Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 8969 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 23827 от 28.01.2019 г.,
постановено по гр. д. № 13848/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІI-ро
Гражданско отделение (II ГО), 75-ти състав, районният съд е признал за
установено по предявените искове от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, против Д.Ф.К., ЕГН **********, че ответника дължи на „Т.С.” ЕАД на основание
чл. 415, ал. 1 от ГПК сумата от 1 290,
61 лева, представляваща стойността на потребената топлинна енергия за
периода от м. 09. 2012 г. до м. 04. 2013 г., за топлоснабдяван имот –
апартамент № 80, находящ се в град София, ж.к. „*******”, ведно със законната
лихва върху главницата считано от 06.06.2014 г., като е отхвърлил иска за
разликата до пълния предявен размер от 2
195, 67 лева, като неоснователен. Районният съд е признал за установено и
че Д.Ф.К. дължи на ищеца по предявен от него иск по реда на чл. 422 ГПК с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 201,54 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 31.10.2012 г. до 14.05.2014 г.,
като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 259, 02 лева, като неоснователен и
недоказан.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, Д.Ф. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД общо сумата от
448, 72 лв. – разноски съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата
от 60, 23 лв. – разноските по гр. д. № 30739/2014 г. по описа на СРС, 75 с-в..
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу отхвърлителните части на първоинстанционното решение е депозирана
въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на същите поради противоречие с материалния закон. Поддържа
се, че съгласно заключението на приетата по делото съдебно-техническата
експертиза е имало сума за възстановяване за процесния период, като с нея са
погасени стари задължения чрез прихващане, поради което претендираната сума е
дължима в цялост. Сочи се, че дяловото разпределение за периода е извършено в
съответствие с действащите нормативна уредба и общи условия на ищеца,
по-конкретно сумите за топлинна енергия са начислени по прогнозни месечни
вноски, като след края на всеки отоплителен сезон са изготвяни изравнителни
сметки на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Съобразно
изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните
части и предявените установителни искове да бъдат уважени изцяло. Претендират
се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата – Д.Ф.К., в
указания законоустановен срок за отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в отхвърлителната
част. Претендира разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника – Д.Ф.К.. Поддържа
се, че решението е неправилно и незаконосъобразно в обжалваните части. Оспорва
се дължимостта на претендираната топлинна енергия, като се поддържа, че в
процесния период имота не е ползван, поради което такава не е била доставена и съответно
– потребена. Поддържа се и че същата е неправилно изчислена поради факта на
неизвършена проверка в законоустановения срок на общия топломер в сградата. Твърди
се, че партидата за имота е сменена на името на ответницата едва на 01.02.2013
г., поради което за част от него исковата претенция е следвало да се насочи към
Евегения Якнева – предишният титуляр. Същевременно се твърди, че в периода,
преди процесния, имотът е ползван от друго лице – Д.Я.. Поддържа се, че не са
обсъдени възраженията на ответника за незаконосъобразност на методиката за
изчисляване с европейкосто законодателства – Директива 2011/83 ЕС и Директива
2006/32 ЕС, както и възраженията му за недоказано качество на евентуално
доставената в имота топлинна енергия. Акцентира се, че след като имотът не е ползван
от нито едно лице не следвало да бъде начислявана топлинна енергия за битово и
горещо водоснабдяване (БГВ) на основание чл. 69, ал. 2 от Наредба №
16 334/06.04.2017 г. Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение
да бъде отменено в обжалваните части и предявените установителни искове да
бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски и платен адвокатски хонорар.
От „Т.С.” ЕАД в указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор на
въззивната жалба на ответника.
Третото лице-помагач на
ищеца - „Т.с." ЕООД, не взема становище по въззивните жалби.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Софийски
районен съд, Гражданско отделение (ГО), 75-ти състав, е бил
сезиран с предявени от въззивника-ищец – „Т.С.“ ЕАД, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, срещу ответника, в качеството
клиент на топлинна енергия, доставена в топлоснабден недвижим имот – апартамент
№ 80, находящ се в град София, ж.к. „*******”, в процесния период.
За доказване на основателността на предявените искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост
и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на претендираното количество топлинна
енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
По въззивната жалба на „Т.С.” ЕАД:
Жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
С оглед
непреклудираните доводи, изложени във въззивната жалба, спорът в настоящето въззивно производство касае въпроса какъв е
размерът на дължимата цена за потребена топлинна енергия предвид твърдяно
от ищеца извършено прихващане на вземания на длъжника по прогнозни сметки с
просрочени негови задължения за изминал период извън процесния.
