№ 462
гр. Варна, 14.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско
дело № 20223110116619 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по предявени от О. Р. В. срещу
С.К. ООД в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожността
на клаузата на чл.11, ал.1 от Договор за потребителски кредит №
***/14.10.2021г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на
1108.74 лева, поради накърняване на добрите нрави, на осн. чл. 26, ал.1,
пр.III ЗЗД вр. чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП, а в евентуалност на основание
поради нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК вр. чл. 21, ал.1 ЗПК.
Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от
провеждане на исковете, навеждайки следните фактически твърдения:
Страните са сключили договор за потребителски кредит № ***/14.10.2021г.,
по силата на който ответникът е предоставил в кредит в размер на сумата от
1000 лева. Погасяването следвало да се извърши на 21 двуседмични вноски до
04.08.2022г. Договореният лихвен процент бил 40.05%, а ГПР 49.65 %. В т.5
от договора било посочено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с
едно от следните обезпечения - банкова гаранция и/или поръчител, отговарящ
на определени условия. При непредставяне на обезпечение, на основание
чл.11, ал.1 дължи неустойка в размер на 1108.74 лева, която следвало да се
заплати разсрочено на 21 двуседмични вноски, съобразно погасителния план.
Твърди, че клаузата, въз основа на която е предвидено заплащането на
неустойка за непредставяне на обезпечение е нищожна поради накърняване
на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Твърди, че уговорената неустойка
представлява допълнителна печалба за кредитора. С наличието на тази
уговорка се достига до нееквивалентност на престациите. Освен това посочва,
че не е дадена възможност на заемателя да избегне плащането на неустойка,
тъй като вземането ще възникне в сферата на заемодателя във всички случаи.
Счита, че неустойката е уговорена при неравноправни условия, тъй като не е
1
уговорена като обезщетение за неизпълнение на договорно задължение, а е
послужила за неоправдано и непосочено в договора оскъпяване на заема и
увеличаване на заемната тежест. Същата вменява задължение за обезпечаване
на отпуснат вече кредит. Твърди, че клаузата за предоставяне на обезпечение
цели да заобиколи нормата на чл. 19 ЗПК, поради което на основание чл. 21,
ал.1 ЗПК се явява нищожна. Намира клаузата за неравноправна по см. на чл.
143, т.19 ЗЗП, доколкото сумата, която се претендира с нея възлиза на 110 %
от размера на отпуснатия кредит. В евентуалност намира, че клаузата за
неустойка е необосновано висока, което е нарушение на чл. 143, т.5 ЗЗП.
Намира, че задължението за сумата от 1108.74 лева при неосигуряване в 3-
дневен срок на обезпечение противоречи в преследваната цел на закона - ЗЗП.
С тази уговорка се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което води до
допълнително увеличение размера на задължението. Счита, че клаузата не е
индивидуално уговорена, а бланкетно предвидена при предварително
изготвени условия на договора, при които кредитополучателя не би могъл да
влияе. Моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника. Не се
оспорва, че по силата на договор за потребителски кредит №***/14.10.2021г.
на ищцата е отпуснат паричен заем в размер на 1000 лева. Счита, че
уговорената клауза за неустойка не е в противоречие с правилата за добрите
нрави, което да води до нейната недействителност. Счита, че обезпечението
на предоставените в заем парични средства е съществен елемент при
преценка носене на риска от страна на кредитора при предоставяне в заем на
кредитополучателя на парични средства. При тези възражения намира, че
след като е преценил степента на риска при ищцата в качеството й на
кредитополучател по процесния договор, е счел за необходимо паричните
средства да й бъдат предоставени с представяне на обезпечение под формата
на посочване на поръчител или банкова гаранция. Само и единствено при
неизпълнение на условията, при които е допуснато обезпечението на
паричното вземане, ищцата би дължала процесната неустойка. Счита, че дори
и 3-дневния срок, който е уговорен за предоставяне на поръчителство да не е
бил достатъчен на ищцата да посочи поръчител, то същата би могла да поиска
удължаване на този срок, което действие не е сторено. Намира, че клаузата за
неустойка е уговорена по ясен и разбираем начин, поради което не би
следвало да бъде разглеждана като неравноправна на осн. чл. 143, ал.2, т.19
ЗЗП. Намира, че не е допуснато заобикаляне на закона по см. на чл. 19, ал.4
ЗПК, доколкото процесната неустойка не съставлява допълнително вземане
под формата на печалба по отпуснатия паричен заем. Счита, че размера на
неустойката не би следвало да бъде включен в ГПР доколкото обезщетенията
не попадат в общите разходи. Счита, че ГПР по процесния договор в размер
на 49,65 % е надлежно изчислен, съобразен с посочените в Приложение №1
към договора за паричен заем компоненти. В процесния договор ясно е
посочен размера на дължимата главница, договорна лихва и неустойка, която
се дължи единствено при бездействие от страна на ищеца, ако тя не
предостави в срок обезпечение на вземането под формата на поръчител. В
условията на евентуалност намира, че дори да бъде прогласена нищожността
на процесната клауза, то нищожността на отделни уговорки от договора не
влече нищожността на целия договор.
В рамките на срока и по реда на чл. 131 ГПК, ответникът С.К. ООД е
2
депозирал отговор на исковата молба, обективиращ искането му за приемане
за съвместно разглеждане в рамките на образуваното производство на
предявената от него срещу О. Р. В., насрещна искова молба с правно
основание чл. 79 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
следните суми: сумата 951.44 лева – непогасена главница по Договор за
потребителски кредит № ***/14.10.2021г.; сумата 138.94 лева –
възнаградителна лихва за периода 23.12.2021г.-04.08.2022г.., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Твърди, че по силата на договора, ищцата е следвало да заплати на
ответника сумата от 1000 лева главница и 201.26 лева договорна лихва. Към
настоящия момент вноските по кредита са падежирали, като незаплатените
суми са в исковия размер.
Депозиран е отговор по насрещния иск, с който се излагат възражения
за неговата неоснователност. Наведени са възражения, че договорът за
потребителски кредит е недействителен на осн. чл.22 ЗПК. Посочва се, че
същият не отговоря на изискванията визирани в разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т.9 ЗПК предвид непосочване на приложимия лихвен процент. В случая не е
ясно дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Счита, че договорът
е в противоречие на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК доколкото не се сочи какви точно
разходи се включват в общия ГПР в размер на 49,65 %. Намира клаузата за
възнаградителна лихва за нищожна, като счита, че същата е в противоречие с
добрите нрави. Намира, че погасителния план не отговоря на изискванията на
чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК доколкото липсва съответната информация. Сочи
липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита. Излага,
че в договора е посочен фиксиран лихвен процент по заема от 40.05 %, без
обаче да е ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Навежда
твърдението, че описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в
това число възнаградителна лихва и неустойка) водят до различен размер на
ГПР от посочения. Сочи, че действителният размер на ГПК по договора е над
максимално установения праг на ГПК, предвиден в ЗПК. Счита, че в
нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК ответникът „С.К." ООД не е включил в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка", която по своята същност представлява печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да
е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Счита договора за кредит за
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2
от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради
противоречие с добрите нрави предвид факта, че определеният от
кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включва и
начислената „неустойка") надвишава трикратния размер на законната лихва
за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми. Сочи, че са налице явно неизгодни условия по процесния
договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността
на насрещните престации.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК за безспорно и ненуждаещо
се от доказване в отношенията между страните по делото е прието, че на
3
14.10.2021г. между тях е сключен Договор за потребителски кредит № ***,
като в клаузата на чл. 11, ал. 1 от същия е предвидено заплащане на неустойка
от страна на кредитополучателя при непредоставяне на обезпечение в размер
на 1108.74 лева; че по силата на договора ответникът е предоставил на ищеца
кредит в размер на сумата от 1000 лева, който е следвало да се погаси на 21
двуседмични вноски до 04.08.2022г.; че договореният лихвен процент е
40.05%, а ГПР 49.65 %.
