№ 211
гр. Монтана, 17.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИСКРЕН БОРИСОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА В. Т.-ЕФРЕМОВА
като разгледа докладваното от ИСКРЕН БОРИСОВ Гражданско дело №
20241630102222 по описа за 2024 година
Образувано е по предявени от А. С. В. срещу Г. Б. Никилова обективно
кумулативно съединени установителни искове, както следва:
иск с правно основание чл. 422, ал. вр.чл.415, ал. ГПК вр. чл.430, ал.1 от
Търговския закон (ТЗ) за установяване съществуване на вземане в размер
на 12************* лева - неиздължена главница по Договор за
потребителски кредит № *************/09.01.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявление по чл.410 ГПК –
***********, до окончателното плащане, за което е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ ************** г. по описа на РС - Монтана;
иск с правно основание чл. 422, ал. вр.чл.415, ал. ГПК вр. чл.430, ал.2 ТЗ
за установяване съществуване на вземане в размер на ******* лева –
договорна лихва по процесния договор за периода ************** г., за
което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ ************** г. по
описа на РС – Монтана.
иск с правно основание чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1
ЗЗД за установяване съществуване на вземане за сумата *************
лева – мораторна лихва за периода ************* г. ч.гр.д.№
************** г. по описа на РС - Монтана
1
Ищецът твърди, че на 09.01.2020 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит, по силата на който по картова сметка на ответника –
кредитополучател ищецът е предоставил кредитен лимит в размер на ******
лева, който бил усвояван като револвиращ кредит. Поддържа, че кредитът не
бил погасен, поради което се дължат посочените по-горе суми. Обосновава
правния си интерес от предявяване на установителните искове с проведено
заповедно производство и издадена в негова полза заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК. Представя доказателства и претендира разноски.
Ответникът, уведомен лично за правото си на писмен отговор, е
депозирал такъв в срок. Посочва, че не е уведомен за цесията, след като
цесията е връчена на особения представител, а не на ответника лично. Излага
доводи за нищожност на договора за потребителски кредит, след като в
договора е налице разминаване между отпусната сума и дължимата сума.
Такса за оценка на риска също води до нищожност на договора. Налице е
разминаване между действителния ГПР и посочения в договора.
Застрахователните премий не са включени в ГПР, а в главницата по кредита.
Възнаградителната лихва била уговорена като процент в погасителния план,
като не е било, дали е бил фиксиран или не. Не е обявен за предсрочно
изискуем. Ответникът следва да заплати единствено главницата, след като
договорът е нищожен.
Съдът, като прецени и анализира в тяхната цялост събраните по
делото писмени доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото е представен Договор за потребителски паричен кредит,
отпускане на потребителски кредит , по силата на който „************ се е
задължил да предостави потребителски кредит на Г. Б. Н в размер на
************ лева срещу насрещното й задължение да върне сумата, ведно с
договорената възнаградителна лихва на 15 месечни погасителни вноски с
първа падежна дата 15.02.2020 г. и краен срок за издължаване – 15.07.2021 г.
Уговорена е застраховка, чиято премия е ******** лева и друг вид услуга
защита на кредита, чиято премия е ****** лева и еднократна оценка на риска
в размер на ****** лева, като общия размер на дължимата сума е ***** лева.
Представен е рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
31.08.2018 г. и анекса от 25.11.2021 г., както и Приложение № 2, по силата на
2
което „************ е прехвърлил вземането си по процесния договор за
паричен заем на „**************, за което е подписано потвърждение.
Приложено е и пълномощно, с което цесионерът е бил оправомощен от
цедента да уведоми длъжниците за извършените цесии от името на кредитора.
Установява се, че с уведомление от 08.12.2021 г. до ответника,
изпратено на посочения в договора адрес, цесионерът е уведомил длъжника за
извършената цесия, но пратката е приета от трето лице.
По делото не се спори нито сключването на договора, нито усвояването
на суми чрез кредитната карта от страна на потребителя. Спори се относно
погасяване на задълженията по договора, в която връзка съдът е допуснал
съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която е дало заключение, че:
По процесния договр е усвоена сумата от ****** лева.
Направени са вноски в размер на **************** лева.
