№ 1468
гр. София, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Въззивно гражданско
дело № 20211100514924 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20168772 от 06.08.2021 г., постановено по гр.д. № 39852
по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 26-ти състав, съдът е признал за установено
на основание чл. 422 от ГПК, че ответникът П. И. Х. дължи на ищцовото
дружество „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД сумата в размер на 3187,28
лева – главница за доставена в периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2019 г.
топлинна енергия в имот с абонатен № *******, находящ се в гр. София, ж.к.
„Суха *******, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
22.01.2020 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 295,53
лева – лихва за забава върху главното вземане за периода от 15.09.2017 г. до
14.01.2020 г., а исковете в останалата част са били отхвърлени. С решението
ответникът П. И. Х. е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 741,32
лева – разноски по делото и по ч.гр.д. № 2971/2020 г. по описа на СРС, ГО, 26-
ти състав, по компенсация, като съдът е посочил, че от дължимите на ищеца
разноски, съобразно уважената част от иска, са приспаднати дължимите на
ответника разноски, съобразно отхвърлената част.
С Определение № 20204358 от 27.10.2021 г., постановено по гр.д. №
39852 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 26-ти състав, съдът е оставил без
уважение молба с вх. № 25136492/08.09.2021 г., за изменение на решението в
частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.
Решението е обжавалвано от ответника в частта, с която е признато за
установено, че дължи сумата в размер на 3187,28 лева – главница за доставена
1
в периода от м. 07/2016 г. до м. 04.2019 г. топлинна енергия, и сумата в
размер на 295,53 лева – лихва за забава върху главното вземане за периода от
15.09.2017 г. до 14.01.2020 г. В жалбата се твърди, че решението в
обжалваната част е неправилно, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон, в противоречие с доказателствата по делото. Възразява
се, че по делото не били събрани доказателства за наличието на договорни
отношения между страните и че не било установено, че ответникът имал
качеството собственик или ползвател на процесния имот през процесния
период, съответно – потребител на топлинна енергия. Представените от
ищеца нотариален акт и молба за откриване на партида били неотносими към
процесния период (м. 07.2016 г. – м. 04.2019 г.) документи и не можели да
установят релевантни факти и обстоятелства към исковия период.
Представените документи, съставляващи част от изпълнително дело на ЧСИ
Я., били съставени преди процесния период, а самото изпълнително дело не
било приложено като доказателство, поради което в жалбата се твърди, че
същите не биха могли да обвържат нито съда, нито ответника. Възразява се,
че ответникът не бил представил доказателства Общите условия да са били
публикувани в един местен и един централен ежедневник, за да обвържат
ответника. В жалбата са изложени твърдения, че не било доказано ответникът
да е изпаднал в забава, за да се дължи обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия. Разпоредбата, уреждаща режима на забавата
по силата на представените към исковата молба Общи условия, била
неприложима, неясна и вътрешно противоречива. Спрямо общите фактури от
2017 г., 2018 г. и 2019 г. разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите условия била
неприложима. Твърди се, че общата фактура от 2017 г. била издадена на
31.07.2017 г., а отчетният период, за който същата се отнасяла, бил от
01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. Посочва се, че определеният в чл. 33, ал. 4 от
Общите условия 45-дневен период за плащане започвал да тече от 30.04.2017
г., тъй като това бил последният месец на отчетния период, за който се
отнасяла посочената обща фактура. Задължението за заплащане на реално
потребена топлинна енергия било регламентирано като срочно и срокът
изтичал преди изравнителното вземане на ищеца по общата фактура, тъй като
предвиденият 45-дневен срок изтичал на 14.06.2017 г. Възразява се, че общата
фактура от 2017 г. била издадена след изтичането на този срок, а обезщетение
за забава не се начислявало върху прогнозните фактури, а само върху реално
дължимата сума, и нямало как ответникът да бъде поставен в забава преди
издаването на изравнителната сметка. Това се отнасяло и за общите фактури
от 2018 г. и от 2019 г. Поради липса на възможност да се приложат Общите
условия, следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД.
Твърди се, че ищецът не бил доказал да е отправял покана до ответника или
ответникът да е получавал покана. Направено е искане за отмяна на
решението в обжалваната част и отхвърляне на исковите претенции.
Направено е искане за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба
от ищеца в първоинстанционното производство. Въззиваемото дружество е
посочило, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, в
2
съответствие с доказателствения материал, от който било видно, че ищецът е
престирал по силата на облигационна връзка между страните количеството
претендирана топлинна енергия. Доказана била и дължимостта на сумата за
дялово разпределение. Съдът бил приложил релевантните правни норми.
Направено е искане за потвърждаване на решението на районния съд и
присъждане на сторените в производството разноски.
Не е постъпило и становище от третото лице – помагач „Т.С.” ЕООД.
Решението в отхвърлителната част не е било обжалвано и е влязло в
сила.
Ответникът е депозирал частна жалба срещу определението по чл. 248
от ГПК. В частната жалба е посочено, че неправилно съдът извършил
компенсация на разноските. Твърди се, че терминът „компенсация” от
юридическа гледана точка не съществувал. Ищецът бил направил искане в
исковата молба за евентуална „компенсация”, но никъде не бил посочил, че
прави искане за евентуално прихващане, поради което се твърди, че не било
налице валидно изявление за прихващане по смисъла на чл. 103 от ЗЗД.
Липсвало волеизявление в тази насока и от другата страна. Посочва се, че за
прихващане е необходимо вземането да бъде изискуемо и ликвидно, а към
момента на изявлението то не било такова. Първоинстанционното решение не
било влязло в сила към момента на осъществяване на компенсацията и
вземането на ищеца за разноски не било безспорно или изискуемо. Възразява
се срещу определения размер на възнаграждение в размер на 50,00 лева за
адвокатско възнаграждение в полза на ответника за заповедното
производство, като се посочва, че същото следвало да бъде определено по
правилата на чл. 7, ал. 2 и чл. 7, ал. 7 от НМРАВ. Отчитайки възражението за
прекомерност, направено от ищеца, съдът е следвало да определи
възнаграждение в размер на 367,47 лева. Възразява се срещу определените в
полза на ищеца разноски, като се твърди, че на ищцовата страна не се
полагали разноски в размер по-висок от определения от съда в размер на
150,00 лева. В частната жалба се посочва, че съразмерно на отхвърлената и
уважената част от исковете на ответника се дължали разноски в размер на
62,88 лева, а на ищеца – 133,00 лева, като след компенсацията следващата се
на ищеца сума възлизала на 70,12 лева.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба
от ищцовото дружество, в който страната е посочила, че частната жалба е
неоснователна и необоснована, в разрез със съдебната практика, а
определението на районния съд – мотивирано и обосновано. Направено е
искане за оставяне без уважение на частната жалба и потвърждаване на
обжалвания съдебен акт. Не е постъпило становище от третото лице –
помагач „Т.С.” ЕООД по депозираната частна жалба.
В открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не са се
явили и не са били представлявани.
Софийски градски съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
3
Със заявление вх. № 3004010/22.01.2020 г., подадено от
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, е поискано издаването на заповед по чл.
410 от ГПК за сумите: 3481,18 лева – главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2019 г., сумата от 383,26 лева –
лихва за забава от 15.09.2017 г. до 14.01.2020 г., сумата от 53,95 лева –
главница за услугата дялово разпределение за периода от м. 12.2016 г. до м.
04.2019 г., сумата от 9,51 лева –лихва за забава за периода от 31.01.2017 г. до
14.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до
окончателно изплащане на вземането, срещу П. И. Х.. Съдът е издал заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК на 26.02.2020 г. В
законоустановения срок е подадено възражение по чл. 414 от ГПК срещу
заповедта. На 31.07.2020 г. ищецът е бил уведомен, че претенциите по
заповедта са били оспорени и може да предяви искова молба касателно
същите в едномесечен срок.
С искова молба с вх. № 2016355/25.08.2020 г. ищецът
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е предявил срещу П. И. Х. при условията
на обективно съединяване положителни установителни искове за сумите по
заповедта. В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът се явявал
клиент на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за следния
топлоснабден имот - апартамент, намиращ се на адрес: гр. София, ж.к.
******* ******* аб. № *******. Посочва се, че съгласно чл. 150 от
ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното
предприятие се осъществявало при публично известни общи условия за
продажба на топлинна енергия от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, като ответникът не бил упражнил
правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо него били влезли общите условия
за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение от 2016 г. на ДКЕВР,
влезли в сила на 10.07.2016 г. Релевирани са съображения, че в общите
условия от 2016 г. били определени редът и срокът, по които купувачите били
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно:
в 45-дневен срок от публикуването им на интернет страницата на
дружеството, и че дружеството начислявало обезщетение за забава само за
задълженията по изравнителните сметки. Поддържа се, че ответникът бил
използвал доставяната от дружеството топлинна енергия и не бил заплатил
дължимите суми.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е възразил срещу
основателността и размера на исковите претенции и е направил възражение за
изтекла погасителна давност.
От представените по делото писмени доказателства – Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 27, том II, рег. № 7423, дело
217/2005 г., Удостоверение от ГИС – София с изх. № 68-00-552/07.05.2015 г.,
заявление-декларация за откриване на партида с вх. № 2359/25.07.2006 г. от
П. И. Х. до „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, писмо-молба за вписване на
възбрана от ЧСИ С. Я. до Агенция по вписванията по изпълнително дело №
20138440400412, постановление от 13.07.2012 г. по изпълнително дело №
4
20128460400318 за вписване на възбрана, се установява, че ответникът е
носител на правото на собственост върху процесния имот.
В протокол от 10.07.2012 г. е отразено решението на общото събрание
на етажните собственици в сградата на адрес: гр. София, ул. „******* за
сключване на договор с третото лице-помагач. Към протокола е приложен и
списък на етажните собственици, в който под № 21 са вписани процесният
абонатен номер и трите имена на лицето И.П. Х. – прехвърлител на правото
на собственост върху процесния апартамент според отразеното в Нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 27, том II, рег. № 7423, дело
217/2005 г. Видно от Договор от 18.09.2002 г. етажната собственост на
процесния адрес и третото лице- помагач са сключили договор за извършване
на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение.
По делото са представени Общите условия на ищцовото дружество от
2016 г. като извадка от публикуването им във вестник „Монитор”, общите
фактури за исковия период, индивидуалните справки за отопляемия имот,
протоколи за неосигурен достъп до жилище за отчет на
разпределителите/топломерите и водомерите за топла вода, вкл. и за
процесния апартамент, и са били назначени съдебно-техническа и съдебно-
счетоводна експертиза. Въззивният съд, подобно на първоинстанционния,
кредитира изцяло изготвените заключения от вещите лица, като съставени от
специалисти в съответната област с необходимите знания и след запознаване
с материалите по делото. Доколкото пред въззивния съд не се оспорват
възприетите изводи на районния съд относно размера на дължимите суми или
аритметичните пресмятания, въззивният съд не счита, че следва да обсъжда
допълнително експертните заключения.
Въззивният съд счита, че предвид параметрите на осъществяване на
въззивния съдебен контрол не е необходимо и относимо да обсъжда
останалите писмени материали, събрани по делото.
С оглед приетите фактически положения въззивният съд достигна до
следните изводи от правна страна:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена в срок, от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените
в жалбата оплаквания. При извършената проверка настоящата инстанция
намира, че съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Въззивният съд счита за неоснователно оплакването в жалбата, че по
делото не били събрани доказателства за наличието на договорни отношения
между страните и че не било установено, че ответникът имал качеството
собственик или ползвател на процесния имот през процесния период,
5
съответно – потребител на топлинна енергия. Предвид разпределената
доказателствена тежест съдът счита, че ищецът успешно е доказал чрез
представените писмени доказателства, че ответникът е носител на правото на
собственост върху процесния имот, а оттам – и на качеството клиент на
топлинна енергия. Според действалата към процесния период редакция на
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, които са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Следователно посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди са собствениците и титулярите на вещно право на ползване върху
имота. В това си качество те са клиенти на топлинна енергия и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди, тоест дължат заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Към доказателствената маса са
приобщени нотариален акт за покупко-продажба, заявление-декларация за
откриване на партида, изходяща от ответника, писмо-молба за вписване на
възбрана от ЧСИ С. Я. до Агенция по вписванията, постановление за вписване
на възбрана – всички касаещи процесния недвижим имот. Съдът счита за
неоснователно твърдението в жалбата, че същите не можели да установят
релевантни факти и обстоятелства към исковия период. От посочените
доказателства успешно се извежда изводът, че преди началото на исковия
период ответникът е придобил правото на собственост върху процесния
апартамент. При липсата на доказателства в противна насока следва да се
приеме, че след придобиване на това право ответникът е продължил да бъде
негов титуляр и впоследствие – в това число и по време на исковия период.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна носи
доказателствената тежест да установи фактите, на които основава своите
искания или възражения. В настоящия случай от ответника не са били
ангажирани доказателства в насока отказ или прехвърляне на правото на
собственост върху имота. Несъстоятелен е доводът в жалбата, че
документите, част от изпълнително дело, не биха могли да обвържат съда или
страните. Те са били създадени във връзка с друго производство, но
доколкото съставляват документ по правилата на гражданския процес и са
били приети като писмени доказателства, същите следва да бъдат ценени от
съда в тази светлина и съдът дължи преценка на доказателствената им
стойност. В настоящия случай въззивният съд счита, че същите, тълкувани в
съвкупност с останалите доказателства по делото, доказват, че носител на
правото на собственост върху процесния имот е именно ответникът.
Неоснователно е оплакването, че по делото не били ангажирани
доказателства за влизането в сила на Общите условия на ищцовото
дружество. По делото са били представени същите според публикацията им
във вестник „Монитор”. Следва да се отбележи, че ответникът не е изложил
6
твърдения и не е представил доказателства да е упражнил правата си по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ.
Относно изискуемостта и забавата на дължимите суми за консумирана
топлинна енергия и претенцията за лихва за забава за периода от 15.09.2017 г.
до 14.01.2020 г. са приложими Общи условия на ищцовото дружество,
одобрени е Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1
и ал. 2 от тях, месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на
клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.
71 от Наредбата за топлоснабдяването (по прогнозно количество), се формира
въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача, а месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на
клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.
73 от Наредбата (на база реален отчет), се формира въз основа на
определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за
периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. В
чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. е предвидено, че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2016 г. клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45- дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно чл. 33, ал. 4
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал.
2. Тъй като според събраните доказателства на ответника е начислявана
топлинна енергия по прогнозен дял, приложима е разпоредбата на чл. 32, ал. 3
от Общите условия. Спрямо общата фактура по чл. 32, ал. 3 за 2017 г., 2018 г.
и 2019 г. разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2016 г. е
неприложима, тъй като отчитането, изготвянето на изравнителната сметка и
издаването на общата фактура за този период е настъпило след предвидения в
Общите условия от 2016 г. 45- дневен срок за плащане. Общите фактури от
31.07.2017 г., 31.07.2018 г. и 31.07.2019 г. за присъдения период са издадени
след изтичане на 45-дневния срок според Общите условия (същият е изтекъл
45 дни след изтичане на периода, за който се отнасят фактурите, считано от
30.04.2017 г., а именно на: 14.06.2017 г., 14.06.2018 г. и 14.06.2019 г.). При
това положение, с оглед неприложимостта на цитираните по-горе клаузи на
Общите условия, съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД ответникът
изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито доказва, да е
отправена от ищеца до ответника. Следователно искът по чл. 86 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава върху главницата за потребена топлинна
енергия за горепосочения период подлежи на отхвърляне като неоснователен
и решението на районния съд следва да бъде отменено в тази част.
С оглед изчерпването на оплакванията във въззивната жалба и предвид
7
частичното съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е било
признато, че ответникът дължи сумата в размер на 295,53 лева – лихва за
забава за периода от 15.09.2017 г. до 14.01.2020 г., като исковата претенция за
това вземане бъде отхвърлена, и потвърдено в останалата обжалвана част.
Що се отнася до депозираната частна жалба, въззивният съд счита
същата за неоснователна, поради което обжалваното определение по чл. 248
от ГПК следва да бъде потвърдено. Съдът не констатира процесуален пропуск
в постановеното определение, довело до недопустимост или неправилност на
съдебния акт. В исковата молба е направено искане в случай на присъждане
на разноски за насрещната страна, същите да бъдат компенсирани до размера
на по-малкото. В настоящия случай не става въпрос за приемане за
разглеждане и уважаване на възражение за прихващане досежно процесното
вземане в рамките на процеса. Присъждането на разноски след извършване на
компенсация е с оглед улесняване изпълнението на съдебния акт и за яснота
за страните. Съдът счита за неоснователни възраженията в жалбата касателно
размера на присъдените разноски. Подаденото възражение по чл. 414 от ГПК
в заповедното производство се явява бланкетно. С получаването на препис от
заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК длъжникът по заповедното
производство получава и образец на възражение по чл. 414 от ГПК, което
може да попълни лично и бланкетно да възрази срещу издадената заповед,
като това ще му осигури достатъчна защита на този етап от производството.
Видно от данните по делото, същото не се характеризира с правна или
фактическа сложност, за да е било необходимо ангажирането на по-
усложнена защита още на този етап, включително и чрез ангажиране на
адвокат. С оглед източника и характера на вземанията и множеството
гражданскоправни спорове от този вид, в настоящия случай е било направено
еднотипно възражение. За съдействието по попълване на възражението по чл.