По иска на ищеца за признаване за нищожна клаузата за неустойка:
С оглед установените безспорни факти е видно, че ищецът е получил в
заем сумата от 1000 лв. и се е задължил да я върне на 21 вноски по
погасителен план, при падеж на последна вноска 04.08.2022 г. Уговорен е
лихвен процент в размер на 40.05 %, а годишният процент на разходите по
кредита е 49.65 %.
Сключеният между страните договор попада под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит.
Съдът намира претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок за нищожна
като неравноправна клауза, за която съдът следи и служебно /чл. 411, ал. 2, т.
3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори/. Клаузата за
предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда
обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите,
чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде
събрано. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с
добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели
само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е
настоящият случай и съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД (т.3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011,
IV г.о.; Р-88-2010 г., I т.о.; Р-702-2008 г. II т.о.). Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. От съдържанието на процесния договор е видно, че размерът на
уговорената неустойка възлиза на значителна част от заемната сума за срока
на целия договор. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се
заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемателя да предостави обезпечение
4
и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е
уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за неустойка изцяло противоречи на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично
нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечение на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по
себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително със значителна
сума спрямо предоставената главница. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал.
4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка.
Допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която е
уговорена тази неустойка може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО,
доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От
член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 става
ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на
целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити
на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се
приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се
5
улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело С-
565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид
това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
двама поръчители или банкова гаранция, което задължение става изискуемо
след неизпълнение на договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му, да се отпусне кредитът, която практика би съответствала
на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и
от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Съдът има
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата.
Предявеният главен иск се явява основателен и следва да се уважи
изцяло.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявения евентуален иск.
По насрещните искове на ответника за заплащане на главница и
възнаградителна лихва, съдът намира следното:
Установи се от извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза,
че ищецът О. В. е получила от ответника сумата от 1000 лв. по Договора за
потребителски кредит № *** от 14.10.2021г. Вещото лице посочва, че от
предоставената от ответника справка за движението по кредита за постъпили
от ищцата суми за погасяване на кредита се установява, че В. е заплатила на
ответника общата сума в размер на 625 лв., които са отнесени за погасяване
на 48.57 лева главница; 62.31 договорна лихва; 344.67 лева неустойка и
169.45 лева такси. Непогасеният остатък по договора за заем възлиза на
следните суми, както е посочено в заключението: главница в размер на 951.43
лв., договорна лихва в размер на 138.94 лв. и неустойка в размер на 764.07лв.,
или в общ размер на 1854.44 лв. Вещото лице посочва също така, че в
настоящият случай непогасеният остатък по кредита, формиран като чиста
стойност на главницата, е в размер на 951.43 лв. Използвайки нормативно
установената формула в Приложение 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК вещото лице
установява, че действителният размер на годишния процент на разходите по
процесния договор възлиза на 144.77 %, с което се надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България.
Както бе установено с процесния договор за потребителски кредит, на
ответника е предоставена в заем сума от 1000 лв., при уговорен ГЛП в размер
на 40.05% и ГПР в размер на 49.65 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
6
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Съдът намира, че в сключения между страните договор е посочено, че
ГПР е 49.65 %, но не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В договора е уредено
задължение за ищеца - в тридневен срок от сключване на договора да
предостави обезпечение за изпълнение на задължението си - поръчители
отговарящи на определени изисквания или предоставяне на банкова гаранция,
като е уговорено при неизпълнение на това задължение той да дължи
неустойка в размер на 1108.74 лв., която кредиторът е разсрочил. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит.