Размерът на непогасената главница *** ************* лева.
Размерът на непогасена договорна лихва е ******* лева.
Размерът на лихвата за забава към 05.08.2021 г. е 2877,60 лева, а към
*********** е ********* лева.
Размерът на ГПР е 78,35% при включване на застраховката, такса оценка
на риска.
РСМ, вземайки предвид материалите по делото и доказателствата, въз
основа на вътрешното си убеждение и закона, прави следните правни изводи:
Сключеният между ************ и ответника договор е такъв за
потребителски паричен заем. Договорът съдържа всички съществени клаузи –
размер на заема и валута, в която се предоставя, срок на договора,
възнаградителна лихва, съответно размер на закъснителните лихви,
санкциониращи длъжника при просрочие. Договорът съдържа всички
задължителните реквизити по ЗПК.
По делото се доказа, че ищецът, който е банкова финансова институция,
е предоставил заемната сума на ответника, в който смисъл е заключението на
вещото лице. Това обстоятелство не е било оспорено от потребителя в
процеса. Доказа се също, че ответницата е извършвала плащания по договора,
но платената сума не е била достатъчна за погасяване на възникналото в нейна
3
тежест задължение в пълен размер, като непогасения остатък от дължима
главница възлиза в търсения с исковата молба размер.
Доказано бе в процеса обстоятелството, че носител на вземането към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и към
датата на устните състезания е „************** с оглед настъпилото частно
правоприемство. От него произтича активната процесуално правна и
материално-правна легитимация на ищеца и същият се явява носител на
заявените вземания, възникнали от договор с цедента.
Предявените искове по чл. 422 от ГПК от цесионера, макар същия да не
е банка по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, са допустими. Настоящият състав споделя
изцяло извода в тази насока, изложен в определение № 501 от 16.12.2020 г. по
т. д. № 2275/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, сочещ, в съответствие с решението
по т. 10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че с при частно правоприемство
по договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за
изпълнение до предявяване на иска по чл. 422 от ГПК, легитимиран да
предяви иска по чл. 422 от ГПК освен цедента, е и цесионерът, ако е спазил
срока по чл. 415, ал. 1/4 понастоящем/ от ГПК. Това разрешение е приложимо
и в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на извлечение от
счетоводни книги, с които се установява вземане на банка, тъй като нито в
мотивите, нито в диспозитива на горепосоченото ТР са посочени изключения,
свързани с активната процесуалноправна легитимация на цесионера да
установи съществуването на вземането, предмет на издадена в полза на
банката /цедент/ заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 от ГПК, след като
прехвърлянето на вземането е осъществено след издаване на заповедта за
изпълнение, но преди завеждане на иска по чл. 422 от ГПК. Не може да се
приемат като довод за обратното становище разясненията в т. 4г на ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отнасящи се до хипотезата на настъпило, преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ, частно правоприемство от кредитор, притежаващ особено
предвидено в закона качество, в полза на лице, което не притежава такова
качество, /възможността цесионерът да е заявител в тази хипотеза би довело
до заобикаляне на закона/, но не и до хипотезата на настъпване на такова
правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение /заповедта е
издадена в полза на притежаващия особеното качество кредитор и
последващото цедиране на вземането не заличава правните последици на
4
издадената заповед за изпълнение/. – по идентичен казус Определение №
50347 от 28.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 996/2022 г., II т. о., ТК.
Установява се в процеса изпълнение на изискуемото от закона
съобщаване на прехвърленото вземане на длъжника, осъществено от
цесионера чрез прилагане на уведомлението към исковата молба, което е
признат за надлежен начин за връчване на уведомление от такъв характер, за
което в практиката на съдилищата няма спор, т.е. цесията е породила своето
действие по отношение на ответника в производството. Следва да се
отбележи, че това уведомяване цели известяване на длъжника по договора за
новия кредитор, но не води до погасяване на задължението му, а евентуално
възражение, че цесията не е била надлежно съобщена по-рано е релевантно
само при желание на длъжника да погаси задължението си, което обективно
не е могло да се осъществи, поради липса на информация относно носителя на
вземането. Такава хипотеза не е налице в настоящия случай.
Настоящият съдебен състав приема, че застрахователните премии и
"таксата за оценка на риска" са разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите
– ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК.
Клаузата на чл. 7. 1 от договора за кредит сочи, че във формирания размер на
главницата – ************ лева са включени и две застрахователни премии –
в размер на ******** лева и застрахователна премия BANK защита на кредита
в размер на ******** лева, както и еднократна такса за оценка на риска в
размер на ****** лева.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде повисок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на М. С. на Р. Б. (основен лихвен
процент плюс 10%), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50% от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
5
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Предвид изложеното, съдът приема, че застрахователните премии и
"таксата за оценка на риска", уговорени в процесния договор, представляват
разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е включен при
изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с което са
нарушени разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. р19, ал. 4
от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от
18.12.2014 г. е в размер на 10%, или годишният размер на разходите не следва
да надхвърля 50% от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с
разглежданата клауза за такса за оценка на риска и застрахователните премии
се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря повисок размер на
разходите по кредита от нормативно допустимия. В приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводната експертиза вещото лице е изчислило, че
ако към посочения ГПР от 48,2% се прибави и размерът на застрахователните
премии и "таксата за оценка на риска", то тогава годишният процент на
разходите ще е в размер на 78, 35%, надвишаващ нормативно установения
в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения.
В аспекта на изложеното, съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл.
22 ЗПК сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази
недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
6
От заключението на вещото лице по допуснатата, изготвена, приета и
неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установи в
производството, че от страна на кредитополучателя по договора са извършени
плащания в общ размер от **************** лева, с която сума са погасени
частично главница и дължими договорна и мораторна лихва по процесното
правоотношение. Доколкото по делото се установи, че ищецът има право да
получи единствено главницата по процесния договор за потребителски кредит
в размер на ************, 00 лева, то следва извод, че с извършените
плащания в общ размер от **************** лева следва да се погаси само
главница по процесното договорно правоотношение, като след извършеното
погасяване остава неплатен остатък за главница в размер на *************
лева. Предвид гореизложеното, съдът счита, че искът за главница е частично
основателен за сумата от ************* лева, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
*********** до окончателното изплащане на сумата, като се отхвърли за
разликата над този размер до пълния предявен размер от 12084.23 г.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на делото, право на разноски имат и двете страни.
В заповедното производство ищецът е сторил разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение в общ размер на *** лева, като с
оглед уважената част от исковете следва да му бъде присъдена сумата от
***** лева.
В исковото производство ищецът е претендира разноски за държавна
такса в размер на 347,04 лева, и юрисконсултско възнаграждение в размер на *
00 лева /определен в минимален размер съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ/ и ********* лева депозит за вещото лице. С
оглед уважената част от исковете, на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в исковото производство в размер на ****** лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове по реда
на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ,
7
че Г. Б. Н, ЕГН **********, дължи на А. С. В., ЕИК ****************.,
сумата от ************* лева, представляваща главница по сключен между
длъжника и "************* Договор за потребителски кредит №
************* от ******** г., ведно със законната лихва от *********** до
окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК от ********* г. по ч. гр. д. №
************** г. по описа на РСМ, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за главница до
пълния му предявен размер от 12************* лева
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „А. С. В., ЕИК ****************, срещу Г.
Б. Н, ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр.чл.415, ал.1 от
ГПК вр. чл.430, ал.2 ТЗ за установяване съществуване на вземане в размер на
******* лева – договорна лихва по процесния договор за периода
************** г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№
************** г. по описа на РС – Монтана, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „А. С. В., ЕИК ****************, срещу Г.
Б. Н, ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр.чл.415, ал.1 от
ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на вземане за сумата
************* лева – мораторна лихва за периода ************* г. ч.гр.д.№
************** г. по описа на РС - Монтана
ОСЪЖДА Г. Б. Н, ЕГН ********** с адрес: гр. С., да заплати „А. С. В.,
ЕИК ****************., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от ******
лева, представляваща сторени разноски в исковото производство, както и
сумата от ***** лева, представляваща сторени разноски в заповедното
производство по ч. гр. д ************** г. по описа на РСМ.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Монтана в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
8