О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./………….2019 г.
гр. Варна
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен
състав в закрито съдебно заседание, проведено на четвърти
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа докладваното от мл.
съдия Н. Исмал
в.т.д. № 1503/2019 г.,
по описа на ОС-Варна
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и следващите от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба
с вх. № 59294/13.08.2019 г., депозирана от Н.Г.Р.,
гражданка на **, родена на *** ***, ** и Д.А.Р., гражданин на **, роден на ***
г. в *, и двамата с адрес: ****, действащи чрез процесуалния си
представител адв. К М, със съдебен
адрес: гр. ****, против Решение № 3675/09.08.2019 г., постановено по гр. дело № 6484 по описа за 2019 г. на
Районен съд - Варна, 30-ти съдебен състав, с което са отхвърлени предявените от Н.Г.Р.
и Д.А.Р. срещу „Миг-Маркет“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна,
ул. „Страхил войвода“ № 15 в условията на
субективно съединени искове, с правно основание чл. 34 от ЗЗД, а в евентуалност
с пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, за
осъждане на въззиваемия да върне на въззивниците заплатените от тях суми по
договор от 17.12.2014 г. за поддръжка и управление на Апартаментен (студиен)
хотел „Силвър Бийч“ – корпус „А“, сключен между въззивниците в качеството им на
възложители и собственици на ап. 57 в комплекса, и въззиваемия, в качеството му
на изпълнител, поради нищожност на договора и на клаузата на т.2.1 от договора,
представляващи вноски за 2015 г. и 2016 г. в размер на 4 805.29 лева, ведно
със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
погасяване на задължението.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил
отговор с вх. № 64602/04.09.2019 г. от „Миг-Маркет“ ООД, ЕИК
*********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Страхил войвода“ № 15, действащ чрез процесуалния си
представител адв. М. Ралчев, със съдебен адрес:***.
І. По
допустимостта на въззивното производство.
Въззивната
жалба е подадена в преклузивния двуседмичен срок, визиран в чл. 259, ал. 1 от ГПК. Същата е редовна, съдържа изискуемите по чл. 260 от ГПК реквизити и
приложения по чл. 261 от ГПК и е надлежно администрирана, поради което е
процесуално допустима. Дължимата държавна такса за въззивното производство е
внесена.
Легитимацията на страните
съответства на произнасянето по обжалваното решение на районния съд. Сезиран е
компетентен въззивен съд за проверка на подлежащ на обжалване акт при наличие
на правен интерес от обжалване. Съдът приема, че въззивното производството е
допустимо.
ІІ. По доклада на въззивната жалба и
отговора.
Във въззивната жалба въззивниците Н.Р. и Д.Р., обосновават
подробно оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
решението, поради което молят съда да го отмени изцяло. Поддържат, че приетите
за установени фактически положения не съответстват на събрания и приобщен по
делото доказателствен материал. Въззивниците навеждат доводи, за това че
процесният договор е нищожен, доколкото е сключен от тях в лично качество с
инвеститор на сграда, относно имот, находящ се в сграда в режим на етажна
собственост /ЕС/, който обаче не е построен в жилищен комплекс от затворен тип,
а е налице обикновена ЕС, което обуславя противоречието на правната сделка с
нормата на чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС, което води до нищожността на последната, оттам
и липсата на основание за престиране на търсената парична сума. Поддържа се, че
принципът за управление на общите части на сгради в режим на обикновена ЕС –
каквато е процесната, е чрез решения на общото събрание на етажните
собственици, освен в случаите, при които са приложими специалните норми на
ЗУЕС, които дерогират общите, като фактите по конкретния казус не могат да бъдат
подведени под хипотезата на специалната норма, обективирана в чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС.
Въззивниците сочат, че РС-Варна
неправилно е приел, че собствениците на апартаментите, находящи се в сграда в
режим на ЕС, по своя воля могат в рамките на свободата на договаряне и
автономия на волята да изберат друг начин на управление на общите части извън
решенията на ОС на ЕС, доколкото не са налице предпоставките за отклонение от този
принцип. Твърди се, че въззивниците не са имали възможност да избират дали да
подпишат процесния договор, тъй като същият е представен като задължителен.
Навеждат се доводи за това, че
ответното дружество е регистрирало всички апартаменти и студиа в процесната
сграда „А“ като жилищни, а според § 5, т. 29 от ЗУТ сграда с над 60% жилищна площ
е жилищна сграда, от друга страна, предназначението на сградата е „за
обществено ползване“ като апартамент – студиен хотел, вписано в Разрешението за
строеж № 115/2004 г., като възможността за съчетаване на жилищни сгради и
такива за обществено ползване, построени в един и същи имот, обуславя заключението,
че изводите на РС-Варна са неправилни. Отделно се твърди, че процесната сграда
се намира в поземлен имот, чиито кадастрално определени граници не съвпадат с
тези на УПИ, т.е. налице е несъвпадение между регулационните и кадастралните
граници, което води до извода, че не е налице жилищен комплекс съгласно § 1, т.
3 от ДР на ЗУЕС, а комплекс от една сграда в режим на ЕС, разположена в повече
от едно УПИ. Друг аргумент в подкрепа на твърдението, че комплексът не
притежава белезите на такъв от затворен тип е липсата на контролиран достъп до
сградата.
Твърди се, че предмет на договора за
управление и поддръжка са освен общите части на сградата в режим на ЕС и други
обекти, които са изключителна собственост на дружеството изпълнител.
Предвид изложеното въззивниците
молят съда да отмени атакуваното съдебно решение като неправилно и необосновано
и вместо него да постанови ново, с което да уважи исковата
претенция.
Молят да бъдат присъдени сторените
пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски.
В отговора на въззивната жалба, въззиваемият
оспорва същата, като неоснователна. Поддържа, че договорът за управление и
поддръжка на апартамент студиен хотел не е нищожен, независимо от това дали
корпус А съставлява жилищен комплекс от заторен тип по смисъла на § 1, т. 3 от
ДР на ЗУЕС, доколкото облигационното правоотношение е учредено между инвеститор
и отделен собственик на самостоятелен обект по силата на нотариално заверен
договор, вписан в имотния регистър. Навеждат се доводи за това, че договорът е
със смесен характер, доколкото съдържанието му не се изчерпва с поддръжката и
управлението на общите части на сграда в режим на ЕС, като сключването на такъв
тип договор не е забранен от закона.
От друга страна, се твърди, че
изводът на РС-Варна, че е налице обикновена ЕС, тъй като сградата не е
построена в комплекс от затворен тип, е неправилен. Корпус
„А“ е построен в отделен урегулиран поземлен имот по плана на гр. Бяла, като в
УПИ-то и сградата в режим на ЕС са изградени множество самостоятелни обекта
/повече от 3/, строежи, благоустройствени съоръжения, обслужващи обекти и
обекти на техническа инфраструктура, които са на разположение за общо ползване
от всички собственици, ползватели и обитатели на комплекса, при спазване на
изискванията за контролиран достъп за външни лица, което обуславя заключението,
че e налице комплекс от затворен тип по смисъла на ЗУЕС.
Въззиваемия моли съда да постанови
съдебно решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт, като правилен и
присъди сторените пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски.
III. По доказателствените
искания, направени с въззивната жалба.
Въззивниците правят доказателствено искане,
като молят съда да приеме като писмени доказателства Решение от 04.07.2019 г. и
Решение от 01.08.2019 г., постановени по в. гр. д. № 574 по описа за 2019 г. на
ОС-Варна, ГО. Същите са представени във връзка с преценката за наличие на сила
на пресъдено нещо на приложените съдебни актове относно спорното материално
право - предмет на настоящото производство. Доколкото съдът на основание чл. 298, ал. 1 от ГПК е обвързан от
обективните предели на силата на пресъдено нещо досежно фактите и
обстоятелствата, от които произтича претендираното субективно материално право,
т.е. правопораждащите юридически факти, правнорелевантни за
изхода на настоящото дело, то горепосочените решения следва да бъдат допуснати
до приемане.
Производството следва да се насрочи за разглеждане в
открито съдебно заседание с призоваване на страните.
При изложените мотиви и на основание чл. 267, ал. 1 от ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПРИЕМА за разглеждане въззивна жалба с вх. №
59294/13.08.2019 г., депозирана от Н.Г.Р.,
гражданка на **, родена на *** ***, ** и Д.А.Р., гражданин на **, роден на ***
г. в *, и двамата с адрес: ****, действащи чрез процесуалния си
представител адв. К М, със съдебен
адрес: гр. ****, депозирана против Решение № 3675/09.08.2019 г., постановено по гр. дело № 6484
по описа за 2019 г. на
Районен съд - Варна, 30-ти съдебен състав.
НАСРОЧВА производството
по въззивно търговско дело № 1503/2019
г. по описа на ОС-Варна, ТО, II въззивен съдебен състав за 20.11.2019 г. от 13:30 часа,
за която дата и час да
се призоват страните, ведно с препис от настоящото
определение, а на въззивника, се
връчи и препис от постъпилия писмен отговор.
ДОПУСКА до приемане, представените с въззивната жалба писмени доказателства, а
именно – Решение от 04.07.2019 г. и Решение от 01.08.2019 г. и двете
постановени по в. т. д. № 574 по описа за 2019 г. на ОС-Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.