№ 14866
гр. С., 30.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:A.K.Г
при участието на секретаря Д.Г.Д.а
като разгледа докладваното от A.K.Г Гражданско дело № 20231110144485 по
описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Е. Д. М. срещу П., с която са предявени
претенции за осъждане на ответника да заплати на ищеца 24 000 лева –
обезщетение за неимуществени вреди от следното изказване на прокурор от
СРП в съдебно заседание на 10.07.2023 г.: „Ноторно известно е, че съдът по
време на съдебното следствие може да установи деяние, по което да признае
подсъдимият за виновен. Не е необходимо да има повдигнато обвинение от П..
Ето защо исковата претенция в тези твърдения е неоснователна и респективно
– недопустима.“, претърпени в периода от 10.07.2023 г. до 28.07.2023 г., ведно
със законната лихва от 10.07.2023 г. до окончателното плащане.
В исковата молба ищецът твърди, че прокурор В. като представител на
П. е казала посоченото в последния абзац, с което потвърдила превратно
прилагане на закона, от което ищецът претърпял неимуществени вреди –
почувствал, че се отрича правото му на защита, и претърпял неимуществени
вреди. Излага подробни съображения защо подобно тълкуване на правото
протИ.речи на множество актове на ЕС, Съвета на Европа и ООН, като
навежда множество доводи за характера на обвинението в наказателния
процес и обвързващото му значение за съда при произнасяне на присъда.
В законоустановения срок е подаден отговор от ответника – П., с който
предявеният иск се оспорва. Поддържа се нередовност на исковата молба,
защото ищецът не бил описал вредите си и защо ги поддържа за този период,
твърди, че искът е недопустим, тъй като не се прилага чл. 2в ЗОДОВ. Оспорва
да има нарушение на правото. Поддържа, че размерът на иска е сериозно
завишен. Поддържа, че ищецът е бил страна в много съдебни производства и,
ако има вреди, те са с ниска интензивност. Оспорва вредите да са в причинна
1
връзка с изказването.
В съдебното заседание ответникът иска отхвърляне на иска поради
недоказани протИ.правни деяния на лице, на което ответникът е възложил
работа.
Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и
възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
Безспорно е между страните, че ищецът излежава от 2013 г. наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 17 години и 6 месеца, а това се установява и
от справка на лист 28 – 29 от делото.
Съгласно приобщен по делото (на лист 43) протокол от открито
заседание от 10.07.2023 г. по гражданско дело № 3306/2022 г. на Софийския
районен съд, 169. състав, около 10:50 часа на същата дата пред съда прокурор
В. от Софийската районна прокуратура е казала: „Ноторно известно е, че
съдът по време на съдебното следствие може да установи деяние, по което да
признае подсъдимият за виновен. Не е необходимо да има повдигнато
обвинение от П.. Ето защо исковата претенция в тези твърдения е
неоснователна и респективно – недопустима.“
Съгласно представено на лист 72 удостоверение от лекар от Затвора в С.
на 08.05.2024 г. ищецът е бил в хипертонична криза. От представен на лист 76
– 80 от делото амбулаторен журнал на болницата в Затвора – С. се установява,
че на 3 и 4 юли 2023 г. ищецът е бил с кръвно налягане със стойности
съответно 160/95 и 180/95 мм живачен стълб. На лист 84 – 85 е представен
амбулаторен журнал от 12.07.2023 г., в който за ищеца също е установено
кръвно налягане 160/95 мм живачен стълб.
В съдебното заседание на 08.05.2024 г. е разпитан свидетелят на ищеца
И. А., който дава показания, че познава ищеца от 2019 г., когато бил преместен
в същата затворническа група. Не е в една килия с него, но знае, че страда от
безсъние и хипертония. Знае, че ищецът често ходи по съдилища и все се
оплаква, че е жертва на съдебната система. Оплаквал се е от прокурори, но
затова, че е искал отвод и по други поводи. Няма спомен ищецът да е казвал,
че е оспорвал реплика на прокурор.
Съдът кредитира показанията на свидетеля като последователни и
логични, подкрепящи се от останалите доказателства по делото.
Останалите доказателства по делото са свързани с разследвания срещу
ищеца и нямат отношение към делото.
Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна
страна:
На първо място, настоящият съдебен състав не намира основания да
прекрати производството по реда на чл. 126 ГПК или чл. 299 ГПК поради
идентичност на същото с други заведени от ищеца искове. Тъй като ищецът
води 533 граждански дела към 28.06.2023 г. пред Софийския районен съд
(според справка от информационната система след юни 2021 г.), е възможно
да има такова, което е с идентичен предмет, но настоящият съд след
2
задълбочена проверка, доколкото е по силите му, не го откри, а и ответникът
не твърди да има такова, поради което, дори и да има предходно заведено дело
между същите страни и със същия предмет, което би било основание за
недопустимост на настоящото решение, за настоящия съдебен състав е
обективно толкова трудно да го открие, че в интерес на скоростта на
правосъдието е спорът да се разгледа по същество.
По отношение на квалификацията на иска и процесуалния ред за
разглеждането му съдът намира, че освен изброяване на разпоредби от
правото на Европейския съюз, ищецът не посочва нито едно конкретно
действие на прокурор, което да може да бъде представено като нарушение на
акт на Европейския съюз, различен от Хартата на основните права, а
последната съгласно своя чл. 51 никога не се прилага от държавите
самостоятелно, а само във връзка с други права. Изброените в исковата молба
принципни положения от уводната част на Договора за Европейския съюз не
е ясно как могат да се засегнат от необвързващо съда правно становище на
прокурор в пледоарията , разпоредбите от Договора за функциониране на
Европейския съюз, посочени в исковата молба, се отнасят или до
дискриминация, или до уреждане на компетентност на Съюза по
международноправни въпроси и също не са свързани с фактите по делото.
Цитираните разпоредби от Директива 2106/343/ЕС относно презумпцията за
невиновност – чл. 2 и чл. 6 също не са относими към фактите на настоящия
процес, тъй като не се оспорва нито една реплика, в която ищецът бива обявен
за виновен, а до оценка относно правомощията на наказателния съд.
Поради това съдът служебно е квалифицирал иска правилно според
изложените от ищеца факти по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл.
31, ал. 4 от Конституцията. Че предметът на иска е по тази квалификация – т.е.
че нарушение на правата по Хартата извън приложното поле не се
квалифицира по чл. 2в ЗОДОВ, и че съдът има право и служебно да я
определи, е постановено вече в акт на контролната за съда инстанция в
Определение № 436/10.01.2024 г. по въззивно частно гражданско дело №
11467/2023 г. на Софийския градски съд, II-в въззивен състав, недопуснато до
касация с Определение № 1411/26.03.2024 г. по частно гражданско дело №
693/2024 г. на ВКС, ΙΙΙ ГО.
За да се уважи предявеният иск, съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД лице,
работещо за ответника, следва да е имало протИ.правно поведение. В случая
се твърди протИ.правно поведение чрез слово, поради което отговорността е
ограничена от чл. 39 от Конституцията, който гарантира правото на свобода на
мисълта и изразяването като мнение (съдът ще използва като
взаимнозаменяеми изразите „свобода на мнение“, „свобода на изказване“ и
„свобода на изразяване“ и техните производни), но поставя и редица
ограничения във втората си алинея, а правилото съответства по дух и
формулировка на чл. 10 от Конвенцията за правата на човека и основните
свободи („Европейската конвенция за правата на човека“, „ЕКПЧ“), като
националният закон и рамките на позволената реч може да бъдат анализирани
както като основания за незаконност по националното право, така и в
съответствие с ограничителната рамка пред националния съд, наложена от
3
практиката на ЕСПЧ. В национален план въпросите за свободата на мнение и
неговото разпространяване са изяснени в Решение № 7/04.06.1996 г. по конст.
дело № 1/1996 г. на Конституционния съд, както и в други актове, и с нарочни
разпоредби на Наказателния кодекс и Закона за защита от дискриминация.
Това е от съществено значение, тъй като съгласно чл. 10 ЕКПЧ всякакви
ограничения на свободата на изразяване следва да са предвидени в позитивния
национален закон и да отговарят на другите посочени в разпоредбата
критерии, сред които по настоящото дело са значими два – санкциониране на
изразяване на мнение се допуска, когато това цели запазването на
достойнството на други граждани, но само ако това е „необходимо в
демократичното общество“, т.е. търси се баланс между правото на изказващия
се и засегнатия.
Трайната съдебна практика както на българските съдилища, така и тази
на ЕСПЧ, различават ясно правилата относно изказвания, които се
отнасят до факти, и тези, които съдържат мнение в чистия смисъл на думата –
оценъчно съждение. По настоящото дело изказването на прокурора не изнася
или изяснява нови факти, а показва оценката му относно дейността на съда.
По принцип допустимите изказвания, съдържащи оценка на автора си, може
да бъдат протИ.законни в много тесен кръг от случаи, но това не е
невъзможно или изключено.
Настоящият съдебен състав не приема буквално отразеното заключение
в някои съдебни актове на Върховния касационен съд – напр. Решение №
62/06.03.2012 г. по гр. дело № 1376/2011 г., IV ГО; решение № 85/23.03.2012 г.
по гр. дело № 1486/2011 г., IV ГО, и други, което е вярно за разгледаните там
случаи, но не и по принцип, че са забранени само изказвания, изразяващи
оценка, които представляват обида. Подобно рестриктивно становище вече е
ставало повод за осъждане на Б. от ЕСПЧ – вж. напр. решението Б. и Г. с/у Б.,
жалба № 29335/13, §§ 66 – 67 и 73, 16 февруари 2021 г., където се приема, че
съществуват и други становища, а не само обидни такива (мотиви относно
ограничителното тълкуване на обидата – в § 58 от решението).
Законодателството изрично забранява малко по-широк кръг оценъчни
съждения – такива, които умишлено накърняват честта на някого, като
въвежда престъплението обида (чл. 146, ал. 1 НК); които подбуждат към
водене на военни действия (чл. 407 – 408 НК); които подбуждат агресия към
определени групи по дискриминационни или религиозни подбуди (чл. 162 и
164 НК); които целят уязвяване на групи от хора по признаци, които те самите
не могат да контролират – дискриминация чрез слово (чл. 5 ЗЗДискр);
изказвания, представящи неосъден като виновен в извършване на
престъпления (чл. 31, ал. 3 от Конституцията), както и изказвания, с които се
проповядва фашистка или антидемократична идеология, или се призовава за
насилствена промяна на конституционния ред (чл. 108, ал. 1 НК).
В случая се атакува становище на прокурор по въпроса може ли съд да
се произнесе по непредявено обвинение. Дори това становище да е правно
невярно, това не е протИ.правно. Неаргументираност на подобно становище
или неговата неправилност може да покажат ниска подготовка,
непрофесионализъм, опит за защита на невярна теза по други подбуди, но
4
доколкото изказването „Ноторно известно е, че съдът по време на съдебното
следствие може да установи деяние, по което да признае подсъдимият за
виновен. Не е необходимо да има повдигнато обвинение от П.. Ето защо
исковата претенция в тези твърдения е неоснователна и респективно –
недопустима,“ нито призовава към насилие, нито е насочено към конкретно
лице (и поради това не може да бъде обидно), съдът намира, че то няма как да
е протИ.правно. Удовлетворението на лицето, което е оборило това изказване,
се осъществява в рамките на дебата и размяната на мнения – този, който е
прав, морално може да укори качествата на неправия. С това се изчерпват
всички последици от едно такова оценъчно съждение, дори и да се приеме за
невярно или неточно в контекста на изказването.
Щом изказването не е протИ.правно, то не може да доведе до
отговорност, поради което искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ответникът на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК.
Същият претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, които
съдът по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК определя на 100 лева поради ниската правна
сложност на делото, но и големия материален интерес, и следва да осъди
ответника да ги плати.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Д. М. иск с правна квалификация чл. 49
ЗЗД във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 31, ал. 4 от Конституцията за осъждане
на П., с код по БУЛСТАТ: *******, и адрес: С., бул. „В. да плати на Е. Д. М., с
ЕГН: **********, и постоянен адрес: С., ж.к. „Д., сумата от 24 000 лева
(двадесет и четири хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди от
следното изказване на прокурор от Софийската районна прокуратура в
съдебно заседание на 10.07.2023 г. по гражданско дело № 3306/2022 г. на
Софийския районен съд, 169. състав: „Ноторно известно е, че съдът по време
на съдебното следствие може да установи деяние, по което да признае
подсъдимият за виновен. Не е необходимо да има повдигнато обвинение от
П.. Ето защо исковата претенция в тези твърдения е неоснователна и
респективно – недопустима“.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК Е. Д. М., с ЕГН:
**********, и постоянен адрес: С., ж.к. „Д., да плати на П., с код по
БУЛСТАТ: *******, и адрес: С., бул. „В. сумата от 100 лева (сто лева) –
юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския
градски съд в двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5
6