№ 9769
гр. София, 01.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20211110133865 по описа за 2021 година
Предявени са обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 143
от ЗЗП във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от Г. С.
КР. срещу „Креди Йес“ ООД за признаването за нищожен като противоречащи на закона и
на добрите нрави на договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане №
135232 от 27.05.2020 г., сключен между Г. С. КР. и „Креди Йес“ ООД, както и за
осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 319.16 лв., представляваща
недължимо платена по нищожен договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към
искане № 135232 от 27.05.2020 г., която сума се формира от неустойка по чл. 8 от договора в
размер на 286.13 лв. неустойка за неосигуряване на поръчител и сумата от 33.03 лв.
възнаградителна лихва периода от 27.05.2020 г. до 03.09.2020 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 14.06.2021 г. до
окончателното плащане на сумата.
Ищецът твърди, че на 27.05.2020 г. между него в качеството на кредитополучател и
ответника в качеството на кредитодател в бил сключен договор за предоставяне на паричен
заем № 217161 към искане № 135232, по силата на който му е бил предоставен кредит в
размер на 500 лв. Ищецът се задължил да върне кредита ведно с договорна лихва от 59.87
лв. с падеж на първа вноска 29.06.2020 г. и последна вноска на 27.11.2020 г. Съгласно чл. 6
от договора ищецът се задължил да предостави обезпечение – поръчителство на физическо
лице, като за неизпълнение на това задължение се предвиждала неустойка в размер на
286.13 лв., платима на погасителни вноски, всяка в размер на 47.68 лв. Ищецът извършил
следните плащания по договора: на 30.06.2020 г. - 141 лв., на 03.08.2020 г. - 282 лв., на
02.09.2020 г. - 141 лв., на 03.09.2020 г. - 282 лв. Договорът бил нищожен поради
противоречие на императивни норми на закона. Посочва се, че размерът на годишния
лихвен процент бил 40.08 %, поради което противоречал на добрите нрави и се явявал
нищожен и не се дължал. Процесния договор бил нищожен и относно клаузата за неустойка
поради неосигуряване на обезпечение. Предвид изложеното ищецът счита, че ГПР по
договора при посочените допълнителни неустоечни начисления надвишава предвидения
размер в договора, поради което дължимо платена била единствено главницата по договора
с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Моли договорът за кредит да бъде обявен за
недействителен, както и да му бъде възстановена заплатената сума над главницата от 500
лв., възлизаща на 319.16 лв., която сума се формира от неустойка по чл. 8 от договора в
размер на 286.13 лв. неустойка за неосигуряване на поръчител и сумата от 33.03 лв.
1
възнаградителна лихва периода от 27.05.2020 г. до 03.09.2020 г., ведно със законната лихва
от предявяване на исковата молба до окончателното заплащане. Пред съда процесуалния
представител на страната поддържа исковата молба и претендира разноски.
Ответникът оспорва предявените искове с отговор на исковата молба, подаден в
законоустановения срок. Навежда фактически и правни доводи за неоснователност на
твърдението за нищожност на чл. 8 от договора за кредит, която клауза била и индивидуално
договорена, която неустойка се дължала в пълен размер още от момента на настъпване на
основанието за начисляването . Неоснователно било твърдението за нищожност на
възнаградителната лихва, поради противоречие с добрите нрави, като начисленият ГПР бил
законосъобразен. Процесния договор бил сключен при спазване на изискванията на ЗПК.
Посочва се, че дори разпоредбата на чл. от процесния договор да се явява нищожна това не
водело до нищожност на договора. Претендира разноски.
Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба и
претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени обстоятелствата, че е
бил сключен договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане № 135232 от
27.05.2020 г., между Г. С. КР. и „Креди Йес“ ООД, че ищецът има качеството на
потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно ответникът е търговец по
смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, както и във връзка с процесния договор за заем ищецът е
заплатил на ответника сума в общ размер на 819.16 лв. Посочените обстоятелства се
установяват и от представения договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към
искане № 135232 от 27.05.2020 г., сключен между „Креди Йес“ ООД, като заемодател и Г. С.
КР. като заемател, съгласно който на заемателя е предоставена сумата от 500 лв., със срок на
връщане от 6 месеца на 6 вноски, при фиксиран лихвен процент по заема 3.330 % месечен
лихвен процент /39.96 % годишен/, процент на разходите на заема 47.672 %, като общия
размер на задължението възлизал на 559.87 лв. В чл. 6 от договора е предвидено, че
договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на изискванията на чл.
10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно обезпечение, а именно
ценна книга издадена в полза на замодателя. Съгласно чл. 8 е предвидено в случай на
неизпълнение на задължението по чл. 6 в тридневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговаря на изискванията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4
от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 286.13 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителния план
към настоящият договор за заем. В чл. 9 от договора е предвидено, че заемателя може
предсрочно да погаси заема, като в този случай имал право на намаляване на размера на
задължението си съгласно чл. 32, ал. 1 от ЗПК.
По делото е представен погасителен план по договор за предоставяне на паричен заем
№ 217161 от 27.05.2020 г, от който е видно, че кредитът е бил погасен на 03.09.2020 г. От
погасителния план е видно датите на плащане на сумите по кредита, размера на заплатените
суми, както и вида на погасеното задължение. Като по делото са представени разписка от
30.06.2020 г. за сумата от 141 лв. с основание вноска по кредит, разписка от 03.08.2020 г. за
сумата от 282 лв. с основание вноска по кредит, разписка от 02.09.2020 г. за сумата от 141
лв. с основание вноска по кредит, приходен касов от 03.09.2020 г. за сумата от 9 лв. с
основание застраховка по кредит, както и приходен касов от 03.09.2020 г. за сумата от
246.16 лв., с основание вноска по кредит.
Първият спорен между страните въпрос по същество в производството е свързан с
валидността на оспорените клаузи и дали тяхната нищожност води до нищожност на целия
договор.
В тази връзка, на първо място, настоящият съдебен състав приема, че
кредитополучателят Г. С. КР. е физическо лице, на което с процесния договор е предоставен
кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност.
С оглед на това ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
2
ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което
обстоятелства е и отделено за безспорно между страните.
По делото е несъмнено установено, че на 27.05.2020 г. между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски,
сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по
силата на който ответното дружество е предоставило парична сума от 500 лв. за срок от 6
месеца, при размер на вноската по кредита: 93.31 лв., годишен процент на разходите /ГПР/
47.672 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 39.96 %, и обща дължима сума по кредита: 559.87
лв. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има
изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 –
146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл.6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между
страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото
съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че
процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са
правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените
клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително,
представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 8 от процесния договор е
сключена в условията на неравнопоставеност водеща до нищожност поради противоречие с
добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в
обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието „добри нрави“ по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти,
обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни
норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата.
Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на
другата страна неизгодно условие. В процесния случай е уговорено в чл. 8 от процесния
договор, че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 6 от договора /осигуряване на
поръчител и ценна книга издадена в полза на заемодателя/ на заемателя се начислява
неустойка за неизпълнение в размер на 286.13 лв., която се разсрочвала, т. е. съгласно
предвидената разпоредба се предвижда задължение за длъжника за заплащане на
обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител/ на задълженията му по
договора. Такава уговорка се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата
излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира
3
от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите
нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна. В този смисъл са и
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. №
1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само
обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно
обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази
неустойка, са че вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. С оглед
на горното разпоредбата на чл. 8 от процесния договор се явява нищожна.
За пълнота следва да се посочи, че неоснователно е твърдението на ищеца, че в размера
на ГПР следва да се включи и предвидената в чл. 8 от договора неустойка. В нормата на чл.
19, ал. 1 ЗПК са регламентирани разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР. В
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК е регламентирано, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустоечната
уговорка, уговорена в противоречие с добрите нрави, не се превръща обаче във
възнаградителна лихва и не съставлява такава, ето защо поддържаните доводи на ищеца в
тази насока се явяват неоснователни. В случая доколкото се установи, че уговореният между
страните ГПР възлиза на 47.672 %, то в случая е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК
относно неговия размер.
От приложения договор се установява, че са заложени: фиксиран годишен лихвен
процент по заема /ГЛП/, в размер на 39.96 % и годишен процент на разходите /ГПР/, в
размер на 47.672 %, което е довело до оскъпяване на кредита. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на разходите по
потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите
разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния
размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР
обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на
възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и
при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно
да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към
възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати
прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени
разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. При нормативното отсъствие на
конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва,
преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за
използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява
кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и
да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл
нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
кредитора. В съдебната практика /решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II
г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на
ВКС/ се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната
лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено
кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки
4
/уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг,
като е изведено в съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а
ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 39.96 % е четири пъти размера на
законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10 %. С така
уговореното възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума,
изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които
си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено
съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От
друга страна, ответникът като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл
разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч.
информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 39.96 %, съдът намира за
противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата на чл. 3 от договора, в която е посочен годишен лихвен
процент от 39.96 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че в случая доколкото се касае за договор за потребителски
кредит, при констатиране на нищожност на посочените по-горе клаузи от същия, съдът е
длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им, като нищожността на
клаузите относно неустойката за договорно неизпълнение и на лихвата не влече нищожност
на целия договор – арг. чл. 26, ал. 4 ЗЗД. В случая констатираната нищожност на посочените
по-горе клаузи от договора ще доведе до тяхното неприлагане, но не и до нищожност на
процесния договор и потребителят дължи чистата стойност на кредита – по арг. от чл. 23
ЗПК, поради което предявения иск с правно основание чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 26, ал. 1
от ЗЗД за признаването за нищожен на целия договор за предоставяне на паричен заем №
217161 към искане № 135232 от 27.05.2020 г., се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 319.16 лв., представляваща недължимо платена по нищожен договор
за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане № 135232 от 27.05.2020 г., която сума
се формира от неустойка по чл. 8 от договора в размер на 286.13 лв. неустойка за
неосигуряване на поръчител и сумата от 33.03 лв. възнаградителна лихва периода от
27.05.2020 г. до 03.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на исковата молба – 14.06.2021 г. до окончателното плащане на сумата,
настоящият състав намира следното. Ищецът се позовават на изначална липса на основание
на ответника да получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Фактическият състав на
посочената норма изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване, липсва основание за преминаване на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването
на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при
получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция
на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие разпоредбите от процесния
5
договор отнасящи се до задължението за неустойка и лихва за нищожни. По делото не се
спори, а и от представения погасителен план по договор за предоставяне на паричен заем №
217161 от 27.05.2020. е видно, че кредитът е бил погасен на 03.09.2020 г., като съгласно
представените три броя разписки и два броя разходни и касови ордери ищецът бил заплатил
сумата в общ размер на 819.16 лв., с която сума били погасени главница в размер на 500 лв.,
договорна лихва в размер на 24.03 лв., неустойка в размер на 286.13 лв., застраховка по
кредит в размер на 9 лв. В случая сумата от 310.16 лв. се явява общия сбор на заплатената
сума за неустойка и лихва, която сума е събрана на основание клаузи, които се явяват
нищожни съгласно изложеното по-горе, поради което този иск се явява основателен за
сумата от 310.16 лв. За пълното следва да се посочи, че сумата от 9 лв., представляваща
застраховка по кредит не е предмет на заявената осъдителна претенция, поради което
въпроса на нейната дължимост не следва да бъде обсъждан. С оглед на горното предявения
иск се явява основателен за сумата от 310.16 лв., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на исковата молба – 14.06.2021 г. до окончателното
плащане на сумата, като за разликата до пълния претендиран размер от 319.16 лв. искът
следва да бъде отхвърлен.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед частичната основателността на исковата претенция по
чл. 55 ал. 1 от ЗЗД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във връзка с 38, ал. 2 от ЗА на
процесуалния представител на ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на
291.54 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
при този изход от спора ответникът има право на разноски, като страната претендира сумата
от 360 лв. адвокатско възнаграждение по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и 720 лв. адвокатско
възнаграждение по иска по чл. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. По делото е представен единствено
договор за правна защита и съдействие, в който е посочено договорно възнаграждение в
размер на 360 лв. платено в брой при подписване на договора за оценяем иск, както и 720
лв. договорно възнаграждение по неоценяем иск за обявяване на договора за нищожен без да
е посочено дали сумата е платена в брой или по сметка. Съгласно т. 1 от тълкувателно
решение № 6/2012 г. по тълк. д. № 6/2012 г. съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е
вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства
за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна
помощ е достатъчно и има характера на разписка. Доколкото в случая не са представени
доказателства за реалното заплащане на адвокатското възнаграждение претенцията по
отношение на иска за обявяване на договора за нищожен в размер на 720 лв. следва да бъде
оставена без уважение. С оглед частичната неоснователност на предявения иск по чл. 55 ал.
1 от ЗЗД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът има право на разноски, тъй като е
уговорил отделно адвокатско възнаграждение за защита по този иск, което е било заплатено
в брой /360 лв./, поради което на страната следва да се присъди сумата в размер на 10.15 лв.
Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице,
освободено от държавна такса или от разноски по производството /какъвто е настоящият
случай/, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като
съответните суми се присъждат в полза на съда. Поради това „Креди Йес“ ООД, следва да
бъде осъдено да заплати в полза на СРС съразмерно на уважената част от исковете сумата от
48.59 лв. –държавна такса за производството пред СРС.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. С. КР., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к.
„Люлин“, бл. 520, вх. 1, ет. 2, ап. 4, срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, иск с правно основание чл. 143 от
ЗЗП във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД, за признаването за нищожен като
противоречащи на закона и на добрите нрави на договор за предоставяне на паричен заем №
217161 към искане № 135232 от 27.05.2020 г., сключен между Г. С. КР. и „Креди Йес“ ООД.
6
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати на Г. С. КР., ЕГН **********, с адрес гр. София,
ж. к. „Люлин“, бл. 520, вх. 1, ет. 2, ап. 4, по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1,
предл.1 ЗЗД сумата от 310.16 лв., представляваща недължимо платена по нищожен договор
за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане № 135232 от 27.05.2020 г., която сума
се формира от неустойка по чл. 8 от договора в размер на 286.13 лв. неустойка за
неосигуряване на поръчител и сумата от 24.03 лв. възнаградителна лихва периода от
27.05.2020 г. до 03.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на исковата молба – 14.06.2021 г. до окончателното плащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска над уважения размер от 310.16 лв., до пълния претендиран размер от
319.16 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата
молба – 14.06.2021 г. до окончателното плащане на сумата.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати на адв. М.К. М., вписана в Софийска адвокатско
колегия, с адрес на кантората: гр. София, ул. „Княз Борис I“ № 104, вх. Б, ет. 1, ап. 25, на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 291.54 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Г.
С. КР. пред СРС.
ОСЪЖДА Г. С. КР., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. „Люлин“, бл. 520, вх. 1,
ет. 2, ап. 4, да заплати на „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
10.15 лв., представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати в полза на Софийски районен съд на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК сумата в общ размер от 48.59 лв., представляваща дължима държавна
такса по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7