Р Е Ш Е Н И Е
№ 15
гр.Русе, 01.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на деветнадесети
януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ВИЛИАНА
ВЪРБАНОВА
Членове: ГАЛЕНА ДЯКОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря Мария Станчева и с участието на прокурора Пламен Петков, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 3 по описа на съда за 2022 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е
по касационна жалба от И.Г. ***, чрез процесуалния му представител, против решение
№ 523/02.11.2021 г., постановено по АНД № 1356/2021 г. по описа на Районен съд
– Русе, с което е потвърдено наказателно постановление № 38-0001531/02.06.2021
г., издадено от директора на РД „Автомобилна администрация“ – Русе. С
наказателното постановление, за нарушение по чл.58, ал.1, т.4 от Наредба № 11
от 31.10.2002 г. за международен автомобилен превоз на пътници и товари и на
основание чл.93, ал.1, т.1 от ЗАвПр, на касатора е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 2000 лева. Като касационни основания се сочат допуснати
от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила във
връзка с оценката на доказателствата и нарушение на материалния закон. В
жалбата са изложени подробни съображения, обосновани и със съответните норми от
съюзното законодателство, в подкрепа на поддържаното и пред въззивната
инстанция становище, според което касаторът не е бил длъжен да притежава карта
за квалификация на водача по смисъла на чл.7б, ал.1 от ЗАвПр, тъй като в
притежаваното от него свидетелство за управление на МПС е отбелязан
хармонизирания код „95“ на Съюза, предвиден в приложение I към Директива
2006/126/ЕО, съгласно чл.4, ал.1, т.2 от Наредба № 41 от 4.08.2008 г. на МТ. Възразява,
че според последната разпоредба, удостоверяването на притежаваната от водача
професионална компетентност може да стане по два алтернативни начина – чрез
карта за квалификация на водача или чрез СУМПС, на което е маркиран посочения
хармонизиран код. По тези и по останалите подробно изложени в жалбата аргументи
се иска отмяната на въззивното решение и решаване на делото по същество чрез
отмяната на потвърденото с него наказателно постановление.
В касационната жалба се съдържа и искане Административен
съд – Русе, като касационна инстанция, чието решение не подлежи на обжалване
съгласно чл.223 от АПК, да отправи, на основание чл.267, § 3 от ДФЕС, преюдициално
запитване до Съда на ЕС за тълкуване на разпоредбите на чл.10, § 1 и § 3, б.“а“
от Директива 2003/59/ЕО, въпросите по
което са изрично формулирани в жалбата.
Касационният ответник – РД „Автомобилна администрация“
– Русе не е депозирал писмен отговор по жалбата.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава
заключение за неоснователност на жалбата и направеното с нея искане за
отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Счита, че обжалваното въззивно
решение е правилно и моли то да бъде оставено в сила.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.
Въззивният съд е установил правилно
фактическата обстановка. По фактите липсва и спор между страните.
На 19.04.2021 г., около 09:00 часа, в
гр.Русе, в района на ГКПП „Дунав мост“, трасе изход от Република България,
касаторът извършвал международен обществен превоз на товари от страната до
Република Румъния като управлявал товарен автомобил марка „Мерцедес 1840 ЛС“ от
категория N3, с рег.№ Х
5315 ВМ, с прикачено към него полуремарке от категория О4, с рег.№ Х 0379 ЕК.
При извършената му от контролните органи от РД „Автомобилна администрация“ –
Русе проверка било установено, че касаторът не притежава валидна карта за
квалификация на водача. Видно от приетата по делото справка в поддържаната от
ИА „Автомобилна администрация“ система за преглед на DQC карти (съкр. англ.
език от Driver Qualification Card) се установява, че касаторът е притежавал
карта за квалификация на водача № N007322, издадена на 01.10.2014 г., със срок
на валидност до 15.05.2018 г. За извършеното нарушение по чл.58, ал.1, т.4 от
Наредба № 11 от 31.10.2002 г. на същия бил съставен АУАН серия А-2020, бл.№
288914 от 19.04.2022 г. В тридневния срок по чл.44, ал.1 от ЗАНН (редакция до
изменението с ДВ, бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.) последният
депозирал писмено възражение с вх.№ 52-00-32-3780/21.04.2021 г., с което представил
пред контролните органи своето СУМПС № *********, издадено от МВР Хасково на
17.05.2018 г., т.е. два дни след изтичане на срока на валидност на картата му
за квалификация. В колона 12, гръб на СУМПС, срещу притежаваната от касатора
категория “CE”, е вписан и
хармонизираният код на ЕС „95“ като е посочен и крайният срок на неговата
валидност – 13.05.2023 г. В качеството на писмено доказателство, на основание
чл.219, ал.1 от АПК, в касационното производство е прието и първичното
доказателство, установяващо професионалната компетентност на касатора като
водач – удостоверение за професионална компетентност за извършване на превоз на
товари № 1-065670/13.05.2018 г., издадено от Българска асоциация на сдруженията
в автомобилния транспорт (БАСАТ). В удостоверението, в съответствие с образеца
по Приложение № 2 към чл.2, ал.2 от Наредба № 41 от 4.08.2008 г. за условията и
реда за провеждане на обучение на водачите на автомобили за превоз на пътници и
товари и за условията и реда за провеждане на изпитите за придобиване на
начална квалификация, е вписан следния текст: „Настоящото удостоверение е достатъчно доказателство за придобито
периодично обучение в съответствие с изискванията на Наредба № 41 на МТ от 2008
г. и Директива 2003/59“.
За да потвърди наказателното
постановление районният съд е приел, че свидетелството за управление на МПС се
явява необходим документ и предпоставка за издаването на карта за квалификация
на водача, поради което е направил извод, че двата документа са различни и не
са взаимнозаменяеми. Посочил е, че вписаният в СУМПС на касатора хармонизиран
код „95“ на ЕС е
ирелевантен, тъй като той удостоверява единствено наличието на професионална
компетентност за съответната категория за управление на МПС в рамките на ЕС, но
не замества изискването за наличие на посочената карта.
Това разбиране на контролираната
инстанция не може да бъде споделено, доколкото чрез него се нарушава
изискването за съответстващо с правото на ЕС (конформно) тълкуване на
националното право, транспониращо директиви на ЕС, а оттам се достига и до
неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл.348,
ал.1, т.1 вр. ал.2 от НПК.
Посочената като нарушена разпоредба на чл.58, ал.1,
т.4 от Наредба № 11 от 31.10.2002 г. урежда изискванията, на които трябва да
отговаря водачът на превозно средство, извършващо международни превози на
пътници и товари, измежду които е и това да притежава валидна карта за
квалификация на водача по смисъла на наредбата по чл.7б, ал.5 от ЗАвПр.
Буквалният прочит на чл.58, ал.1, т.4 от Наредба № 11
от 31.10.2002 г. остава неправилното впечатление, възприето от въззивната
инстанция и административнонаказващия орган, че професионалната компетентност
(квалификацията) на водача може да бъде удостоверявана единствено с посочения
документ – карта за квалификация на водача. В самата разпоредба обаче, по
отношение на картата на водача, е налице изрично препращане към наредбата по
чл.7б, ал.5 от ЗАвПр. От своя страна разпоредбата на § 4 от ПЗР на Наредба № 41
от 4.08.2008 г., в относимите й части, изрично сочи, че наредбата е издадена на
основание чл.7б, ал.5 от ЗАвПр и въвежда изискванията на Директива 2003/59/ЕО,
т.е. препращането в чл.58, ал.1, т.4 от Наредба № 11 от 31.10.2002 г. е към Наредба
№ 41 от 4.08.2008 г.
Според постоянната съдебна практика на СЕС, както впрочем
изрично се сочи в т.24 от решението на СЕС от 24.01.2012 г. по дело C‑282/10
Dominguez и цитираната
там съдебна практика, „…от националните
юрисдикции се изисква при прилагане на вътрешното право да го тълкуват,
доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на съответната директива,
за да постигнат предвидения от последната резултат и следователно да спазят
член 288, трета алинея ДФЕС. Това задължение за съответстващо на директивите
тълкуване на националното право всъщност е присъщо за системата на Договора за
функционирането на Европейския съюз, доколкото дава възможност на националните
юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефикасност на
правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани“.
Следователно, както въззивната, така и настоящата
касационна инстанция, са длъжни, при прилагане на националната правна рамка,
транспонираща директиви на ЕС, да държат сметка не само за буквата на тези
съюзни актове, но и за преследваните от тях цели.
В тази връзка съображение 15-то от преамбюла на Директива
2003/59/ЕО изрично предвижда следното: „За да удостовери, че шофьор, който е гражданин на
държава-членка, е притежател на един от УПК, предвидени в настоящата директива,
и за да улесни взаимното признаване на различните УПК, държавите-членки трябва да прикрепят хармонизирания код на Общността,
определен за тази цел, заедно с датата на изтичане на кода, в свидетелството за
управление на превозно средство или новата карта за квалификация на водача на
превозно средство, който да се признава взаимно от държавите-членки, хармонизираният
модел на която е определен с настоящата директива. Тази карта трябва да
отговаря на същите изисквания за сигурност като свидетелството за управление на
превозно средство, като се има предвид важността на правата, които той дава за
пътна безопасност и равни условия на конкуренция. Предоставената възможност на
държавите членки да поставят код на Общността на новата карта трябва да им даде
възможност да определят период на валидност на свидетелствата за управление на
превозно средство, който не съвпада с датата на изтичане на валидността на
продължаващото обучение, при положение че Директива 91/439/ЕИО [6] предвижда
всяка държава-членка да си запази правото да определя, на базата на национални
критерии, срока на валидност на свидетелствата за управление на превозно
средство, които тя издава“.
Разпоредбата на чл.10, § 1 от Директива 2003/59/ЕО предвижда,
че на основание
на УПК, удостоверяващо начална квалификация, и на УПК, удостоверяващо
продължаващо обучение, компетентните органи на държавите членки отбелязват, като вземат предвид
разпоредбите на член 5, параграфи 2 и 3 от настоящата директива и член 8 от настоящата директива, хармонизирания код
„95" на Съюза, предвиден в приложение
I към Директива 2006/126/ЕО, редом
до съответните категории на свидетелството за управление:
- на
свидетелството за управление на превозно средство, или
- на
картата за квалификация на водача на превозно средство, изготвена по
модела, съдържащ се в приложение II към настоящата
директива.
Изр. второ на чл.10, § 1 от Директива 2003/59/ЕО изрично предвижда, че ако компетентните органи на държавата
членка, в която е получено УПК, не могат да отбележат кода на
Съюза на свидетелството за управление на превозно средство, те издават на
водача на превозно средство карта за квалификация на водач на превозно средство.
От своя страна съображение 14-то от преамбюла на
Директива (ЕС) 2018/645 на Европейския парламент и на Съвета от 18 април 2018
година за изменение на Директива 2003/59/ЕО гласи следното:“ За да се избегнат ситуации, при
които различните практики в отделните държави членки водят до пречки пред
взаимното признаване и ограничаване на правото на водачите на превозно средство
да преминат продължаващото обучение в държавата членка, в която работят, органите на държавата членка следва да бъдат
задължени, ако завършеното обучение не може да бъде отбелязано на
свидетелството за управление, да издават карта за квалификация на водач на
превозно средство под формата, предвидена в стандартните модели, с която да
се гарантира взаимно признаване за всеки водач, който отговаря на изискванията
на Директива 2003/59/ЕО“.
Анализът на посочените норми от съюзното
законодателство сочи на категоричния извод, че придобитата от водач, който е
гражданин на държава-членка на ЕС, професионална компетентност, която първично
се удостоверява чрез удостоверението за професионална компетентност (УПК) за
начална квалификация или продължаващо обучение
– вж. и съображение 7-мо от преамбюла на Директива 2003/59/ЕО, се
признава взаимно от държавите-членки на ЕС, въз основа на някои от следните два
документа – свидетелство за управление на МПС от съответната категория, на
която е маркиран хармонизираният код „95" на Съюза, предвиден в приложение
I към Директива 2006/126/ЕО, редом до съответните категории на свидетелството
за управление, или въз основа на издадената карта за квалификация на водача, в
която е отбелязан този код, ако, по думите на Директива (ЕС) 2018/645, „…завършеното обучение не може да бъде
отбелязано на свидетелството за управление“.
Както основателно се поддържа в касационната жалба,
тази алтернативност, изведена в съюзното законодателство по отношение на документите,
с които гражданите на държава-членка на Европейския съюз следва да удостоверяват,
че отговарят на изискванията за начална квалификация или периодично обучение, е
проведена и в националния ни закон – чл.4, ал.1 от Наредба № 41 от 4.08.2008 г.
Според тази разпоредба водачи - граждани
на държава, която е член на Европейския съюз, удостоверяват, че отговарят
на изискванията за начална квалификация или периодично обучение:
1. с карта за квалификация на водача, или
2. със
свидетелство за управление на моторно превозно средство, на което е маркиран
хармонизираният код "95" на Европейския съюз, предвиден в приложение
I към Директива 2006/126/ЕО, отбелязан към съответните категории в
свидетелството за управление, издадени от компетентния орган на съответната
държава.
Аргумент в подкрепа на подобно тълкуване може да бъде
извлечен и от разпоредбата на чл.57а, ал.2, т.5 от Наредба № 11 от 31.10.2002
г., която, при уреждане на необходимите документи за издаване на сертификат за
водач на превозно средство, който е гражданин на държава, която не е членка на
ЕС, предвижда, че документ, удостоверяващ професионалната квалификация на
водача е както картата за квалификация на водача (б.“а“), но така и
свидетелството за управление на МПС, на което е маркиран кода на Общността по
чл.10, параграф 2 от Директива 2003/59/ЕО (б.“б“), издадени от компетентния
орган на съответната държава.
Следователно, водачът е длъжен да притежава карта за
квалификация, само когато в свидетелството му за управление на МПС, редом със
съответната категория, не може да бъде отбелязан хармонизирания код „95"
на Съюза – арг. от чл.10, § 1, изр.второ от Директива 2003/59/ЕО. Този код, предвиден
в приложение I към Директива 2006/126/ЕО, представя следната информация: “Водач
на превозно средство, който притежава свидетелство за квалификация, отговарящо
на задължението за професионална пригодност, предвидено с Директива 2003/59/ЕО
до … (например: „95(1.1.2012 г.)")“. Той, съгласно чл.7, ал.3, раздел
„Административни въпроси“, т.95 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията
и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства,
отчета на водачите и тяхната дисциплина, е предвидено да се отбелязва и в
националното свидетелство за управление на МПС: “Водач на превозно средство,
който притежава удостоверение за професионална компетентност, отговарящо на
изискванията за професионална квалификация на водача, предвидена с Директива
2003/59/ЕО до … (например "95(01.01.2012 г.)")“.
В чл.17, ал.1, т.3 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г.
е предвидено, че признаване и подмяна
на чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС се допуска и ако страната,
издала съответното свидетелство, е държава - членка на Европейския съюз. Според
чл.17, ал.4 от същата наредба, подмяната на свидетелството по ал.1, т.3 се
извършва въз основа на представено чуждестранно свидетелство за управление на
МПС и документите по чл. 13, ал. 1, т. 1,
3 и 6, т.е. и на декларация, че обичайното пребиваване на заявителя не е в
друга държава - членка на Европейския съюз и че той не е притежател на валидно
свидетелство, издадено от държава - членка на Европейския съюз. В чл.17, ал.15
от същата наредба пък е изрично посочено, че не се издава свидетелство за
управление на МПС в случаите, когато се установи, че лицето, подало заявление: 1.
има обичайно пребиваване в друга държава
– членка на ЕС; 2. има друго валидно
свидетелство за управление на МПС, издадено от държава – членка на ЕС, или
има наложени ограничения или временно лишаване от право да управлява МПС на
територия на държава членка, или е започнала процедура по подмяна на
свидетелството в друга държава членка; 3. не е изпълнило или не отговаря на
предвидените в законодателството изисквания за издаване на свидетелство за
управление на МПС.
Следователно, в случаите по чл.17, ал.15 от Наредба
№ I-157 от 1.10.2002 г. българските власти няма да могат да подменят издаденото
от властите на друга държава-членка на ЕС свидетелство за управление на МПС
като издадат национално СУМПС с отбелязан в него хармонизиран код „95" на
Съюза. В тези случаи, за да удостовери придобитата от него професионална
компетентност, водачът - гражданин на тази друга държава-членка на ЕС, ще е
нужно да се снабди с карта за квалификация на водача като представи пред българските
власти притежаваното от него УПК и своето валидно свидетелство за управление на
МПС, издадено от другата държава членка на ЕС – чл.29, ал.1 и ал.2 от Наредба №
41 от 4.08.2008 г., за което обстоятелство се извършва и съответната проверка –
чл.29а от същата наредба.
В настоящия случай обаче възможност за издаване на
СУМПС с маркиран в него хармонизиран код „95“ на ЕС не само съществува, но от тази
възможност касаторът реално се е възползвал. След изтичане на 15.05.2018 г. на
срока на валидност на притежаваната от него карта за квалификация на водач, на 17.05.2018
г. от МВР Хасково на същия е издадено СУМПС № *********, в което срещу
притежаваните от него категории „CE” е поставен хармонизираният код „95“
на ЕС като е отбелязан срокът на неговата валидност – 13.05.2023 г. По този
начин, както основателно се поддържа в касационната жалба, жалбоподателят
надлежно е удостоверил пред контролните органи професионалната си компетентност
като водач за категория „C+E”, което съставлява пълноправна
алтернатива пред удостоверяването на това обстоятелство чрез представяне на
карта за квалификация на водача. Както беше посочено по-горе, такава би била необходима,
само ако в СУМПС на касатора липсваше маркиран посоченият хармонизиран код.