414 от ГПК е налице възможност за съда да определи възнаграждение в
размер на 50,00 лева съобразно чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Районният съд е
разгледал и уважил възражението за прекомерност на адвокатския хонорар,
претендиран от ответниковата страна. Доколкото в първоинстанционното
производство на ищеца са били определени разноски в общ размер на 907,12
лева, а на ответника в общ размер от 554,96 лева, съдът правилно е
разпределил присъдените разноски с оглед уважената, респ. отхвърлената
част, в обжалвания съдебен акт.
Предвид частичното разминаване в крайните изводи на двете инстанции
относно спора по същетво, следва да бъде внесено изменение в частта
относно разноските, като на ищеца по компенсанция се дължат разноски в
размер на 631,44 лева. За сумата над този размер до присъдената в размер на
741,32 лева решението следва да бъде отменено.
С оглед изхода от спора пред въззивния съд и на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК на въззиваемото дружество се дължат разноски, като същото е
претендирало юрисконсултско възнаграждение. Въпреки депозираните
бланкетни по съдържание отговор на въззивна жалба и отговор на частна
8
жалба, доколкото пред въззивния съд страната е положила някакви усилия за
защита на процесуалната си позиция, съдът определя като основателен размер
на юрисконсултско възнаграждение сумата от 100,00 лева, от която с оглед
отхвърлената част от въззивната жалба следва да бъде присъдена сумата в
размер на 91,51 лева. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на въззивника се
дължат разноски с оглед уважената част от въззивната жалба, като се
претендира адвокатски хонорар в размер на 500,00 лева. Въззиваемото
дружество е направило възражение за прекомерност, което съдът намира за
основателно предвид фактическата и правна сложност на делото и
еднотипността на делата от този вид. Предвид това и с оглед минималните
размери на адвокатските възнаграждения в редакцията на Наредба № 1/2004
г. към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие
адвокатският хонорар следва да бъде намален до 473,80 лева. Въззивникът е
сторил и разноски за държавна такса за подаване на въззивната жалба в
размер на 88,74 лева. Предвид уважената част от въззивната жалба на
въззивника следва да се присъдят разноски в размер на 47,73 лева за
въззивното производство за държавна такса и адвокатски хонорар.
Съдът служебно констатира, че макар „Т.С.” ЕООД да е било
конституирано като трето лице-помагач по делото пред районния съд, в
обжалваното съдебно решение не е било посочено, че актът е бил постановен
при участието му. Предвид това въззивният съд счита, че районният съд
следва да извърши преценка за наличието на допусната очевидна фактическа
грешка в първоинстанционното решение, която да бъде отстранена по реда на
чл. 247 от ГПК.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20168772 от 06.08.2021 г., постановено по гр.д. №
39852 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 26-ти състав, в частта, с която е
признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че П. И. Х., ЕГН
**********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, сумата 295,53 лв. –
лихва за забава върху главното вземане за периода от 15.09.2017 г. -
14.01.2020 г., и в частта за разноските, с която П. И. Х., ЕГН **********, е
бил осъден да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******,
сумата над 631,44 лева до присъдената в размер на 741,32 лева, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, срещу
П. И. Х., ЕГН **********, иск за признаване за установено по реда на чл. 422
от ГПК, че П. И. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* река”,
******* дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, сумата
в размер на 295,53 лв. – лихва за забава върху главното вземане за топлинна
енергия за периода от 15.09.2017 г. - 14.01.2020 г.
9
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20168772 от 06.08.2021 г., постановено по
гр.д. № 39852 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 26-ти състав, в останалата
обжалвана част, с която е признато за установено на основание чл. 422 от
ГПК, че П. И. Х., ЕГН ********** дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„*******, сумата 3187,28 лв. - главница за доставена в периода от м. 07.2016
г. до м. 04.2019 г. топлинна енергия в имот с абонатен № *******, находящ се
в гр. София, ж.к. „Суха *******, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 22.01.2020 г. до изплащане на вземането.
Решението в останалата част не е било обжалвано и е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20204358 от 27.10.2021 г.,
постановено по гр.д. № 39852 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 26-ти състав.
ОСЪЖДА П. И. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *******
река”, ******* да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 91,51 (деветдесет и един
лева и петдесет и една стотинки) лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, да заплати на П. И.
Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* река”, ******* на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 47,73 (четиридесет и седем
лева и седемдесет и три стотинки) лева, представляваща сторени във
въззивното производство разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение.
Решението е постановено при участието на третото лице – помагач
„Т.С.” ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, I ГО, 26-ти състав, за преценка за провеждане
на производство по чл. 247 от ГПК по поправка на очевидна фактическа
грешка в постановеното решение съгласно мотивите на настоящото решение.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10