2015 г. по ч. гр. д. № 23351/2015
г. по описа на СРС, ГО, 47-ми състав, въз основа на който срещу тях е
образувано изпълнително дело № 20188630400439 по описа на ЧСИ С.Х..
Ищците твърдят, че изпълнителния
лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело срещу тях, е издаден
по заповедно производство, по което не
са подадени възражения срещу заповедта за изпълнение, поради което
процесните вземания на ответника не са
били установени с влязло в сила съдебно решение. Предвид изложеното,
считат, че и приложима за тях е кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в" ЗЗД, поради което
към датата на подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело – 02.03.2018 г., вземанията вече били
погасени по давност, т.е. правото на кредитора за принудително изпълнение е
погасено.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на исковата молба от ответника „Т.С.” ЕАД, с който предявените искове
са оспорени като неоснователни. Изложени са доводи, че давностният срок е
прекъснат с подаването на заявлението по чл. 410 ГПК и с молбата за образуване на
изпълнителното производство, като към момента на прекъсване давността не е била
изтекла.
С оглед фактическите твърдения в
исковата молба, доколкото се твърди недължимост на основание настъпил след
влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК факт – изтекла след издаване на
заповедта погасителна давност, и съобразявайки практиката на ВКС (определение №
956/22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, І ТО, решение №
6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО и др.), съдът приема, че
исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната практика е
възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено
възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за оспорване на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането
се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в
заповедното производство може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили
след издаване на заповедта за изпълнение факти.
От фактическа страна:
С определение от 13.08.2018 г.,
постановено по първоинстанционното дело, е обявено за безспорно и ненуждаещо се
от доказване между страните обстоятелството, че срещу ищците е издаден
изпълнителен лист по ч. гр. д. № № 23351/2015 г. по описа на СРС, и е образувано изп. д. №
20188630400439 по описа на ЧСИ С.Х. относно процесните суми.
Изпълнителният лист е издаден на 31.07.2015 г. (л. 8 от делото пред СРС)
в полза на „Т.С.” ЕАД, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 13.05.2015 г., за дължими от въззивниците-ищци суми, както следва:
3 030,95 лв. – доставена топлинна енергия в периода м. 04, 2012 г. – м. 04,
2014 г. в топлоснабден имот находящ се в град София, ж.к. „*******, ведно със
законна лихва за перода 29.04.2015 г.
до изплащане на вземането, 525,93 лв. – договорна лихва за периода 31.05.2012
г. – 03.04.2012 г. и 425,63 лв. – разноски по делото.
Страните не спорят, че поради
липса на възражение по чл. 414 ГПК исково производство по чл. 422 ГПК не е провеждано, т.е. заповедта за изпълнение е влязла в сила на основание чл. 416 ГПК.
Доколкото липсват данни за датата на връчване на заповедта по чл. 410 ГПК на
длъжниците, въззивният съд намира, че е влязла в сила най-късно на 31.07.2015
г. – датата на издаване на изпълнителния лист.
Не е спорно и от данните по делото се установява, че на 02.03.2018 г. „Т.С.”
ЕАД е депозирало молба за образуване на изпълнително дело, въз основа на
обсъждания изпълнителен лист, въз основа на която е образувано е процесното и.
д. № 20188630400439 по описа на ЧСИ С.Х.. На гърба на изпълнителния лист са
извършени отбелязвания за постъпили частични плащания от длъжниците.
На основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, от въззиваемия е възложено на ЧСИ
изцяло да проучи имущественото състояние на длъжниците, да набавя справки и
документи и да определи начина на придунително изпълнение за събиране на
процесните суми.
Налице за данни за наложени запори върху вземания на
длъжниците през месец март, 2018 г. През месец август, 2018 г. е наложен запор
върху моторно превозно средство – лек автомобил, собственост на В.З..
Налице са данни за сключено
извънсъдебно споразумение между длъжниците и взискателя за неплатени задължения,
касаещи доставена топлинна енергия в период извън процесния (л. 83 и сл. от
делото пред СРС). Приложени са и фискални бонове за извършени плащания по него.
