О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил, 14.08.2020 г.
Кюстендилският
окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание на четиринадесети
август две хиляди и двадесета година, в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ БОГОЕВА
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
като
разгледа докладваното от съдия Костадинова в. гр. д. №382 по описа за 2020 г.
на КнОС и на основание чл.267 от ГПК, за да се произнесе взе предвид :
Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с
чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК..
Образувано
е по частна жалба на „***“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление: гр. ** срещу
разпореждане от 04.03.2020 г. по ч.гр. д. № 436/2020 г. на ДнРС, в частта, в
която е отхвърлено заявлението на
дружеството срещу М.Н.Г., с ЕГН **********, с адрес: *** за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 600.50 лв., представляваща неплатено възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги, произтичащо от сключен между страните договор за
потребителски кредит № ********** от 19.12.2018г.
В
жалбата се твърди, че разпореждането на първоинстанционния съд е неправилно и
необосновано, поради което следва да бъде отменено.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на
длъжника.
Съдът,
като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
При
служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият
съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е
допустима. При служебната проверка за редовност на частната жалба се
установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка
с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно
чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на разпореждането, а по допустимостта - в обжалваната
му част. Според чл. 278, ал. 2 от ГПК ако отмени обжалваното разпореждане съдът
сам решава въпроса по жалбата.
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление на „***“ ЕООД, ЕИК:*********,
срещу М.Н.Г., с ЕГН **********, за следните суми: 574.88 лева - главница,
договорна лихва в размер на 89.96 лева за периода от 20.02.2019г. до
25.07.2019г., неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги
в размер на 600.50 лв. и лихви да забава
за периода от 21.01.2019г. до 25.07.2019г., в размер на 47.37 лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането. Районен съд е уважил заявлението за главницата,
договорната и мораторната лихви и го е отхвърлил за неплатеното възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги.
Съдът счита, че частната жалба е
неоснователна.
За да
бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на
изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа
всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното
производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му.
Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, задължава съда служебно да
извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави
или дали не се основава на неравноправна клауза. Тъй като договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит (ЗПК), нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. Съдът
намира, че посоченото възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги
противоречи на закона.
Сключеният
между „***“ ЕООД и М.Н.Г. договор, представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са
приложими разпоредбите на този закон. Заявителят е претендирал сума в размер на
600.50 лв., представляваща
неплатено възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги, произтичащо
от сключен между страните договор за потребителски кредит № ********** от 19.12.2018г. Според чл. 10а от ЗПК
кредиторът може да събира такси /т.е. възнаграждение/ за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, но тези дейности не може да са свързани с
управлението на кредита и освен това трябва да са точно и ясно определени в
договора. Освен това таксата може да се събира само веднъж за едно действие. В
заявлението заявителят не е посочил изрично какви дейности са включени в пакета
от допълнителни услуги. В своята жалба заявителят поддържа, че сключването на
допълнително споразумение е опционно, по избор на потребителя, и зависи
единствено от неговата воля. В заявлението е посочено обаче, че плащането на
това възнаграждение е включено в общия размер на месечната вноска по кредита,
според погасителния план.
Настоящият
въззивен състав счита, че това възнаграждение по своя характер е дейност по
усвояване и управление на кредита и с това споразумение се целѝ
заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. То противоречи и на добрите
нрави, тъй като размерът му е 100% от този на отпуснатия кредит. Добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. С оглед постановките, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009
г. от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, съдът намира, че тези
клаузи са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Нищожността произтича и
от разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Наред с
изложеното, споразумението за допълнителни услуги се явява нищожно и по смисъла
на чл. 143, ал. 1 ЗЗП като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй
като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Възможните проявни форми на неравноправни клаузи са изброени в т.
1-18 на, ал. 1, но по аргумент от т. 19 следва че изброяването е примерно, а не
изчерпателно. Към тези разпоредби препраща нормата на чл. 24 от ЗПК. Цитираните
по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според
чл. 3 Директивата счита за неравноправна дадена клауза, когато въпреки
изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
По
отношение на възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не
разполага с правомощия да се произнася по валидността на договорни клаузи,
настоящият съдебен състав счита, че същото е неоснователно, тъй като съдът може
служебно, без въведено възражение от страната да констатира противоречието на
договорни клаузи със закона или добрите нрави и/или дали искането се основава
на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това, каквото задължение му е вменено с разпоредбата на чл. 411,
ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК. Допълнителен аргумент за това е и, че съгласно
практиката на съда на ЕС, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13, и по този начин да компенсира тази неравнопоставеност /в този
смисъл решения по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08,
С-244/98, С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10/. Доколкото потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от търговеца условия, без да
може да повлияе на съдържанието им, то несъмнено съдът може служебно да констатира
и противоречието на договорни клаузи в потребителските договори със закона или
добрите нрави, без това да представлява нарушение на диспозитивното начало.
С
оглед на това съдът приема, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2 от ГПК за
издаване на заповед за изпълнение за посочената сума.
Предвид
гореизложеното настоящият състав приема, че атакуваното разпореждане на РС-
Дупница в обжалваната част е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
Водим
от изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 04.03.2020 година, постановено по ч.гр.
дело № 436/2020 г. на ДнРС, в частта, в която
е отхвърлено заявлението на „***“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление: гр. *** срещу М.Н.Г., с ЕГН **********, с адрес: *** за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 600.50 лв., представляваща неплатено възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги, произтичащо от сключен между страните договор за
потребителски кредит № ********** от 19.12.2018г.
В
останалите части разпореждането е влязло в законна сила.
Определението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: