№ 258
гр. Пазарджик, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ненка Цветанкова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело №
20245220104625 по описа за 2024 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от Г. П. Г., с ЕГН
**********, с адрес с. Д., общ. Пазарджик, ул. „****** чрез пълномощник – адв. Д. Г. от АК
Ловеч, адрес гр. Т., ул. „******, против „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, с която се иска от
съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на чл. 18, ал. 1 от
договор за потребителски кредит № 933685 от 25.09.2023 г., сключен между страните,
предвиждаща начисляване на неустойка при непредставяне на обезпечение, както и на
клаузата на чл. 13, ал. 2 от ДПК, предвиждаща начисляване на разходи за извънсъдебно
събиране на вземания в тежест на потребителя.
В исковата молба ищцата твърди, че на 25.09.2023 г. между страните е сключен
договор за потребителски кредит № 933685 с размер на заемната сума от 1200 лева при
следните условия: ГЛП 47 %, ГПР 58,38 %, срок на погасяване 7 месеца, обща сума за
връщане 1318,71 лева.
Сочи, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора ищцата трябвало в двудневен срок от
сключването на договора да предостави обезпечение, което да отговаря на конкретно
посочени в клаузата условия. Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора било предвидено
заплащането на неустойка в размер на 796,19 лева при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
За ищцата било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на
завишените изисквания, дадени от кредитора, поради което въпросната неустойка била
начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за
1
главница и лихва по заема. По този начин общата сума, която потребителят следвало да
върне, се оказва, че не е описаната в договора сума в размер на 1318,71 лева, а сума в размер
на 2114,90 лева.
По отношение клаузата на чл. 18, ал. 1 вр. чл. 6, ал. 1 от договора, уреждаща
начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение, счита за нищожна поради
следното:
Посочва, че това вземане няма характер на неустойка и то е било изначало уговорено
без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.
Кредиторът го именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Заемодателят си гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания,
предпоставки за сигурно неизпълнение. Това вземане представлявало допълнителна и
гарантирана за заемодателя икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца,
скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнявала обезщетителна
функция, тъй като тя не зависила от вредите от неизпълнението на основното договорно
задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от
неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски. Така, както е
уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Сочи, че от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът
не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение
от страна на кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна
граница на санкцията в чл. 33 от ЗПК - размерът на законната лихва.
Посочва, че предвиждането в договора, че кредиторът има право на обезщетение по
чл. 92 от ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при
неизпълнение не защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по
смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото
облагодетелстване и в ущърб на потребителя.
Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното
договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от
настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция.
Твърди, че неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. При наличието на
така въведеното задължение за представяне на обезпечение следвало да се приеме, че
кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение
от потенциалния си клиент, а вместо това на практика прехвърлял изцяло в тежест на
потребителя последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с
чл. 143, т. 3 от ЗЗП.
Счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй
като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
2
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди, а подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. По този начин
неустойката се отклонява от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и
предоставя сигурна печалба за кредитора. Сочи, че заплащането на неустойката
представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл се твърди,
че уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на
разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Предвид съдържанието на процесния договор счита, че може да се направи извод, че
договорът е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия,
включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок, върху които
потребителят не е могъл да влияе.
Сочи, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на
обезпечение, следва да се счита за нищожна поради противоречието й с добрите нрави и
поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.
По отношение клаузата на чл. 13, ал. 2 от договора, предвиждаща начисляване на
разходи за извънсъдебно събиране на вземания сочи, че същата е неравноправна. Относно
посочената клауза - разходите за изпращане на съобщения, покани и уведомления, счита, че
макар и да била наречена от кредитора „такса“, тя е обвързана с неизпълнение на
задължение по договора и като такава следвало да бъде възприемана като неустойка. Сочи,
че по този начин клаузата противоречи на чл. 33 от ЗПК и е налице явно заобикаляне на
посочената разпоредба, тъй като се търсело още едно обезщетение наред с дължимото такова
за забава и то за действия, които кредитодателят може и да не е извършил.
На следващо място излага, че дори да се приеме, че въпросната неустойка всъщност
не е неустойка, а такса, то съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за
което ще се събират таксите следвало да бъдат точно и ясно определени в договора, а в
случая те не са. Кредиторът умишлено бил насочил към Тарифа, качена на уебсайта му,
която можело да бъде ежедневно променяна и така едностранно да влияе върху разходите по
един вече сключен договор. В допълнение посочва, че изброените дейности - изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., не
касаели допълнителни услуги, свързани с договора, а представлявали евентуално
извършвани от кредитора действия във връзка със събиране на задължението, които нямат
“
характеристиката „допълнителни услуги, респ. не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от
ЗПК услуги.
Посочва, че дори да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита и „таксуването“ им за
сметка на потребителя противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Претендира разноски. Сочи доказателства и прави доказателствени искания.
В проведеното съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща процесуален
3
представител. Постъпила е молба от адвокат Д. Г. от АК Ловеч, с която моли съдът да уважи
исковата претенция в цялост.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба.
Не се оспорва, че между страните е бил сключен процесният договор.
Смята, че действителността на процесните клаузи от договора за потребителски
кредит е обусловена от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, по реда на който е сключен договорът. Представя
доказателства във връзка с горното.
Оспорва твърдението, че клаузите в него са в противоречие с принципа за
добросъвестност и справедливост, тъй като ищцата била наясно с всички условия по
договора преди неговото подписване. Клаузите били индивидуално уговорени.
Оспорва клаузата за неустойка да заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Относно годишния процент на разходите посочва, че са спазени всички закрепени в чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК изисквания относно формирането на годишния процент на разходите
/ГПР/. Както в договора за потребителски кредит, така и в Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено
какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК „ГПР не
може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При допустима норма от 67,65
%, ГПР в настоящия случай е определен в размер на 58,38 %, от което било видно, че в
случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва
за забава.
Твърди се, че неустойката не следвало да се включва в ГПР, тъй като кредитодателят
бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. В
случая неустойката била уговорена като плащане в случай, че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора.
Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Посочва, че неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и
подлежи на договаряне между страните. Освен това неустойката била уговорена като
фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи
факта на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Оспорената неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение в случай, че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да
представи на кредитора си поне едно обезпечение – банкова гаранция или поръчител.
Съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
4
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация за което получил още
със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения
или такси. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок
чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно
заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но не се е
възползвал от нито една от тези възможности.
Поради гореизложеното не е налице противоречие на договорната неустойка с
добрите нрави, както и поради възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респ. върху цялостното й отпадане.
Неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така била с
фиксирани параметри за срока на договора.
Оспорват се всички доводите на ищцата за нищожност на клаузата за неустойка,
включително и тези за неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като се твърди, че
клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани и са
дали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение. Тази яснота у ищцата била налице, както преди сключване на договора, така и
при подписването му, тъй като в СЕФ за предоставяне на информация за потребителските
кредити са посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и
размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В погасителния план
са посочени изчерпателно компонентите на всяка вноска, както при предоставено
обезпечение, така и в случай, че такова не е дадено. В договора били посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това, както лихвата, така и неустойката били
фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително
тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност,
предпоставките, при които се дължи, били точно и изчерпателно изброени, както и начинът
на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Отделно от това посочва, че през 2023 г. ищцата е сключила общо два договора, които
съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
При сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно с условията за
предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка в случай, че обезпечение не бъде
осигурено, но въпреки това изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. Твърди, че
поведението на ищцата противоречи на принципа за добросъвестност, която страните си
дължат в преддоговорните отношения съгл. чл. 12 от ЗЗД и на принципа, че никой не може
да черпи права от неправомерното си поведение. Тези обстоятелства обуславяли и извод, че
5
е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като
потребителят ползвал двукратно един вид кредитен продукт, т. е. многократно се е
запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал преддоговорна
информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание
за икономическите последици на тези уговорки.
Твърди, че процесният договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база двата договора за кредит, които съдържат
една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия.
В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи,
както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят
се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях,
но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят
е бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да
връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок,
като има право на избор какво да бъде то, а в случай, че не го направи, да плати и неустойка
в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие потребителят отново избрал
същите условия и повторно се е задължил с тях. С оглед на това се сочи, че в случая било
налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените
клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с
тях.
Оспорва твърденията в исковата молба относно нищожността на клаузата на чл. 13,
ал. 2 от договора. Посочва, че разходите за извънсъдебните действия на кредитора спрямо
длъжника в случай на неизпълнение от страна на последния не представляват такси по
договора. Видно от Тарифата тези разходи били ясно разграничени от таксите, които
кредиторът събирал за допълнителни услуги. В бележка под линия след таблицата в
Тарифата ясно и недвусмислено било посочено какви биха били тези разходи.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Депозирана
е молба, с която моли съдът да отхвърли исковата претенция.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по делото писмени
доказателства /договор за потребителски кредит, стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, искане за сключване на договор за
кредит/, че са сключили договор за потребителски кредит № 933685 от 25.09.2023 г., с който
на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 1100 лева, при ГПР- 58,38 %, лихвен
процент по кредита – 47 % и общо дължима сума в размер на 1318,71 лева. Уговорено е, че
срокът на договора е седем месеца, с падеж 25.04.2024 г..
В договора /чл. 18, ал. 1 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на
796,19 лева, дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За
6
длъжника е предвидено задължение /чл. 6 от Договора/ в двудневен срок от сключването на
договора да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или
поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на множество условия,
изброени в чл. 6, ал. 1, т. 2 от Договора. При неизпълнението именно на това задължение се
начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните
вноски по погасителния план. Видно от погасителния план уговорено е същата да бъде
платима като част от всяка месечна погасителна вноска – предвидени са 7 плащания за
погасяване на неустойката, 5 от които в размер на 60,49 лева и 2 в размер на 263,92 лева. С
включването на неустойката в размер на задълженията по договора, видно от погасителния
план, дължимата сума за връщане по него от кредитополучателя възлиза на общо 2114,90
лева.
Съгл. чл. 13, ал. 2 от договора в случай на забава или неизпълнение на задълженията
по договора, кредиторът може да предприеме действия за извънсъдебно събиране на
вземанията към кредитополучателя /изпращане на съобщения, покани и уведомления на
посочените от кредитополучателя адреси, периодично информиране на кредитополучателя
за допуснатите забави и възможностите за изпълнение чрез провеждане на телефонни
разговори и извършване посещения на посочените от кредитополучателя адреси/, в който
случай кредитополучателят заплаща сторените от кредитора разходи за събиране на
просрочените вземания съгласно Тарифата за таксите и разходите, събирани от „Кредирект“
ЕООД във връзка с договорите за потребителски кредит.
Представена като доказателство по делото е Тарифа за таксите и разходите, събирани
от „Кредирект“ ЕООД във връзка с договорите за потребителски кредит.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
Районен съд Пазарджик е сезиран с искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузи в договора.
Безспорно е между страните, а и от писмените доказателства по делото се установява,
че ищцата Г. П. Г. и ответника са били обвързани от облигационно правоотношение по
силата на договор за потребителски кредит № 933685 от 25.09.2023 г., сумата по който е
била усвоена от ищцата. Тези обстоятелства не се оспорват по делото.
Основателността на исковете предполага наличие на сочените от ищцата основания
за нищожност на конкретните клаузи от договора за паричен заем, които следва да бъдат
установени при условията на пълно и главно доказване по делото.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав приема, че
сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на
неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Следователно ищцата се ползва и от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите -
арг. чл.24 ЗПК, във вр. чл.143 - 148 ЗЗП.
Ищцата оспорва действителността на клаузата от договора за потребителски кредит,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.
Съдът приема, че вземането по чл. 18, ал. 1 от договора няма характеристиките на
неустойка, тъй като неговата действителна цел не е да обезпечи представянето на
обезпечение от страна на потребителя, нито да обезщети евентуалните вреди от
необезпечаването на кредита. Макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при
7
неизпълнение на договорно задължение, тази неустойка е предвидена да се кумулира към
дължимото текущо възнаграждение /договорна лихва/, както и към законната лихва,
дължима при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си функции -
обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Освен това
заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този
смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза
по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
С договореното задължение кредитополучателят да предостави в двудневен срок след
сключването на договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да
извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и
при трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това изискване е
обвързано с неустойка, която е значителна по размер - около 72 % от заемната сума, като по
този начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на неустойката към
задълженията по договора на практика се стига до различни стойности, както на ГПР, така и
на лихвата.
На следващо място, неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението по т.
3 от ТРОСТК № 1/09 г., със задължителна сила за съдилищата е прието, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии естеството им на парични или
непарични и размерът на задълженията, обезпечени с неустойката, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в
хода на процеса като настъпили юридически факти, както и да извърши преценка за
основателност на възражението в съответствие със задължителна тълкувателна практика на
ВКС.
В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и
евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно
непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора,
ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с
евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да
настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице
8
интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т. е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на
горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък двудневен срок от
сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът
е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори
при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността
задължението по чл. 18, ал. 1 от договора да възникне при редовен кредит показва, че целта
на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи
сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е
да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва.
Доколкото в случая размерът на неустойката се явява около 72 % от размера на
кредита, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази
неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче
неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по чл. 18,
ал. 1 от договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни вноски,
неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател
и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си
позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, доближаващ
се до сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в
съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране /чл. 19 от ЗПК/. Налице е и противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 от ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие
и с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. За да
достигне до този извод, съдът прави преценка за естеството на договора за кредит,
съотношение между размера на заема и размера на неустойката, съотношение на законните
лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението. /В горния смисъл
Решение № 110/07.04.2022 г. по в.гр.д. № 64/2022 г. по описа на ОС Пазарджик./.
Ищцата оспорва действителността и на клаузата от договора за потребителски
кредит, предвиждаща заплащане на такси и разходи за извънсъдебно събиране на
9
просрочените задължения.
Съдът приема, че клаузата на чл. 13, ал. 2 от договора противоречие на разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. От съдържанието на клаузата е видно, че разходите биха били
дължими поради забава на кредитополучателя. Според цитираната разпоредба при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата /чл. 33, ал. 1 от ЗПК/. Освен това конкретната уговорка противоречи и на
императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Кредиторът може да събира само такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит /чл. 10а,
ал. 1 от ЗПК/, а задължението за плащането на такси и разходи за събиране на вземанията не
съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна от заемодателя. Изброените
действия, за които кредитополучателят дължи плащане въз основа на цитираната договорна
клауза, по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във връзка със
събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката на „допълнителни
услуги“ в полза на потребителя, а са разходи във връзка с извънсъдебното събиране на
задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК услуги. Дори и
да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то са
такива по управление на кредита. Поради това вземането по чл. 13, ал. 2 от договора
противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита.
Предвид изложеното исковете за прогласяване на недействителността на процесните
клаузи следва да се уважат като основателни и доказани.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата следва
да се присъдят и сторените от нея разноски в размер от 100 лева за дъръжавна такса.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адвокат Д. Г. от АК Ловеч адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството.
Във връзка с горното, съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното
дело, високо квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството, че
установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
размери служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд, в полза на процесуалния
представител на ищцата следва да бъде определено възнаграждение съобразно представения
списък по чл. 80 от ГПК в размер общо на 960 лева с вкл. ДДС или по 480 лева с вкл. ДДС
по всеки един от исковете./В този смисъл Определение № 622 от 21.10.2024 г. по в. ч. гр. д.
№ 702/2024 г. по описа на ОС Пазарджик; Определение № 488 от 22.08.2024 г. по в. ч. гр. д.
№ 550/2024 г. по описа на ОС Пазарджик/. В практиката си ВКС приема, че правото на
адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв. е
установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски,
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право
на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, което се присъжда на адвоката.
За да упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната
договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение
е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв., като не се проверява и не се нуждае от
доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката и изобщо обстоятелството, на
10
което е уговорена безплатна правна помощ./В този смисъл Определение № 192 от 17.01.2025
г. по ч. гр. д. 4191/2024 г. по описа на ВКС, I г.о. и цитираната в него съдебна практика/. В
случая по делото е представен договор за правна помощ и съдействие, в който е посочено, че
на ищцата се предоставя правна помощ безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ,предл. 2 от
ЗАдв., което е достатъчно за присъждане на адвоката на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството.
За да добави към определения размер на възнаграждението на основание § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004г. данък добавена стойност съдът съобрази актуалната практика на
ВКС, обективирана в Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2023 г., IV
г. о., ГК, в което се приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС,
в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното
дело минимален размер по Наредба № 1/2004 г., изчислен върху защитения материален
интерес, към който следва да се прибави 20 % ДДС. В този смисъл са и Определение №
306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 490/19.09.2017 г. по ч.
т. д. № 1082/2016 г., ТК, ІІ т. о., Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ТК,
ІІ т. о., Определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г., ТК, ІІ т. о. и Определение
№ 50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г., ТК, I т. о. В посочената съдебна практика се
приема, че с присъждане на адвокатското възнаграждение предоставената от адвоката
правна помощ се овъзмездява и правните услуги, предмет на представения договор за
правна защита и съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка. Осъществяването
на безплатна адвокатска помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. не съставлява безвъзмездна
услуга, а въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по ЗДДС,
е регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без значение дали
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е
определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ред.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Г. П. Г., с ЕГН **********, с
адрес с. Д., общ. Пазарджик, ул. „******, с пълномощник – адв. Д. Г. от АК Ловеч, адрес гр.
Т., ул. „******, и „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 933685 от 25.09.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка в
размер на 796,19 лева е нищожна поради накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Г. П. Г., с ЕГН **********, с
адрес с. Д., общ. Пазарджик, ул. „******, с пълномощник – адв. Д. Г. от АК Ловеч, адрес гр.
Т., ул. „******, и „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
11
гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, че клаузата на чл. 13, ал. 2 от Договор за
потребителски кредит № 933685 от 25.09.2023 г., предвиждаща заплащане на разходи за
извънсъдебно събиране на вземания съгласно Тарифата за таксите и разходите, събирани от
„Кредирект“ ЕООД във връзка с договорите за потребителски кредит е нищожна поради
противоречие със закона - чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 ДА ЗАПЛАТИ на Г. П. Г., с ЕГН
**********, с адрес с. Д., общ. Пазарджик, ул. „******, сумата в размер на 100 лева, сторени
разноски в хода на производството за държавна такса.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. Г. от АК
Ловеч с № **********, с адрес гр. Т., ул. „****** на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с чл.
38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
12