Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 11.03.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1916 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №559555 от 10.12.2018г.,
постановено по гр.дело №42380/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 28-ми състав, е осъдена
А.„П.И.”, гр.София да заплати на ”ДЗИ - О.З.” ЕАД на основание чл.410 от КЗ във
връзка с чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД
сумата от 671.42 лв., представляваща регресно вземане по платено застрахователно
обезщетение за настъпило застрахователно събитие по договор за имуществена
застраховка „Каско”, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.06.2018г.
до окончателното й изплащане, и 15 лв., ликвидационни разноски, както и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 510.00 лв., направени разноски по делото.
Постъпила е
въззивна жалба от А.„П.И.”, Областно
пътно управление-***, с която се обжалва изцяло решение №559555 от
10.12.2018г., постановено по гр.дело №42380/2018г. по описа на СРС, І Г.О.,
28-ми състав, като са инвокирани доводи за неправилност, незаконосъобразност на
съдебния акт, постановен в противоречие на материалния закон и при допуснати
нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че неправилно СРС е приел за
доказано, че щетите по процесния автомобил са вследствие на преминаване през необезопасена и
необозначена дупка на пътното платно, част от републиканската пътна мрежа, както и не е изяснен по безспорен начин механизма на ПТП. Сочи
се, че за тези обстоятелства представеният протокол за ПТП не се ползва с
материална доказателствена сила, тъй като в него липсва ясно и точно описание
на механизма на настъпилото ПТП. Поддържа се още, че правният спор е решен при
неизяснена фактическа обстановка, тъй като по делото не е установено с каква
скорост се е движил процесния автомобил, имало ли е пътни знаци, ограничаващи
скоростта за движение. В тази връзка се сочи, че водачът на лекия автомобил е
карал с несъобразена с пътните условия скорост, което е довело до невъзможност
да предприеме мерки за предотвратяване на настъпилото ПТП, същият с поведението
си е допринесъл за настъпването на ПТП и е налице хипотеза на съпричиняване,
която не е отчетена от първоинстанционния съд при определяне на дължимото
застрахователно обезщетение. Излага се, че след като по делото не е установен
по категоричен начин механизма за настъпилото ПТП и причинно-следствената
връзка между механизма на ПТП и причинените щети, то на това основание
предявеният иск се явява неоснователен и недоказан. Допълнителни съображения по
същество на правния спор са изложени и в писмено становище от 29.11.2019г.. По горните
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното
съдебно решение и постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира
присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - ”ДЗИ - О.З.” ЕАД, чрез
адв.С.Г., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност
на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи, че в резултат на съвкупната
преценка на всички събрани по делото доказателства и при правилно тълкуване и
прилагане на материалния закон е обоснован крайният извод на първоинстанционния
съд относно фактите и обстоятелствата, обуславящи механизма на ПТП и наличието
на пряка причинна връзка между него и настъпилите вреди, съответно за наличието
на основание в закона за ангажиране на регресната отговорност на ответника. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 360.00 лв. с ДДС,
съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
Предявен е от
”ДЗИ - О.З.” ЕАД срещу А.„П.И.” иск с правно основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ
във връзка с чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД за сумата от 671.42 лв., регресно вземане по платено
застрахователно обезщетение, и сумата от 15.00 лв.направени ликвидационни
разноски.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявения от ”ДЗИ - О.З.”
ЕАД срещу А.„П.И.” иск с правно основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ във връзка с
чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност
на предявения иск с правно основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ във връзка с чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.410,
ал.1, т.1 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят
встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните
разноски, направени за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в
това число в случаите вреди, произтичащи от неизпълнение на договорно
задължение. В случая регресното право срещу ответника
/въззивник/ се основава на чл.49 ЗЗД, регламентиращ отговорността на
възложителя за вредите, причинени при или по повод изпълнението на възложена
работа.
Видно от законовата разпоредба
предпоставките за предвидената суброгация са: 1) да е бил сключен договор за
имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е
изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
В настоящия случай посочените
предпоставки са налице, доколкото се установи, че на 08.03.2018г. по време на действието на
сключения между ищеца и застрахования ЕТ”И.М.-М.” договор за застраховка “АвтоКаско”, клауза „Пълно Каско”, със срок на действие от 28.05.2017г. до 27.05.2018г., е настъпило предвидено в
него застрахователно
събитие, като в резултат на преминаване на застрахования автомобил през необезопасена
и необозначена дупка на пътното платно на Северна тангента на Околовръстен път,
на около
Неоснователно
е възражението
на жалбоподателя за недоказаност на обстоятелството, че процесното ПТП е
настъпило вследствие на преминаване на застрахования автомобил през
необезопасена и необозначена дупка на пътното платно на републикански път. Това
обстоятелство се доказва от представен от ОПП-СДВР-София протокол за ПТП №1711382
от 08.03.2018г., който представлява официален документ, съставен след оглед на
място от длъжностно лице- служител на МВР, в кръга на службата му и по
установените в закона ред и форма /съобразно Наредба №І- 167/24.10.2002г./
Действително, съобразно чл.179, ал. 1 ГПК материалната доказателствен сила на
протокола обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая
това е спазено. Протоколът е съставен от полицейски служител след посещение на място в деня на инцидента,
т. е. служителят лично е установил фактите на база извършен оглед и
професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на разказа на
водача. Отразените в протокола обстоятелства са потвърдени от констатациите на
вещото лице в приетата по делото съдебно-автотехническа експертиза, в която
изрично е посочено, че причинените щети по влекач марка „Скания” с рег. №*******,
могат да се получат при преминаване през дупка, намираща се на пътното платно.
Следователно с оглед събраните доказателства съдът намира за установен по
делото механизма на ПТП, който отговаря на описанието в протокола, като от
заключение на изслушаната по делото АТЕ се доказва причинната връзка между този
механизъм и настъпилите вреди на автомобила. В случая след като протоколът за
ПТП е бил надлежно изготвен след извършен от съставителя му оглед на мястото на
произшествието и съставлява доказателство за възприетите от длъжностното лице
факти и направените пред него изявления и действия, то в доказателствената
тежест на ответника е било установяването на различна фактическа обстановка,
като напр. липсата на необезопасена и необозначена дупка на пътното платно в
участъка, в който е настъпило процесното произшествие, или изпълнение на
задължението му за поставяне на предупредителни пътни знаци за обозначаването
на съществуващото препятствие на пътното платно. Доказателства в горния смисъл
не са ангажирани от въззивника-ответник до приключване на устните състезания
пред първата инстанция. Наред с това съдът намира да посочи, че даденото от
вещото лице по авто-техническата експертиза заключение, установяващо причинна
връзка между описаното в протокола ПТП и настъпилите щети, не е оспорено от
ответника по надлежния за това ред в закона.
На следващо място неоснователно
се явява релевираното във въззивната жалба възражение досежно факта, че водачът
на лекия автомобил е карал с несъобразена с пътните условия скорост, което е
довело до невъзможност да предприеме мерки за предотвратяване на настъпилото
ПТП, същият с поведението си е допринесъл за настъпването на ПТП и е налице
хипотеза на съпричиняване. В доказателствена тежест на въззивника-ответник е да
ангажира доказателства в горния смисъл с оглед твърдените от него факти, което
не е сторено до приключване на устните състезания по делото пред първата
инстанция. При това положение настоящият състав намира за недоказано твърдяното
противоправно поведение на водача, както и наличието на принос от същия за
настъпилото ПТП.
В случая и с оглед на
представените по делото доказателства, неоспорени от въззивника-ответник в хода
на производството пред първата инстанция, настоящият въззивен състав приема, че
по делото е установено по несъмнен начин, че вредите са настъпили на посочения
в исковата молба пътен участък, който е част от републиканската пътна мрежа, поради
което са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на
въззивника –ответник. Правилни и законосъобразни са изводите на
първоинстанционния съд по повод факта, че на база събраните по делото
доказателства – протокол за ПТП, безспорно се доказва, че въззивника-ответник е
пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск. С оглед установеното в
случая настъпване на вреди по застрахования при ищеца автомобил вследствие на
преминаване му през необезопасена и необозначена дупка на пътното платно, е
установено и бездействие от страна на компетентните служби на ответната
административна структура за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1 ЗДвП/, от което са причинени вредите по автомобила. Налице е
следователно противоправно бездействие, което е основание за ангажиране
отговорността на ответника- възложител на работата при условията на чл.49 ЗЗД,
като съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на виновно поведение не
е необходимо. При така изложените съображения претенцията на ищеца по чл.410,
ал.1, т.1 от КЗ вр. чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане
обезщетение за имуществени вреди, които настоящият съд приема за доказани по
делото, е установена по основание.
С оглед изготвеното по делото заключение на АТЕ относно действителния
размер на причинените вреди и предвид диспозитивното начало в гражданския
процес правилно първоинстанционният съд е уважил предявения иск в пълния му
предявен размер, кредитирайки приетото по делото заключение.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение, в т.ч. и в частта за разноските като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция от въззиваемата
страна за присъждане на разноски, на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.1 от ГПК въззивникът следва да бъде
осъден да му заплати сумата от 360.00 лв., представляваща направени разноски за
платено адвокатско възнаграждение, съгласно списък по чл.80 от ГПК и
доказателства за реално сторени такива. Наведеното от въззивника-ответник
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно
доколкото претендираните от въззиваемия разноски за платено адвокатско
възнаграждение са в минимален размер, предвиден в Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №559555 от 10.12.2018г., постановено по гр.дело №42380/2018г. по
описа на СРС, І Г.О., 28-ми състав.
ОСЪЖДА А.„П.И.”,
с ЕИК *******, с адрес: гр.София, бул.”*******; да заплати на ”ДЗИ - О.З.” ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 360.00 лв. /триста и шестдесет лева/, направени разноски
за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./