Съдът намира, че така уговорената неустойка от договора не притежава
обезпечителна и обезщетителна функция, тъй като е предвидена не за
неизпълнението на същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, а на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение
към кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК, кредиторът следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на
договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит и без
обезпечение. Поради това съдът приема, че основната цел на така уговорената
неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за
сметка на потребителя, тъй като това ще увеличи подлежаща на връщане
сума. Ето защо съдът счита, че уговорената в договора неустойка следва да
бъде включена в ГПР, при което положение ГПР ще бъде значително над 50%
или 144.77 %. Следователно така посочения в договора ГПР от 49.65% не
отговаря на действителния такъв, тъй като с предвидената неустойка се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер би надхвърлил законовото ограничение от 50%, съгласно
императивното изискване на чл. 19, ал. 5 ЗПК. В практиката на СЕС трайно е
проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не
само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато
не са посочени основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване /Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС/.
Следователно от съдържанието на договора не може да се извлече какво се
включва в годишния процент на разходите /Решение по въззивно гражданско
дело № 20223100502218 по описа за 2022 година на ВОС/.
Съгласно нормата на чл.22 от Закона за потребителския кредит, когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен.
Съдът намира, че договорът за кредит не отговаря на изискванията по
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК досежно посочване на годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
7
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи.
Главница възлиза на 1000 лева, а лихва в размер на 201.26 лева.
В случая чистата стойност на кредита е 1000 лева /заетата сума/. По
договора ответникът е извършил плащания в общ размер на 625 лева, които
следва де се приспаднат от главницата.
С оглед изложените мотиви на съда за нищожност на сключения между
страните договор, претенцията е основателна до сумата 375 лева – главница,
като за разликата над 375 лева до предявения размер, претенцията за главница
подлежи на отхвърляне. Искът за договорна лихва подлежи на отхвърляне.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 50 лв. внесена
държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в
полза на процесуалния представител на ищцата адв. М. В. М., АК- П., адрес
на кантора: гр. ***, ап. Б, следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищцата в размер на 493.05 лв. с ДДС, определен от съда по реда на чл. 36, ал.
2 ЗА вр. чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. параграф 2а от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По насрещния иск на ищеца „С.К." ООД се дължат разноски съобразно
уважената му част съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, като общите сторени разноски
са в размер на 400 лв. (100 лв. държавна такса и 300 лв. възнаграждение за
вещо лице). Съдът, на основание чл.78, ал.8 ГПК определя и юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. –
409.04 лева. Съразмерно на уважената част от насрещните искове следва да се
присъдят разноски в полза на ищеца „С.К.“ ООД в размер на 278.24 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в
полза на процесуалния представител на ответника по насрещния иск адв. М.
В. М., АК-П., адрес на кантора: гр. ***, ап. Б, следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ответницата в размер на 322.04 лева, определен от съда по
реда на чл. 36, ал. 2 от ЗА вр. чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. параграф 2а от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на клаузата на чл.11,
ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***/14.10.2021г.,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1108.74 лева, поради
накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал.1, пр.III ЗЗД.
ОСЪЖДА О. Р. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, да
заплати на „С.К." ООД, ЕИК ***, с адрес гр. ***, сумата от 375 лева,
8
представляваща остатък от дължима главница по договор за кредит № *** от
14.10.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ насрещния иск на „С.К." ООД, ЕИК ***, с
адрес гр. ***, срещу О. Р. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *** за
заплащане на главница за разликата над 375 лева до предявения размер от
951.44 лева и за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 138.94 лева,
за периода от 23.12.2021 г. до 04.08.2022 г. по договор за кредит № *** от
14.10.2021 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „С.К." ООД, ЕИК ***, с адрес: гр. ***, да заплати на О. Р.
В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разноските по делото в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА О. Р. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, да
заплати на „С.К." ООД, ЕИК ***, с адрес: гр. ***, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разноските по делото в размер на 278.24 лева.
ОСЪЖДА „С.К." ООД, ЕИК ***, с адрес: гр. ***, да заплати на
адвокат М. В. М., АК- П., адрес на кантора: гр. ***, сумата от 493.05 лева с
ДДС адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска
помощ и съдействие на ищцата по иска по чл. 26 ЗЗД и сумата от 322.04 лева
с ДДС адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска
помощ и съдействие на ответницата по иска по чл. 79 ЗЗД, на основание чл.
38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал.2
ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9