На 24.04.2018 г. от длъжниците е депозирана
молба за прекратяване на изпълнителното дело за част от търсени суми поради
погасяване чрез плащане на същите. Същата е изпратена за становище на
взискателя, който с молба от 10.05.2018 г. (л.137 от делото пред СРС) е заявил,
че приложените фискални бонове не касаят плащания по изпълнителния лист от 31.07.2015
г. Липсват данни за произнасяне по молбата за прекратяване.
От правна страна:
Спорът по делото е правен и се
свежда до приложимия давностен срок относно вземания по влязла в сила заповед
за изпълнение.
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че
ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено
в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е
налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането
в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази
обаче, че ако длъжникът не възрази в
рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен
двуседмичен срок, заповедта се стабилизира /”влиза в сила" по
терминологията на закона/, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено
нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на
настъпили преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК – новооткрити обстоятелства или
нови писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва
от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на
настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от
възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на
заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.); във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.); , чл. 254 ГПК (отм.); , чл. 255 ГПК (отм.); , които не се
преклудират със специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за
подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор
относно съществуването на вземането (определение № 480 от 19.07.2013 г. по
ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС, определение № 318 от 9.07.2019 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 2108/2019 г., IV г. о., ГК, oпределение № 956 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I т.
о., ТК). Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството
по търговски спорове възвражение за прихващане да се прави до приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или
неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за
изпълнение.
По изложените съображения, съдът
намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по
отношение на процесните вземания, за които е налице постановена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Настоящият съдебен състав
намира, че процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжниците в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, доколкото по делото това
обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и представени
доказателства за подадено възражение от длъжниците по чл. 414 ГПК.
Съгласно действащата нормативна
уредба, подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е
самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в" ЗЗД, която теза е
застъпена и в мотивите към т. 14 от тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и се аргументира с това, че новият ГПК
урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес. Влязлата в
сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, обаче, е основание за
прекъсване на давността по отношение на заявеното вземане в хипотезата на чл. 116, б.
"а" ЗЗД, доколкото е налице конклудентно признаване на вземането по издадената
заповед. Доводите на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.
В случая с влизане в сила на
заповедта за изпълнение /което е станало най-късно на датата на издаване на
изпълнителния лист на 31.07.2015 г.
/, давността е прекъсната и от тази дата е
започнала да тече нова, вече петгодишна давност за вземанията. С подаването
на 02.03.2018 г. на молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща възлагане
по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, давността отново е прекъсната –
в хипотезата на чл. 116, буква
"в" ЗЗД /в този смисъл са мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че
искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, вкл. възлагането по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да приложи изпълнителния способ, съответно да
определи такъв при възлагане/. Редовната молба на взискателя за образуване на
изпълнително дело безспорно прекъсва давността, в който смисъл са и твърденията
в исковата молба. По образуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни
действия – налагани са запори, с което давността отново е прекъсвана, като към
датата на даване ход на устните състезания във въззивната инстанция не е
изтекла.
По тези съображения въззивният
съд намира, че предявените отрицателни установителни искове са неоснователни.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение
следва да бъде потвърдено.
Във връзка с доводите на
въззивниците, че част от процесните вземания са погасени с плащане след
образуване на изпълнителното производство е необходимо да се посочи, че от една
страна по делото не са ангажирани безспорни доказателства в тази насока, а от друга
– при извършвано погасяване на вземането в хода на делото длъжникът разполага с
възможността на основание чл. 433, ал. 2 да поиска прекратяване на
изпълнителното производство, като отказа на ЧСИ да прекрати същото подлежи на
самостоятелен съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 вр. чл. 436 – чл.
437 ГПК.
По разноските:
При този изход, разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил претенция за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017 г.)
вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006 г.), съобразявайки че освен явяване в открито
съдебно заседание пред въззивния съд, в което е заявено бланкетно и
немотивирано становище за неоснователно на въззивната жалба упълномощеният от
въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия, въззивният
съд определя размер на възнаграждението от 100 лв.
В депозираната въззивна жалба
въззивниците също са направили искане за присъждане на разноски, но предвид
изхода на спора, такива не им се дължат.
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9230 от 11.01.2019 г., постановено по гр. д. №
27308/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), III Гражданско отделение
(III ГО), 82-ри състав.
ОСЪЖДА В. Г. З., ЕГН **********, и В.Й.З., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********,
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.