Р Е Ш Е Н И Е
№ 2466/14.12.2021г.
Град Пловдив, 14.12.2021 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав, в публично заседание на двадесет и
четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Анелия Харитева
Членове: Любомира Несторова
Георги Пасков
при секретар
Севдалина Дункова и с участието на прокурора Даниела Стоянова, като разгледа
докладваното от съдия Харитева к.а.д. № 2261 по описа
на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 1226 от 17.06.2021 г.,
постановено по адм. дело № 3268 по описа на Административен съд Пловдив, ХХІХ
състав, за 2020 година.
Касаторът К.П.К. иска
отмяна на решението в охвърлителната му част и моли да се уважи изцяло
предявения иск.
Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) иска отмяна на
решението в частта, с която е осъдена ГДИН да заплати К.П.К. сумата 5000 лева, обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, причинени в
периода 01.01.2018 г. – 15.12.2020 г. за престоя в Затвора Пловдив,
ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска или алтернативно в
частта, с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 500 лева до
присъдения размер от 5000 лева.
Представителят на
Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност и на двете жалби
и за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че
касационните жалби са подадени в срока по чл.211, ал.1 АПК, от страни по
делото, за които съответната обжалвана от тях част от съдебното решение е
неблагоприятна, поради което са процесуално допустими, но разгледани по
същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК са неоснователни
поради следните съображения:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от К.П.К.
срещу ГДИН, с която се иска осъждане на ответника да заплати на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, причинени по време
на задържането на ищеца в ареста в град Пловдив за времето от 26.11.2016 г. до
26.01.2017 г. и след това в Затвора Пловдив от 26.01.2017 г. до 15.12.2020 г.,
като резултат от нарушения по чл.3 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС, представляващи болки и
страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност, изразяващи
се в пренаселеност на помещенията под 3 кв. метра, без постоянен достъп до
санитарен възел с течаща топла и студена вода, студ през зимата, топло и
задушно през лятото, наличие на мухъл, лошо осветление, липса на достъп на свеж
въздух, заразеност на килиите с гризачи и дървеници, неизвършване на периодични
прегледи по повод заболяване от хепатит С, неизвеждане от една година на ищеца
на рентген и преглед при гастроентеролог.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е установил, че
ищецът К. действително е бил задържан в ареста
в Пловдив, но това е било преди претендирания от него период, а именно през
2015 г., поради което искът в тази част за допуснати нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
администрацията на Ареста Пловдив в периода от 26.11.2016 г. до 26.01.2017 г. е
отхвърлен като напълно неоснователен, защото изобщо не е установено в този
период от време ищецът действително да е бил задържан в Ареста Пловдив.
За периода от 26.01.2017 г. до 15.12.2020 г. съдът е установил, че с
прекъсване от 30.05.2017 г. до 27.07.2017 г. поради настаняване в СБАЛЛС при
Затвора Ловеч за лечение на психично заболяване, за който период е прието, че
искът следва да се отхвърли, ищецът е бил настанен в Затвора Пловдив и
оплакванията на ищеца са разгледани по същество за времето от 26.01.2017 г. до
30.05.2017 г. и от 27.07.2017 г. до 15.12.2020 г., попадащи в рамките на общия
исков период.
Съдът е приел, че по отношение на оплакването за пренаселеност в Затвора
Пловдив за част от времето на престой в затвора след 01.01.2018 г.,
приблизително две години или 720 дни, ищецът е пребивавал при условия на
пренаселеност. Според съда за периодите от 26.01.2017 г. до 30.05.2017 г. и от
27.07.2017 г. до 01.01.2018 г., за които администрацията е посочила, че не
разполага с информация, защото същата не се съхранява за срок над три години,
са налице всички условия на чл.284, ал.3 ЗИНЗС, за да се приеме за доказан
твърденият факт на пренаселеност на помещенията, защото специализираната администрация не е отказала
да предостави информация, а обективно не разполага с исканата информация, и защото
не е доказано по какъвто и да било начин твърдението на ищеца за пренаселеност
през 2017 г., то не е подкрепено от нито едно от останалите доказателства по
достатъчно категоричен начин, включително от разпита на свидетелите на ищеца.
Затова съдът е направил извод, че времето, в което се доказва ищецът да е бил
задържан в Затвора Пловдив, е от 01.01.2018 г. до 13.05.2020 г., т.е., ищецът е
прекарал със сигурност 720 дни в помещения, чиято минимална жилищна площ не е
съответствала не само на предвидения в ЗИНЗС законов стандарт, но (по отношение
конкретно на престоя му в стая № 17 и стая № 27 за около 240 дни) дори и на
международно установения минимум от 3 кв. м жилищна площ, което само по себе си
съставлява особено сериозно нарушение на чл.3 ЗИНЗС и пряко на чл.3 КПЧОС.
Затова съдебният състав е приел, че следва да се уважи частично претенцията за
бездействие по смисъла на чл.3 ЗИНЗС от страна на специализираната
администрация.
