№ 114
гр. София, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Стефан Илиев
Членове:Вера Чочкова
Стефан Милев
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20251000600169 по описа за 2025 година
Протест от Софийската градска прокуратура (СГП) и жалба от защитата на
подсъдимия М. И. М. (ЕГН: **********) са станали повод за образуваното пред САС
производство по гл. XXI (вр. чл. 378, ал.5) НПК за проверка на Решение №
576/08.10.24 г. по н.о.х.д. № 4239/24 г., което СГС постановил след като още в
разпоредителното заседание (чл. 252 НПК) служебно трансформирал инициираното по
обвинителен акт дело в процедура по гл. 28 НПК.
С оспорваното решение подс. М. бил оправдан (чл. 378, ал.4, т.2 НПК) по
обвинението да е извършил престъпление по чл. 345, ал.2 НК (обвинение, разгледано
от Градския съд като първа инстанция поради особеното качество на дееца – народен
представител в 48 ОНС) и наказан (на основание чл. 305, ал.6, вр. чл. 301, ал.4 НПК) с
глоба от 200 лв. и 6-месечно лишаване от право да управлява МПС за осъществено на
10.01.23 г. в гр. Велико Търново административно нарушение по чл. 175, ал.3 ЗДвП –
управляване на нерегистриран по надлежния ред лек автомобил.
Протестът е с искане М. да бъде признат за виновен за предявеното с
обвинението престъпление по чл. 345, ал.2 НК (чл. 336, ал.1, т.2 НПК) и освободен от
наказателна отговорност по чл.78а, ал.1 НК, а доводите в него са срещу преценката на
СГС, че деянието е само формално съставомерно и е с явно незначителна обществена
опасност (чл. 9, ал.2 НК). Жалбата на подсъдимия, пък, оспорва правомощието на
първата инстанция в производство по гл. 28 НПК да прибягва към общите правила за
1
налагане на административно наказание в случай на оправдателна присъда (чл. 305,
ал.6 НПК) и - доколкото в чл. 378, ал.4, т.2 НПК такава възможност не е изрично
предвидена – съдържа искане за отмяна на тази част от решението.
Изтъкнатите дотук аргументи са преповторени от страните в проведеното пред
САС открито въззивно заседание, а в последната си дума подс. М. изразява съжаление
за проявената от него административна небрежност.
Решението е правилно. САС не намери основания за неговата отмяна или
изменение.
Фактите по делото не са предмет на спор. СГС е установил картината на
събитията идентично на предявените с обвинителния акт обстоятелства и нито
прокурорът, нито подсъдимият имат възражения в тази насока. Не се налага и
цялостното им преповтаряне от въззивната инстанция; още повече, че извършеният от
САС анализ на доказателствата не разкрива „нови фактически положения“ по смисъла
на чл. 316 НПК. Малко преди обед на 10.01.23 г. по бул. „България“ в гр. Велико
Търново подс. М. (към посочената дата – народен представител в 48 ОНС) управлявал
л.а. „Смарт – Форфоур“ без регистрационни табели, който няколко дни преди това
закупил от „Спринт Ауто“ ЕООД като пълномощник на В. З.. С колата, която все още
нямала надлежна регистрация, М. пътувал към сградата на ОДМВР-Пътна полиция, за
да извърши нужните действия по регистрирането й. В района на ул. „Бузлуджа“
подсъдимият бил спрян от полицейски патрул, който констатирал административно
нарушение по чл. 140, ал.1 ЗДвП и съставил АУАН № 23127500843/10.01.23 г.
Всички доказателствени материали, които Градският съд е ползвал при
постановяване на своето решение, са еднопосочни относно цитираните дотук факти,
но въпреки това са били прецизно обсъдени в своята взаимовръзка. Непосредствено
проведените в първата инстанция разпити на полицейските служители К. и Г.,
съпоставени с изготвените по случая документи (акт за нарушение, докладна записка,
разпечатка за регистрация по заявление № 23127500843/10.01.23 г. и свидетелство за
регистрация – част I, № *********/10.01.23 г.), потвърждават, че именно подс. М. е
бил водачът на спряното за проверка МПС, което не е било надлежно регистрирано и
се е движило без контролни номера, но в същото време разкриват, че веднага след
деянието автомобилът е бил откаран в ОДМВР-ПП, където е регистриран на името на
собственика В. З.. Наличните по делото договор за покупко-продажба, пълномощно от
Занева към М. и показания на св. М. (управител на продавача „Спринт Ауто“ ЕООД)
са напълно достатъчни за да обосноват установеното по повод предшестващите
деянието събития: уговарянето на сделката и транспортирането на колата от гр. Варна
до гр. Велико Търново от П. М. с временни табели, които били демонтирани при
предаването й на подсъдимия още на 09.01.2023 г. И доколкото в протеста и жалбата
СГС не е бил упрекнат в неправилен доказателствен анализ, пред втората инстанция на
2
практика не са предявени никакви възражения, на които да се дължи изричен отговор
(чл. 339, ал.2 НПК).
Спорна е единствено правната страна на делото, защото според прокурора подс.
М. е извършил престъпление по чл. 345, ал.2 НК, за което е бил неправилно оправдан,
а според защитата - следва да бъде отменено дори и санкционирането му за
административното нарушение по чл. 175, ал.3 ЗДвП.
И двете тези касаят приложението на материалния закон към иначе правилно
установените факти, поради което следва да бъдат самостоятелно обсъдени.
Неоснователен е, на първо място, протестът относно отправеното с него искане
подс. М. да бъде признат за виновен в престъпление по чл. 345, ал.2 НК.
Признаците на посочения състав са напълно идентични с административното
нарушение по чл. 175, ал.3 ЗДвП и - доколкото самият закон не е очертал ясно с какво
степента на обществена опасност по чл. 345, ал.2 НК надскача тази по чл. 175, ал.3
ЗДвП, единственият възможен разграничителен критерий остава преценката на
страничните (несъставомерни) обстоятелства, които в случая смекчават или отегчават
отговорността на дееца. Тук изводът на Градския съд, че броят на смекчаващите данни
правят деянието малозначително (чл.9, ал.2 НК), с явно незначителна обществена
опасност, следователно – и непрестъпно, не е голословен. Касае се, от една страна, за
деец, който е с добри характеристични данни – с чисто съдебно досие, с престижна
обществена професия и образование, с ясно съзнание за проявената от него
небрежност спрямо правилата за движение и изразено съжаление за случая. В същото
време, формалният характер на изпълнителната дейност по чл. 345, ал.2 НК; времето,
мястото и начинът на реализиране на самото деяние в действителност разкриват
неговата малозначителност до степен съдът да откаже да го квалифицира като
престъпно. Полицейската проверка е била извършена в момент, в който подсъдимият
практически е бил „на път“ към органа, компетентен да извършва регистрацията на
новозакупени превозни средства и такава е била заявена и получена буквално часове
след съставянето на акта за нарушение. Поведението на М. е укоримо единствено
доколкото същият не се е възползвал от услугите на т.нар. „репатрак“, а е придвижил
чрез шофиране колата до сградата на ОДМВР-ПП. Става дума за изцяло изолирана
проява в житейския път на подсъдимия, която по никакъв начин не е засегнала
съществено обществените отношения по пътна безопасност. Защото криминалният
състав по чл. 345, ал.2 НК очевидно трябва да преследва по сериозни цели в защитата
на засегнатите отношения (за разлика от този по чл. 175, ал.3 ЗДвП) и да е приложим
когато деецът е пренебрегнал правилата за регистрация заради по-силно укорими цели
и подбуди (например: прикрИ.е на откраднато МПС, опит за нерегламентирана
подмяна на идентификацията, опит за лично прикрИ.е след извършено престъпление
или нарушение и т.н.). При това положение – да се твърди, че управляването на
3
нерегистриран автомобил в посока към органа по регистрация превръща водача в
престъпник, само защото последният не се е възползвал от услугата за платено
репатриране, означава да се зачеркнат базови разбирания за понятията „престъпление“
(чл. 9, ал.1 НК) и „обществена опасност“ (чл.10 НК).
По делото няма отегчаващи отговорността факти, които да възпрепятстват
преценката за приложение на чл. 9, ал.2 НК. В протеста като такива са изтъкнати
решението на подсъдимия да управлява сам нерегистрирания автомобил (вместо да
заплати за „репатрак“), продължаване на същото поведение дори след
„санкционирането“ му от спрелия го полицейски екип, управляването на МПС без
задължителната застраховка „гражданска отговорност“, както и данните за други
административни нарушения на ЗДвП, отразени в справката-картон за водача.
Изтъкнатите от прокурора обстоятелства обаче са заявени едва с въззивния
протест; те изобщо не са включени в обвинителния акт (съобразно изискването по чл.
246, ал.2 НПК), така че подсъдимият да се е защитавал до този момент срещу тях, а
вменяването им в негова тежест за първи път от втората инстанция, без надлежното им
фактическо предявяване, при всички положения би ограничило неговите процесуални
права. Но – дори и разгледани по същество, на цитираните данни не може да бъде
придаден „отегчаващ характер“: първо – защото решението на дееца да транспортира
инкриминирания лек автомобил до органите на КАТ, без да ползва платена услуга за
репатриране, е всъщност част от признаците на законния състав на престъплението по
чл. 345, ал.2 НК и за него важи правилото по чл. 56 НК; второ – защото съставянето на
АУАН не означава „санкциониране“ на водача, а единствено констатация на
нарушение, която е повод за започване на административно-наказателна процедура;
трето – защото престъплението по чл. 345, ал.2 НК не е свързано с възможността за
допускане на широк спектър от нарушения на ЗДвП (каквито са случаите по чл. 342-
343 НК), поради което въпросът дисциплиниран шофьор ли е по принцип
подсъдимият няма пряко значение, което да завишава или занижава обществената
опасност на деянието или дееца.
Казаното дотук мотивира САС да сподели тезата на СГС, че деянието на подс.
М. е само формално съставомерно по чл. 345, ал.2 НК и поради явно незначителната
си обществена опасност то не съставлява престъпление. Не е имало пречка, обаче, за
същото деяние Градският съд да накаже подсъдимия за нарушение по чл. 175, ал.3
ЗДвП и в тази насока неговата въззивна жалба е също неоснователна.
Аргументът на въззивния жалбоподател, че в особените правила по гл.28 НПК
съдът, който оправдава обвиняемия (чл. 378, ал.4, т.2 НПК), няма правомощие,
аналогично на това по чл. 305, ал.6 НПК, се основава на соченото от защитата р.
126/18-III, но прегледът на цитирания съдебен акт мотивира апелативната инстанция в
случая да се придържа към задължителните разяснения, които В(К)С е дал в
4
тълкувателната си практика.
В т.17 от П-7/85-Пл. е указано, че в производството по освобождаване на
обвиняемия от наказателна отговорност „по въпроси, за които няма специални
правила, се прилагат съответните правила по НПК“, а в Т.р. 3/14-ОСНК не е
изоставена тезата, че процедурата по гл. 28 НПК е вид наказателно (а не
административно-наказателно) производство, в което се „прилагат общите правила на
процесуалния закон“. В това производство съдът дължи обсъждане на принципно
разрешимите при постановяването на присъдата въпросите по чл. 301, ал.1, т.т. 2,9 и
12 НПК, а след нормативните промени от 2017 г. (ДВ, бр.63/17 г.) произнасянето
„съставлява ли деянието престъпление“ (чл. 301, ал.1, т.2 НПК) изисква и преценка
дали то „съставлява административно нарушение“ (вж. привръзката на чл. 301, ал.4,
към ал.1, т.2 НПК).
Ето защо, ограничаването на решаващия съд при произнасянето му по чл. 378,
ал.4, т.2 НПК да прилага само част от общите правила (чл. 301, ал.1, т.2 НПК), без
взаимовръзката им с останалите разпоредби, които са синхронизирани с тях (чл. 301,
ал.4 и чл. 305, ал.6 НПК), не намира законова опора. Вярно е, че единствената изрична
препратка в гл.28 НПК е към чл. 17-21 ЗАНН (чл. 379 НПК), но тя касае стеснително
само правилата „при решаване на делото“ относно „приложението на правилото non
bis in idem, забраната за групиране на административни наказания, недопустимост
на условно (отложено) административно наказание, правилата за отнемане на
средството и предмета на нарушението“ (Т.р. 3/14-ОСНК). Съвсем уместна тук,
впрочем, се явява и бележката на прокурора в откритото заседание пред САС, че след
като за въззивния съд, който проверява решението по чл. 378, ал.4 НПК единствено по
общия ред на гл. 21 НПК (чл. 378, ал.5 НПК), няма ограничение „да оправдае
подсъдимия и да му наложи административно наказание…“ (чл. 336, ал.1, т.4 НПК),
на още по-голямо основание такава пречка не би могла да съществува и пред първата
инстанция.
И още един аргумент за възможността чл. 301, ал.4 и чл. 305, ал.6 НПК да бъдат
прилагани при условията на чл. 378, ал.4, т.2 НПК. Действието на материалния закон
спрямо гражданите, които са извършили административно нарушение, следва да е
винаги еднакво и да не зависи от вида на процедурата (обща или особена), чрез която
се е стигнало до решаващия съдебен акт. Противното крие опасност при идентични
ситуации (деяния) един случай да бъде санкциониран, а друг – не. Споделянето на
тезата на защитата на подс. М. на практика би означавало, че спрямо едно и също
деяние, което покрива признаците на административно нарушение, би могло да се
стигне до различно приложение на материалното право: веднъж – когато, въпреки
възможните предпоставки на чл. 78а НК прокурорът е внесъл обвинителен акт и
съдът, разглеждайки делото по общия ред, е оправдал подсъдимия и приложил с
5
присъдата чл. 301, ал.4, вр. чл. 301, ал.1, т.2 НПК; и втори път – когато прокурорът е
сезирал съда с предложение по чл. 375 НПК или с обвинителен акт, но впоследствие (в
разпоредителното заседание) производството е било преобразувано (чл. 252 НПК) в
такова по глава 28 НПК; тук, съобразно наведените доводи, евентуален оправдателен
акт по чл. 378, ал.4, т.2 НПК не би могъл да доведе до санкционирането на дееца по чл.
305, ал.6 НПК.
И доколкото в случая САС счита, че Градският съд е имал правомощието да
обсъжда възможността за наказването на подс. М. за нарушение по чл. 175, ал.3 ЗДвП
в съответствие с чл. 305, ал.6 НПК, първата инстанция правилно е отчела и наличните
съставомерни признаци на въпросното нарушение. Изпълнителното деяние М. е
осъществил в качеството си на „водач“, като е „управлявал моторно превозно
средство, което не е регистрирано по надлежния ред“, регламентиран в Наредба № I-
45/24.03.2000 г. (приложима по силата на чл. 140, ал.2 ЗДвП).
Дори да бъде споделена защитната теза на подс. М., че – приемайки като
пълномощник връчения му лек автомобил, той е организирал придвижването му до
ОДМВР-ПП без да знае, че временните регистрационни номера са демонтирани,
отговорността по чл. 175, ал.3 ЗДвП не би отпаднала. Подобно поведение от
субективна страна разкрива единствено „небрежност“, а извършените по
непредпазливост административни нарушения са принципно наказуеми (чл. 7 ЗАНН).
Фактите по делото, обаче, по-скоро сочат на проявен от дееца пряк умисъл – още при
фактическото приемане на превозното средство М., който е юрист по образование, е
имал възможността да го огледа, да констатира липсващите табели и съзнателно да
осмисли правомерно ли е управляването на автомобил с подобен статус. А
обстоятелството, че на процесната дата (10.01.23 г.) той е бил спрян за полицейската
проверка именно по пътя си към органа, компетентен да го регистрира, недвусмислено
разкрива знанието за липса на законна регистрация. Преведено на езика на самия
закон, казаното означава, че деецът е съзнавал обществено-опасния характер на
деянието и неговите последици (проявени със самото му осъществяване, поради
неговия „формален“ характер) и е искал (целял) настъпването им.
Наложеното от СГС административно наказание по чл. 175, ал.3 ЗДвП (6 месеца
лишаване от право да се управлява МПС и 200 лв. глоба) е минималното, предвидено в
закона; няма правна възможност за допълнителното му занижаване; липсва и протест
на прокурора с искане за неговото увеличаване. Следователно, така
индивидуализираната санкция следва да бъде запазена; още повече, че същата
кореспондира на отчетените смекчаващи обстоятелства около деянието и дееца.
По изложените дотук съображения, като прецени протеста и жалбата за
неоснователни и като провери служебно в цялост оспорения с тях съдебен акт, на
основание чл. 338, вр. чл. 378, ал.5 НПК, Софийският апелативен съд (Наказателно
6
отделение, Трети състав),
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 576/08.10.24 г. по н.о.х.д. № 4239/24 г. на СГС.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7