Претендираната от ищеца цена за потребена
топлинна енергия в топлоснабдения имот за периода месец септември, 2012 г. –
месец април, 2013 г. е в размер на 2 195,67 лв. Съгласно заключението на
приетата по делото съдебно-техническа експертиза (л. 65 и сл. от делото пред СРС),
което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изготвено, цената
на действително потребеното количество топлинна енергия в имота, без предишни
просрочени или неплатени сметки, без изравнявания за периоди извън процесния, е
в размер на 1 290,61 лв. Посочената от вещото лице сума е формирана след
като от начислената такава за периода са извадени сумата от 434,58 лв. – сума
за получаване от ищеца по данни от изравнителните сметки, и сумата от 517,8 лв.
– начислена без основание сума за битово и горещо водоснабяване (БГВ).
Правилно първоинстанционният съд е възприел заключението
на СТЕ в частта, с която установява дължимия размер на задължението за
потребена топлинна енергия за процесния период, без да взема предвид извършени
от ищеца „прихващания" със суми за връщане от изготвените изравнителни
сметки за процесния период със стари задължения на ответника за период преди
процесния. Подобно счетоводно приспадане няма нормативна опора, а сторнирането
е само счетоводна операция за поправяне на допуснати грешки при
осчетоводяването. Ищецът може единствено да прихваща по реда на чл. 103 ЗЗД свои вземания срещу насрещни вземания на ответника, но в
случая такива насрещни вземания на ответника не съществуват. Клиентът би
притежавал вземане за получаване на сумата по изравнителните сметки само ако
реално е платил прогнозните суми, за които при годишните отчети е установено,
че надвишават реално доставената топлинна енергия, т.е. при плащане в повече.
При липса на такива надплатени суми, каквато е процесната хипотеза, за клиента
не възниква и вземане за връщане на същите, при което е невъзможно с несъществуващо вземане да се извърши прихващане с вземания
на ищеца. Ето защо, ищецът няма право да прихваща тези суми с вземанията си
за предходен период, както твърди да е направил във въззивната жалба.
Изравнителните сметки установяват само какъв е действителният размер на
задълженията на клиента за реално доставената топлинна енергия за процесния
период, които той дължи на ищеца, а този размер е без надначислената и
неплатена сума. Независимо от изложеното следва да се посочи, че ищецът не е
доказал да има вземания спрямо ответника за период преди процесния – такива
вземания не са били предмет на спора. С оглед изложеното, вземането за главница
за процесния период е именно в размера, посочен от неоспореното заключение на
СТЕ.
Въззивната жалба на ищеца в частта й относно акцесорния
иск за лихви за забава е бланкетна – в нея не са посочени никакви конкретни
оплаквания за неправилност на решението в тази част, и предвид извода на
въззивния съд за размера, до който главният иск е основателен,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в частта му по
акцесорния иск.
В обобщение, предвид
неоснователността на доводите, изложени във въззивната жалба, решението следва
да бъде потвърдено в обжалваната му отхвърлителна част, като правилно и
законосъобразно.
По въззивната
жалба на Д.Ф.К.:
С оглед
непреклудлираните доводи, изложени във въззивната жалба, основният спор по
делото пред въззивния съд се концентрира върху обстоятелствата дължи ли ответницата евентуално доставена
топлинна енергия в процесния имот за релевирания период и в случай че дължи такава – какви са действителното
количество и цена на същата, съотвено правилно и законосъобразно ли е
определена размер на същите от районния съд.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си
за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие.
В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
В процесния
случай не е спорно и от представения по делото нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 64, том 6, рег. № 8364, нот дело. №
985/2001 г. на нотариус Й.Л., с рег. № 263 на РН (л. 18 и сл. от делото пред
СРС), се установява, че ответницата е
собственик на топлоснабдения имот – апартамент № 80, находящ се в град
София, ж.к. *******. Като такъв, по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата
му за спора редакция, същата дължи цената на доставената в него топлинна
енергия за релевирания период, освен ако не установи, че ползвател на същия при
условията на ЗЕ по време на него е било трето по делото лице.
Съгласно
разясненията, дадени в горепосоченото тълкувателно решение, действително
клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ –
собствениците и титулярите на учредено вещно право на ползва, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. Процесната хипотеза не е такава. Ищецът твърди, че в
релевирания период имотът не е ползван от друго лице, като в предходен такъв е
ползван от Д.Д.Я., починала на 22.02.2012 г. Възражението във въззивната жалба,
че за част от процесния период – до промяната на партидата за имота на името на
ответницата на 01.02.2013 г.,
исковата претенция е следвало да бъде насочена към предишният й титуляр – Е.Я.,
от една страна е преклудирано – заявено е едва с въззивната жалба, а от друга е
недоказано, тъй като не се твърди и не се установява по делото посоченото лице
да е било клиент на топлинна енергия за имота съобразно разясненията, дадени
по-горе.
Относно количеството и размера на доставената
в имота топлинна енергия, районният съд правилно е основал изводите си на
приетото по делото и неоспорено заключение на съдебно-техническа експертиза,
което и въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изгответно.
Вещото лице е
посочило, че по данни от главните отчети и изравнителните сметки на фирмата за
дялово разпределение (ФДР) за процесния период в имота е имало два броя
радиатори с индивидуални разпределители на разходите за отопление и щранг лира
в банята с топлинна мощност 545,28 вата без ИРРО. На абоната е била начислена
топлинна енергия за отопление и такава, отдадена от сградна инсталация,
определена от ФДР между всички абонати, пропорционални на пълните отопляеми
обеми на имотите по проект. Топлинната енергия за БГВ е начислявана по
показанията на един водомер за топла вода. На 27.02.2013 г. е направен междинен
отчет, като е установено нерегламентирано ползване на топла вода в кухнята,
където е имало втори водомерен възел без водомер и мека връзка.на 10.06.2013 г.
е направен нов отчета, от който е установено, че абонатът не е ползвал
радиаторите. И двата документа са подписани. Във връзка с топлинната енергия за
БГВ е посочено следното: за подпериода 05, 2012 г. – 01, 2013 г. е начислена по
показанията на водомера в банята, за подпериода 02, 2013 г. – 04,2013 г.,
когато е установено наличието на втори водомерен възел и неправомерно ползване
на топла вода без водомер е начислена служебно на брой лице с разходна норма
140 литра на денонощие за 1 брой потребител, като по данни от междинния отчет
потребителите са били двама. Посочено е, че топлинната енергия, отдадена от
сградна инсталация и топлинната енергия за отопление са изчислени и разпределни
в съответсвие с действащата нормативна уредба. При разпределянето им има
допуснати неточности, но същите са в интерес на абоната. При определянето на
БГВ ищецът и „Т.С.” ЕООД не са съобразили изискванията на Наредба 16-334 и са
изчислили повече топлинна енергия, ощетявайки абоната с 517,20 лв., което е
взето предвид при определяне от вещото лице на цената на действителното
количество топлинна енергия в имота, която е посочено, че е в размер на
1 290,61 лв., за която сума
правилно е уважен предявеният иск за цена на доставена в имота топлинна енергия.
Неоснователно е
възражението на въззивника-ответник, че същата е изчислена неправилно поради
неизвършена в срок проверка на общия топломер. Съгласно заключението на СТЕ,
действително пропускането на 24-месечния срок за метрологична проверка е
нормативно нарушение, но от техническа гледна точка когато макар и след
нормативно определения срок заключението на оторизирания за проверка контролен
орган е „съответства”, следва да се заключи, че общият топломер е годно
средство за търговско измерване, т.е. няма основание да се приеме, че
топлинната енергия е неправилно измерена.
Недоказано
е и неконкретизираното възражение на ответника, че ищецът не е доказал
доставената топлинна енергия да е с качество по БДС. Данни в тази насока по
делото липсват. Възражението за неравноправност на клаузата от общите условия
на ответника за рекламация е неотносимо към предмета на спора, поради което не
следва да бъде разглеждано по същество и няма отношение към правилността на
решението в обжалваната част. Неоснователно е и възражението, че неправилно е
начислена топлинна енергия за БГВ за периода 02, 2013 г. – 04, 2013 г. По
аргумент от чл. 69, ал. 2 т. 2 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за
топлоснабдяването (отм.), изразходваното количество гореща вода в отделните
имоти се разпределяпри норма за разход на потребление на гореща вода от 140 л
на обитател за едно денонощие – когато не са монтирани индивидуални водомери за
топла вода, индивидуалните водомери за топла вода са повредени, имат нарушена
пломба или не е осигурен достъп за отчитане. В процесния случай през месец
февруари, 2013 г. е установено неправомерно ползване на топла вода, като
съгласно междинния отчет имотът е бил с двама обитатели. Не се установява и
противоречие между приложимата нормативна уредба и цитираните във въззивната
жалба директиви.
Въззивната жалба в частта й относно акцесорния иск за
лихви за забава е бланкетна – в нея не са посочени никакви конкретни оплаквания
за неправилност на решението в тази част, и предвид извода на въззивния съд за
размера, до който главният иск е основателен, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено и в частта му по акцесорния иск.
В
обобщение, с оглед неоснователността на непреклудираните доводи, изложени във
въззивната, липсата на нарушение на императивна материално правна норма и
съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния
съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора разноските,
направени в хода на въззивното производство, следва да останат в тежест на
страните така, както са ги сторили, предвид неоснователността и на двете
въззивни жалби (в този смисъл: определение № 90
от 20.02.2018 г.
на ВКС по ч. т. д. № 2332/2017 г., I т. о., ТК).
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 23827 от 28.01.2019 г.,
постановено по гр. д. № 13848/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС),
ІI-ро Гражданско отделение (II ГО), 75-ти състав.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.