Според съда е налице пълно
съобразяване с изискването на чл.20, ал.3 ППЗИНЗС за осигуряване на постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода. Като недоказани и неоснователни са
приети твърденията на ищеца за неосигуряване на достатъчно светлина и
вентилация (свеж въздух), за неблагоприятни усещания на студ и горещина, за наличие на гризачи, дървеници и
мухъл, за липсата на адекватна
медицинска помощ във връзка с установено заболяване от хепатит С, съответно
съдът е приел, че не следва да се уважава исковата претенция в тази част.
Тъй като отговорността на държавата
в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка с
нарушение по чл.3 ЗИНЗС е обективна и предвид редакцията на чл.3 ЗИНЗС
съдебният състав е приел за установени условията, свързани с пренаселеност на
помещенията по настаняване на ищеца, които съставляват нарушение по чл.3 ЗИНЗС. При наличието на
установените неблагоприятни условия, при които ищецът е следвало да търпи
наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода на
оценка на въздействието им върху психическото и физическото състояние на осъденото
лице и дните, в които се установява по категоричен начин пренаселеност в
килиите, като е взел предвид възрастта на ищеца и причинения му психологически
дискомфорт, интензитета на търпените неимуществени вреди за общо 720 дни, от
01.01.2018 г. до 15.12.2020 г., значителен период от време, съдът е приел, че
справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от страна на
ищеца неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразни бездействия,
осъществили нарушение на чл.3 ЗИНЗС от специализираната администрация в местата
за лишаване от свобода, ще бъде
обезщетение в размер на 5 000 лева, като исковата претенция следва да се отхвърли
до пълния предявен общ размер от 100 000 лева като недоказана, както е следва
да се присъди законна лихва върху размера на присъжданото обезщетение, считано
от датата на исковата молба 16.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
Решението е правилно.
Въз основа на
установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на
материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен
състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК
препраща и към мотивите на ІІ състав.
Правилен е изводът на
първоинстанционния състав, изведен от правилно установената по делото
фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки,
обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени
вреди за периода от 01.01.2018 г. до 15.12.2020 г., произтичащи от
неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от
ищеца. Законът забранява осъдените и задържаните да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им осигури условия
за изтърпяване на наложеното наказание, съобразени с уважение към човешкото
достойнство, като начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги
подлага на страдание или трудности в степен над неизбежното ниво на страдание,
присъщо на наказанието лишаване от свобода, и като се имат предвид
практическите нужди на лишените от свобода, тяхното здравословно и физическо
състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на
законовите задължения относно липсата на достатъчно жилищна площ за периода от 01.01.2018
г. до 15.12.2020 г., в следствие на което са претърпени вреди, пряка и непосредствена
последица от нарушаването на чл.3 ЗИНЗС.
Неоснователно е
възражението на ГДИН за недоказаност на вредата, бездействието от страна на
администрацията и причинната връзка. По категоричен начин са установени
нарушенията по чл.3 ЗИНЗС. Т.нар. в касационната жалба „известна пренаселеност“
не може да се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и по време
на ежедневния престой на открито, защото тази възможност също е законово
предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС). Т.е., с изпълнението на задължение,
вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае бездействието за
осигуряване на необходимата жилищна площ.
Следва в тази връзка
да се съобрази нормата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС, според която, в случаите по ал.1,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Т.е.,
когато ищецът докаже извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС, настъпването на
неимуществени вреди се презюмира. В случая, доколкото е доказано от страна на ищеца
извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС от специализираните органи по изпълнение на
наказанията, следва да се приеме, че същият е претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния,
които неимуществени вреди са в пряка причинно-следствена връзка с битовите
условия и по-конкретно с недостатъчната жилищна площ в помещенията, в които е
бил настанен за периода 01.01.2018 г. – 15.12.2020 г.
Противно на
възраженията на касатора К., касационната инстанция намира, че присъденото
обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ, в т.ч. и с последната
такава, като следва да бъде отчетено и обстоятелството, че по цитираните дела
са установени множество извършени нарушения от специализираните органи по
изпълнение на наказанията, а в конкретния случай е установено единствено
пренаселеност на килиите, в които е бил настанен ищецът и то не за целия исков период.
Т.е., при определяне на конкретния
размер на обезщетението съдебният състав е съобразил възможния ефект върху
ищеца, обсъдени са общите условия на наказанието лишаване от свобода и
кумулативните, наслагващи се ефекти от негативните условия върху ищеца, както
изисква ЕСПЧ. Присъденото обезщетение е справедливо определено, защото е
фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и
отражението им върху ищеца, съответстващ също на размерите на обезщетенията,
които ЕСПЧ присъжда в своите решения по казуси, близки на процесния. Присъденото
обезщетение в пълен обем разрешава въпроса за възникналата отговорност на
държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита наличието на правоотношение в
пенитенциарно заведение, интензитета на вредите, тяхната продължителност и
кумулативния им ефект върху ищеца.
Предвид всичко изложено
настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно,
допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото
на страните не се дължат разноски пред касационната инстанция. Затова и на
основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1226 от 17.06.2021 г., постановено по административно дело №
3268 по описа на Административен съд Пловдив, ХХІХ състав, за 2020 година.
Решението е
окончателно.
Председател:
Членове:
1.
2.