За пълнота следва да се посочи, че разбирането на
наказващия орган за правния характер на директивите на ЕС е напълно погрешно и
се намира в противоречие с първичното право на ЕС. Според становището, изложено
в придружителното писмо, с което преписката е изпратена на районния съд, „…предвид препоръчителния характер на
директивите, всяка държава-членка на Европейския съюз въвежда препоръчителните
изисквания на директивите по начин, по който те да бъдат възможни за изпълнение
в съответната държава“. Въз основа на посоченото разбиране наказващият
орган обосновава виждането, че разпоредбата на чл.4 от Наредба № 41 от
4.08.2008 г. „… се отнася само до водачи,
граждани на държава-членка на Европейския съюз, но не и на Република България,
тъй като нормативната уредба на Република България въвежда задължение за
водачите да притежават валидна карта за квалификация на водачите“.
Според чл.288, § 3 от ДФЕС директивата е акт, който
обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до
която е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на
формата и средствата за постигане на този резултат. От правните актове на Съюза
– регламенти, директиви, решения, препоръки и становища, само препоръките и
становищата нямат задължителен характер – чл.288, § 5 от ДФЕС. А дали
конкретната директива оставя на държавите – членки избор по отношение на
методите и средствата за нейното транспониране в националното право зависи от
редакцията на нейните разпоредби. В случая разпоредбата на чл.10, § 1 от
Директива 2003/59/ЕО е конкретна и пределно ясна и от нея без никакви трудности
може да бъде извлечена волята на съюзния законодател – придобитата от водача
професионална компетентност, удостоверена първично чрез УПК за начална
квалификация или продължаващо обучение, да бъде доказвана при условията на
взаимно признаване чрез отбелязване на хармонизирания код „95" на Съюза,
предвиден в приложение I към Директива 2006/126/ЕО, редом до съответните
категории на свидетелството за управление, в някой от двата посочени в тази
разпоредба документа – на свидетелството за управление на превозно средство,
или на картата за квалификация на водача на превозно средство. От гледна точка
на доказване и взаимно признаване на придобитата професионална компетентност,
посочените документи съставляват равностойни алтернативи като този извод следва
от използвания съюз „или“, както и от
пояснението в изр.второ на разпоредбата, което гласи, че „…ако компетентните органи на държавата членка, в която е получено УПК,
не могат да отбележат кода на Съюза на свидетелството за управление на превозно
средство, те издават на водача на превозно средство карта за квалификация на
водач на превозно средство“. Както картата за квалификация на водача, така
и за СУМПС с нанесения в него хармонизиран код, се признават взаимно от
държавите-членки на ЕС – чл.10, § 1, изр.трето от Директива 2003/59/ЕО, респ.
чл.2, § 1 от Директива 2006/126/ЕО.
Следователно транспонирането в националното ни право
на чл.10, § 1 от Директива 2003/59/ЕО, с уредената в него безусловна
алтернативност на СУМПС с маркиран в него хармонизиран код „95“ на ЕС и картата
за квалификация на водача, като документи, удостоверяващи придобита от водача
професионална компетентност, не е, както счита наказващият орган,
препоръчително, а е задължително за Република България, в качеството и на
държава-членка на ЕС. То се отнася, доколкото се касае до акт от съюзното
законодателство, до водачите граждани на всички държави – членки на ЕС,
включително Република България. Липсва всякакво основание за тълкуването,
предложено от наказващия орган – по силата на един подзаконов нормативен акт - Наредба
№ 11 от 31.10.2002 г., по отношение на българските граждани да бъде изключено
приложението на Директива 2003/59/ЕО и транспониращите я разпоредби на чл.4,
ал.1 от Наредба № 41 от 4.08.2008 г., които да се прилагат единствено за
водачите граждани на останалите държави-членки на ЕС.
Всъщност посочената разпоредба на директивата е
правилно транспонирана в чл.4, ал.1 от Наредба № 41 от 4.08.2008 г. като
пропуск не на съюзния, а на националния законодател е да синхронизира
разпоредбите на общия и по – стар по време закон – чл.58, ал.1, т.4 от Наредба №
11 от 31.10.2002 г., с тези на последващия и явяващ се специален закон – чл.4,
ал.1 от Наредба № 41 от 4.08.2008 г., като в разпоредбата чл.58, ал.1, т.4 от
първата наредба, след изискването за притежаване на валидна карта за
квалификация на водача, бъде добавена и разглежданата алтернатива – „или със свидетелство за управление на
моторно превозно средство, на което е маркиран хармонизираният код
"95" на Европейския съюз, предвиден в приложение I към Директива
2006/126/ЕО, отбелязан към съответните категории в свидетелството за
управление, издадени от компетентния орган на съответната държава“.
Както беше отбелязано по-горе, разпоредбата на чл.10, §
1 от Директива 2003/59/ЕО е пределно ясна, поради което и съгласно доктрината
за acte clair, изведена в
решението на СЕС по дело № 283/81, CILFIT, за тълкуването й няма да е необходимо касационната
инстанция, на основание чл.267, § 3 от ДФЕС, да отправя преюдициално запитване
до СЕС. Според това решение юрисдикция, чиито
решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, е длъжна, когато
пред нея бъде повдигнат въпрос, свързан с общностното право, да изпълни
задължението си за сезиране, освен ако е
установила, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че съответната
общностна разпоредба вече е била тълкувана от Съда, или че надлежното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не
оставя място за каквото и да е основателно съмнение; наличието на такава
възможност трябва да се преценява в светлината на специфичните характеристики
на общностното право, на особените трудности, свързани с неговото тълкуване и
на риска от отклонения в съдебната практика в рамките на Общността.
Всъщност,
както беше отбелязано по-горе, проблематично е тълкуването не на общностното
право, а на националното такова, доколкото липсва съгласуване на подзаконовата
уредба, чрез приемането на която то е транспонирано и по – конкретно правилото
на чл.4, ал.1 от Наредба № 41 от 4.08.2008 г., със заварената по-обща
подзаконова уредба, норма от която е посочена като нарушена в наказателното
постановление – чл.58, ал.1, т.4 от Наредба № 11 от 31.10.2002 г. Неяснотата и
вътрешното противоречие в националното право обаче налага съответстващото му
(конформно) тълкуване в съгласие с буквата и духа на транспонираната директива,
а не отправяне на преюдициално запитване до СЕС, ако нейният смисъл не поражда
никакво съмнение, т.е. тя е acte clair.
Като е достигнал до противоположни правни изводи
районният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено
като вместо него следва да бъде постановено друго, с което наказателното
постановление бъде отменено. Направеното пред касационната инстанция искане за
отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС се явява неоснователно и като
такова следва да бъде оставено без уважение.
В касационното производство жалбоподателят е бил
представляван от адвокат (пълномощно на л.11 от делото), но липсват
доказателства (договор за правна помощ с отбелязване на извършеното плащане в
брой, респ. представяне на съответен банков документ съгласно указанията по т.1
от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г.,
ОСГТК) за заплащане на адвокатско възнаграждение. Липсват и представени
доказателства за това, че правната помощ е предоставена в някоя от хипотезите
на чл.38, ал.1 от ЗА, за да може, на основание ал.2, изр.второ от същата
разпоредба, съдът да присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер в
полза на процесуалния представител на касатора, в който смисъл липсва и искане.
Доказателства за направени разноски няма представени и във въззивното производство.
Мотивиран
така и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.2 и чл.222, ал.1 от АПК вр.чл.63,
ал.2, т.1 от ЗАНН и чл.267, § 3 от ДФЕС, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 523/02.11.2021 г.,
постановено по АНД № 1356/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е
потвърдено наказателно постановление № 38-0001531/02.06.2021 г., издадено от
директора на РД „Автомобилна администрация“ – Русе, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ наказателно постановление №
38-0001531/02.06.2021 г., издадено от директора на РД „Автомобилна
администрация“ – Русе, с което, за
нарушение по чл.58, ал.1, т.4 от Наредба № 11 от 31.10.2002 г. за международен
автомобилен превоз на пътници и товари и на основание чл.93, ал.1, т.1 от
ЗАвПр, на И.Г.И., с ЕГН **********, е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 2000 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И.Г.И., с ЕГН **********,
за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, за
тълкуване на разпоредбите на чл.10, § 1 и § 3, б.“а“ от Директива 2003/59/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 15 юли 2003 година относно начална
квалификация и продължаващо обучение на водачи на някои пътни превозни средства
за превоз на товари или пътници, за изменение на Регламент (ЕИО) № 3820/85 на
Съвета и Директива 91/439/ЕИО на Съвета и за отмяна на Директива 76/914/ЕИО на
Съвета.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: