Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София,16.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав
в публичното заседание на първи
юли
през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА
ПЪРВАНОВА
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 13105 по описа за 2019 г. ,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
Подадена е въззивна жалба от С.О., ответник в
производството пред СРС, срещу решение № 17523/24.07.2019 г., постановено от СРС, ГО, 69 състав по
гр. д. № 47488/2018 г., с което решение е уважен предявения иск с правно
основание чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./, както и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и в
тежест на ответника са възложени разноските по делото.
Във въззивната
жалба се излагат доводи за постановяване на решението в противоречие с
материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуалния закон.
Излагат се подробни възражения във връзка с неправилното ценене на събраните
доказателства от страна на първоинстанционния съд.
Твърди се, че възраженията на ответника не били обсъдени от СРС. Сочи се,
че свидетелят Н.присъствал през цялото време в залата, което представлявало
нарушение на чл.171, ал.1 ГПК. Тези показания били кредитирани от СРС макар при
разпита си свидетелят да не си спомнял за това дали е участвал в ПТП. Затова
противно на приетото от СРС, показанията не били непосредствени, конкретни и
безпротиворечиви. Вещото лице също не било пряк очевидец поради което със
заключението му не можело да се установи какви са щетите по вид и размер.
“Доказаността” на иска почивала на частни писмени документи. Налице било
съпричиняване, тъй като свидетелят имал офис на въпросното място и преминавал
от там всеки ден, т.е. познавал особеностите на пътното платно. Водачът
следвало да съобрази скоростта с особеностите на пътното платно като се арг. от
чл.20, ал.2 ЗДвП. ПТП било настъпило в светлата част на деня, при отлична
видимост, без други участници в уличното движение; препятствието било видимо от
дистанция и можело да се избегне и от най-неопитния шофьор при полагане на
дължима грижа. Затова счита, че сме в хипотезата на “груба небрежност”, която
изключва заплащането на застрахователно обезщетение.
Иска се да бъде отменено решението
изцяло и да се постанови друго, с което да се отхвърли така предявения иск,
алтернативно да се намали размера на претендираното
обезщетение, като се сочи, че същият бил прекомерно висок. Претендират се
разноски.
Постъпил е отговор от ищеца пред СРС- З. „А.“ АД, в който се излагат доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че не
били допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила, както се твърди от въззивника.
Счита, че е
доказал по делото, че застрахователното събитие е породено от факта на
бездействие на служителите на С.О. да обезопасят пътното платно. Това било
установено освен от показанията на свидетеля, така и от писмените
доказателства, както и от заключението на вещото лице. Житейски оправдано било
свидетелят да не си спомня за събитие от преди 5 г. Ангажирането на вещи лица
било процесуално допустимо и твърденията на въззивника, че вещото лице не е
очевидец, били абсурдни. Налице били всички предпоставки за ангажиране на
отговорността на ответника по реда на чл.49 ЗЗД. СРС бил указал, че
доказателствената тежест за доказване на съпричиняване е на ответника. Това, че
свидетелят имал на мястото на ПТП офис, не означавало, че водачът е запознат с
наличието на обезопасена дупка на пътното платно. Не било доказано нарушение на
чл.20 от ЗДвП. Освен това водачите нямали задължение да следят за наличие на
необезопасени и необозначени дупки на пътното платно. Необезопасената дупка не
представлявала “предвидимо препятствие” по смисъла на чл.20 от ЗДвП.
Несъстоятелен и недоказан бил довода на въззивника за допусната “груба
небрежност” от водача, която да изключва застрахователен риск. Претендират се
разноски, изразяващи се в юрисконсултско
възнаграждение.
Въззивната жалба е допустима:
Решението е връчено на въззивника на 08.08.2019 г и е обжалвано в срок на 21.08.2019 г.
Налице е правен интерес на въззивника за
обжалване на решението на СРС.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
За да уважи така предявения
иск, СРС, 69 с-в е приел, че ищецът е доказал предпоставките на чл.213, ал.1 КЗ, отм. Във връзка с чл.49 ЗЗД. Доказано било по делото, че между ищеца и
водача на увреденото МПС е било налице валиден застрахователен договор към
момента на ПТП- 08.05.2013 г. Застрахователят бил изплатил застрахователно
обезщетение в размер на 3 020,42 лв., обстоятелство, което не било спорно
по делото. Въз основа на документите, съдържащи се в преписката по щетата,
разпита на свидетеля Н.и заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото съдебно-автотехническа експертиза, се установил механизма на ПТП.От тези
доказателства се установило, че причина за настъпване на процесното ПТП е
преминаването на л.а.марка “Ауди”, модел А 8 Л, рег.№ ******, през дупка на
пътното платно, която не била обозначена и сигнализирана. От заключението на
САТЕ било видно, че повредите на МПС отговаряли на описанието по заявлението за
щетата, т.е. установен бил механизма на ПТП. От същото заключение се
установявала и причинно-следствената връзка между ПТП, осъществено на 08. 05.2013 г. От ответника, комуто била
доказателствената тежест, не било доказано соченото от него съпричиняване. По
делото не било спорно, че пътят, където е реализирано ПТП е общински по смисъла
на чл.3, ал.3 ЗДвП. Съгласно чл.19, ал.1,т.2 и чл.31 от ЗДвП, за ответника
съществувало задължение да осъществява дейностите по изграждане, ремонт и
поддържане на общинските пътища, вкл. Да обозначи неравности по пътя с
необходимите пътни знаци с оглед предупреждението на участниците в движението
съобразно чл.13 ЗДвП. В конкретния случай именно бездействието на служителите
на ответника били довели до реализиране на ПТП, поради което е била ангажирана
отговорността по реда на чл.49 ЗЗД. Относно размерът на отговорността СРС се е
съобразил с платеното на пострадалия от ПТП обезщетение в разер на
3 020,42 лв. независимо, че вещото лице е дало като размер на вредите
сумата от 3 193,10 лв. Присъдена е и сумата в размер на 10 лв., представляваща
обичайни разноски на основание чл.213, ал.,изр. 3 КЗ, отм. Или в полза на ищеца
е присъдена сумата в размер на 3 030,42 лв.
С оглед изхода по
главния иск, за основателен е бил приет и акцесорния по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Относно изпадането на ответника в забава СРС се е позовал на нормата на чл.213
а КЗ, отм. Поканата била получена от ответника на 10.09.2013 г., а срокът за
доброволно изпълнение бил изтекъл на 10.10.2013 г. Конкретният размер на
дължимата лихва е изчислен по реда на чл.162 ГПК и същият е определен в размер
на 923,93 лв. за периода от 19.07.2015 г. до 18.07.2018 г.
По доводите във въззивната жалба:
Относно иска по чл. 213, ал. 1 от КЗ, отм.:
Съгласно чл.
213, ал. 1, изр. 1 КЗ,отм., с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата
– до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне.
Основателността
на процесният иск по чл.213, ал.1, изр. КЗ е във връзка със задълженията
на С.О. по чл.31 и § 1
т.12,13 от ДР на Закона за пътищата
и чл.3 ал.1
Спорно между страните
във въззивното производство е дали уврежданията на автомобила, застрахован при ищеца, са резултат от
ПТП, настъпило, поради
наличие на необезопасена дупка на пътното плътно и от тук налице ли е неизпълнение на задължение от
страна на стопанина на пътя /ответник в производството пред СРС/ и съответно
ангажиране на неговата отговорност.
В настоящия случай посочените в чл.213, ал.1 КЗ предпоставки
са налице: установи се, че на 08. 05.2013 г. по време на действието на
сключения между ищеца и застрахования, договор за застраховка “Каско” е
настъпило предвидено в него застрахователно събитие, в резултат на което на
застрахованото МПС са били нанесени вреди, а ищецът е изплатил застрахователно
обезщетение. Видно от представените по делото Общи условия /ОУ/, раздел ІІІ
„Покрити рискове“, застрахователят /в случая ищец/ осигурява покритие на риска „ПТП”, при
сблъскване на МПС, вкл. препятствия на пътното платно, вкл. нарушена цялост на
пътното покритие /л.51 по делото пред СРС/.
Не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП задължена да осъществява дейностите по поддържането му е именно ответната С.О.. Съобразно чл. 13 ЗДвП ответникът е бил длъжен да означи съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед предупреждаване на участниците в движението.
С отговора по ИМ ответникът – СО, е навел
възражения за нарушение на чл.20 от ЗДвП, посочил е още, че водачът бил
действал при условията на „груба небрежност“. По делото не били представени
доказателства, че водачът не е действал под влиянието на алкохол или наркотици.
Оспорил е механизма на ПТП като е посочил, че по начина по който са налице
увреди по гумата на МПС, не може да се достигне до извода, че ПТП е настъпило
вследствие на попадането му в дупка на пътното платно.
Де факто доводите на ответника /пред
СРС/ касаят позоваване на клаузите от ОУ, изключващи отговорността на
застрахователя.
С.О., обаче, не е страна по
застрахователния договор и при положение, че застрахователят е платил дължимото
на застрахования, обезщетение, то тя не може да се позовава на клаузите от ОУ,
изключващи застрахователния риск.
Наличието на обезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно е установено по безспорен начин, вкл. и
представения снимков материал /л.24 по делото пред СРС/. Всъщност ответника и
не оспорва наличието на обезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно-
на кръстовището на ул.“Кораб планина“ и ул.“Трепетлика“, където е реализирано
процесното ПТП.
От заключението на САТЕ се установява
след „анализа на механизма на ПТП и съпоставка на щетите от Декларацията на
водача и опис-заключението на застрахователя”, че нанесените щети по лекия
автомобил са в следствие от реализираното ПТП на 08. 05.2013 г., т.е. налице е
причинно-следствена връзка, виж отговора по т.2 от заключението, л.48 по делото
/пред СРС/. Заключението не е било оспорено от нито една от страните.
Следователно, причина за ПТП е попадането на
автомобила в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно.
Действително, разпитаният като свидетел, водач на МПС,
което е реализирало ПТП, първоначално не си е спомнил дали е участвал в ПТП.
Разпитът се е състоял на 14.03.2019 г., т.е. близо 6 години след процесното
ПТП. След като, обаче, СРС му е предявил декларациите, подадени до
застрахователя, намиращи се на л.8 и 9 по делото пред СРС, свидетелят е заявил,
че документите са попълнени и подписани от него.
Въззивната инстанция не намира, че СРС е допуснал
нарушение на чл.171, ал.1 ГПК доколкото по делото не са били допуснати до
разпит други свидетели; свидетелят Н.е бил единственият.
Свидетелят е бил водач на МПС по време на ПТП, а не се
спори, че МПС, което е управлявал не е негова собственост, а на работодателя му.
Не се доказаха от ответника, въззивник, сочените в отговора по исковата молба,
обстоятелства по чл.172 ГПК, за заинтересованост на свидетеля.
Не се доказа настъпилото ПТП да е съпричинено от
водача на застрахованото МПС, тъй като дупката на пътното платно е била
необозначена, а ответникът, чиято е тежестта, не доказва, че дупкката е била
видима за водача, както и че е било възможно същата да бъде заобиколена.
Последното е останало само едно твърдение. Видно от доклада по чл.140 ГПК,
обективиран в определението от 01.02.2019 г./л.35 по делото пред СРС/, съдът е разпределил
доказателствената тежест между страните като е указал на ответника, че по
възражението му за съпричиняване, тежестта е негова.
Обхватът
на суброгационното право зависи от размера на
застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования.
С оглед
заключението на САТЕ, размерът на щетите е 3 193,10 лв., определен по
средни пазарни цени. Щетата е ликвидирана от застрахователя съобразно цената на
извършените авто-ремонтни дейности по фактура № 112
от 03.06.2013 г./л.15 по делото пред СРС/.
От представения с ИМ РКО, л.19 по делото пред СРС, се
установява, че на застрахования е заплатена сумата в размер на 3020,42 лв.
Правилно СРС е приел, че се дължи и сумата за обичайни
разноски, която е определил в размер на 10 лв., поради което искът е
основателен до пълния предявен размер, ведно с претендираната законна лихва от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
По иска по чл.86, ал.1 ЗЗД:
Ищецът претендира сумата в размер на
923,93 лв., представляваща лихва за забава от 19.07.2015 г.
Правилно СРС се е позовал на чл.213 а КЗ досежно изпадането на ответника в забава.
Следва да посочим, че с отговора по ИМ
ответникът не е оспорил размера на лихвата за забава. Въззивната
жалба също не съдържа доводи по този иск.
Тази
претенция се явява акцесорна на претенцията за главница по чл.213, ал.1 КЗ, поради което при уважаване на главния иск следва да бъде уважена и претенцията за
лихви за забава.
Поради съвпадане на крайните изводи
на двете инстанции, обжалваното решение на СРС следва да се потвърди.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора
разноските са правилно определени.
Пред въззивната инстанция:
При този
изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски за юриск.възнаграждение
в размер на 100 лв. и такива са направени, поради което му се присъждат.
Водим от горното, Софийският градски съд,
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 17523/24.07.2019 г., постановено от СРС,
ГО, 69 състав по гр. д. № 47488/2018 г., изцяло.
ОСЪЖДА С.О.
с адрес – гр. София, ул. “********, да заплати на ЗАД „А.“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
сумата в размер на 100 лв.- разноски за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: