№ 15283
гр. София, 07.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20231110169122 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от П. Р. Б.
срещу /ФИРМА/ искове, с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
обявяване за нищожна на клаузата за неустойка в чл. 10 от
Договор за потребителски кредит № 211593/20.06.2023 г., и
кумулативно осъждането на ответника да заплати на ищеца
сумата в размер на 10 лева, частично от сума в размер на
658,80 лева, недължимо платена сума по Договор за
потребителски кредит № 211593/20.06.2023 г., ведно със
законната лихва от 19.12.2023 г. до окончателното плащане.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни
права при твърденията, че на 20.06.2023 г. сключил с
ответника договор за предоставяне на потребителски
кредит № 211593 за отпускане на заем в размер на 2000 лв.
1
Поддържа, че кредитът е следвало да бъде погасен за 6
месеца, като размерът на годишния лихвен процент бил в
размер на 28,80%, а ГПР – 49,65 %. Сочи, че в чл. 10 от
договора било уговорено, че ищецът следва да заплати
неустойка в размер на 10,98 лв. плюс 0,183 % от усвоения
размер на кредита, в случай че не представи обезпечение на
кредитора съгласно условията на договора в тридневен
срок от подписването му. Излага, че съгласно погасителния
план е начислена неустойка в размер на 658,80 лева, като
общата сума, която следва да бъде заплатена от ищеца по
договора, е в размер на 2830,12 лева. Счита посочената
клауза за нищожна. поради това, че така уговорената
неустойка цели да заобиколи предвидения в чл. 19, ал. 4
ЗПК максимален размер на ГПР. Счита, че неустойката за
неизпълнение на акцесорно задължение излиза извън
присъщите функции – обезщетителна, обезпечителна и
санкционна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е нищожна.
Твърди, че е налице и заобикаляне на закона по смисъла на
чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1
ЗПК, тъй като с клаузата за неустойка се уговаря
допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение
на акцесорно задължение – непредставяне на обезпечение,
от което неизпълнение не произтичат вреди. Счита, че чл.
14 от договора е неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Заявява, че е налице нищожност на
целия договор, което води до недействителност и на
неустоечната клауза. Съзнателното погрешно посочване от
2
кредитора на размера на ГПР следва да се тълкува като
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
което е основание за недействителност на целия договор за
потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество депозира
отговор на исковата молба, с който не оспорва
основателността на предявените искове и ги признава с
единственото уточнение, че общата дължима сума за
неустойка е в размер на по-нисък от посочения от ищеца –
658,80 лв. Ответникът счита, че не е дал повод за завеждане
на делото и моли разноските да бъдат възложени в тежест
на ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. При условията на
евентуалност прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение и за
недължимост на ДДС, в случай че бъде включено към
възнаграждението.
В съдебно заседание ищецът П. Р. Б., редовно призован,
не се явява, не се представлява. С молба с вх. №
179516/03.06.2024г. поддържа исковата молба и моли за
уважаване на исковете.
В съдебно заседание ответникът /ФИРМА/, редовно
призован, се представлява от юрисконсулт Т., която
поддържа така направеното признание на исковите
претенции, включително и по отношение на допуснатото с
протоколно определение от 04.06.2024г. изменение размера
на предявената осъдителна претенция.
3
Съдът, след като взе предвид становищата на страните,
събраните по делото писмени доказателства и като ги
обсъди в тяхната съвкупност, съгласно изискванията на чл.
235 ГПК и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12
ГПК приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
С оглед поддържаното признание на исковете, не е
спорно по делото, че между П. Р. Б. и "/ФИРМА/" ** е
сключен Договор за потребителски кредит № 211593 от
20.06.2023г., по силата на който дружество е предоставило
на ищеца заем в размер на 2000, 00 лева, като последният се
е задължил да върне сумата, ведно с уговорената
възнаградителна лихва на 6 месечни вноски, всяка в размер
на 361,89 лева или общо сумата в размер на 2171,32 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Дружеството кредитодател е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, тоест страните имат качествата на потребител
4
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, съответно – на кредитор,
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, а сключеният между тях договор
по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което
за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон ЗПК.
Установителните искове са с правно основание чл. 26,
ал. 1, пред. 1 и пред.2 ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК, във
връзка с чл. 11, т. 10 ЗПК, като ищецът основава исковата
си претенция на обстоятелството, че невключването на
предвидената в договора неустойка, представлява
нарушение на изискването на чл. 11, чл. 19, ал.4 от ЗПК,
вр.143, ал.1 от ЗЗП и поддържа, че клаузата е уговорена в
нарушение на тези правни норми. В тази връзка следва да
се има предвид, че с клаузата на чл. 20 от договора
кредиторът е въвел изискване за предоставяне от страна на
кредитополучателя на обезпечение – поръчител, който да
отговаря на определени изисквания, а при неизпълнение на
това задължение, съгласно чл. 10 от договора,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 15, 60
лева плюс 0,260% от усвоения размер на кредита, за първия
ден на забава и 0, 260 % от усвоения размер на кредита за
всеки следващ ден, за който кредитът е обезпечен.
Настоящият съдебен състав намира, че така уговорените с
договора клаузи за неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита,
чрез поръчителство, както и за самото задължение за
5
такова, са неравноправни, респективно - такива, като
уговорени в противоречие със закона и противоречат на
добрите нрави, поради което същите са нищожни.
Неустойката, предвидена в чл. 10 от договора за
потребителски кредит за неизпълнение на задължението по
чл. 20 от същия е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави, тъй като е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Въведените пък с договора изисквания за вида на
обезпечението и срока за представянето му създават
значителни затруднения на кредитополучателя при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Уговорена по този начин претендираната сума не
съставлява неустойка, а част от печалбата на кредитора,
която е единствената цел за начисляването й, което означа,
че клаузата е уговорена в противоречие с нормата на чл. 19,
ал.4 от ЗПК. Клаузата за неустойка е и с неравноправен
характер по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като е
необосновано висока. Размерът й е фиксиран отнапред и с
оглед вторичния характер на задължението, което
обезпечава неизпълнение на задължение за обезпечаване на
главното задължение по договора, чрез поръчител,
безспорно създава значително неравновесие между
търговеца и потребителя. Установеното противоречие на
клаузите за предоставяне на обезпечение по кредита и за
неустойка при неизпълнение на това задължение със закона
и с добрите нрави прави същите нищожни, като съгласно
6
чл. 26, ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът не е породил
действие и за кредитополучателя не е възникнало
задължение за заплащане на сумите за неустойка по
договора. Следва да се има предвид, че предвид
разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК /Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.
/ съдът следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи в договорите, сключени с потребител. Освен това
трайна и постоянна е и съдебната практика, съгласно която
съдът следи служебно за нищожни договорни клаузи, дори
при липсата на възражение, а в случая такова е направено
и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е
нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес
и не се изисква събиране на доказателства, когато е налице
противоречие на нормата със императивни правни норми и
с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза,
както и при някои особени хипотези, при които
охраняването на блага от специфичен обществен порядък
преодолява поради изключителната си значимост
диспозитивното начало в гражданския процес. В подобен
смисъл са ТР № 1/15.6.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение №
198/10.8.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на IV г. о. на ВКС,
Решение № 229/21.1.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о на
ВКС и др.
Следователно установителната претенция следва да
бъде уважена, а уважаването и предпоставя и уважаване на
предявената осъдителна претенция за сумата в размер на 10
лева, частично от сума в размер на 658,80 лева, недължимо
7
платена сума по Договор за потребителски кредит №
211593/20.06.2023 г., ведно със законната лихва от 19.12.2023
г. до окончателното плащане, основателността на която е и
призната от ответника.
При този изход на правния спор право на разноски се
поражда в полза на ищеца на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
Съдът намира за неоснователно направеното възражение по
чл. 78, ал.2 от ГПК от ответника. Независимо, че той
признава исковите претенции, установените факти и
обстоятелства по спора не формират извод, че същият не е
дал повод за образуване на настоящото производство.
Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 100,00 лева,
която следва да му бъде присъдена. Съответно
процесуалният представител на ищеца – Е** „Д. М.“,
БУЛСТАТ **************, с адрес на упражняване на
дейността в ***************************** претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата в размер на 960,00
лева с ДДС по двата предявени иска, доколкото същият е
оказал безплатна правна помощ на ищеца. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, от
който е видно, че страните са уговорили процесуално
представителство в горепосочената хипотеза, както и
доказателства от които е видно, че Е** „Д. М.“ е
регистрирано по ЗДДС. Следва да се посочи, че ДДС е
дължимо на основание §2а от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. В
8
последно о.с.з. процесуалният представител на ответника
направи възражение за прекомерност. Съдът счита за
основателно искането с правно основание чл. 78, ал.5 от
ГПК. Налице е несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при
упражняване на процесуалните права, както и с обема на
извършената работа. Делото не се отличава нито с правна,
нито с фактическа сложност. Налице е многобройна и
непротиворечива съдебна практика по аналогични казуси.
По тази причина съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се присъди
възнаграждение, което е под минимално определеното, а
именно от по 200 лева за всеки от двата уважени иска. С
оглед на тълкуването дадено в решението по дело С-
438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения не следва да се прилага и съдът не е
ограничен с минимума, посочен в нея, в хипотези, подобни
на процесната. Изявлението за наличие на конкретно
основание за оказване на безплатна адвокатска помощ по
чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата обвързва съда и той
не дължи проверка в основното производство за
съществуването на посочената хипотеза. Така на
процесуалния представител на ищеца следва да се
присъдят общо разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 480,00 лева с ДДС.
9
Така мотивиран, съдът,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит №
2115936/20.06.2023 г., сключен между /ФИРМА/, ЕИК *************, като кредитодател и
П. Р. Б., ЕГН **********, като кредитополучател, на основание чл. 26, ал.1,пред.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на П. Р. Б., ЕГН
**********, сумата в размер на 10 лева, частично от сума в размер на 658,80 лева,
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 211593/20.06.2023 г.,
сключен между /ФИРМА/, като кредитодател и П. Р. Б., като кредитополучател, ведно със
законната лихва от 19.12.2023 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на П. Р. Б., ЕГН
**********, сумата в размер на 100,00 лева, деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.1
от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на Е** „Д. М.“, БУЛСТАТ
**************, с адрес на упражняване на дейността в *****************************,
сумата в размер на 480,00 лева с ДДС, адвокатско възнаграждение, присъдено в хипотезата
на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10