Р Е Ш Е Н И Е
№ 33 29.01.2018 г. гр. С.В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С. ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
шестнадесети януари Година 2018
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
НИКОЛА КЪНЧЕВ
При
участието на секретаря СТОЙКА СТОИЛОВА като разгледа докладваното от мл. съдия
КЪНЧЕВ въззивно гражданско дело № 1500 по описа за 2017 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ ГПК.
В
законния срок е постъпила въззивна жалба от “Н.“ ЕООД чрез пълномощника – адв. Н.М.
– против Решение № 53 от 14.06.2017 г. на Районен съд – Г., с което са уважени
исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 КТ за общата сума от 8198.35 лв., с
правно основание чл. 82, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 124, ал. 1 КТ върху просрочените
задължения за трудово възнаграждение за сумата от 1558,99 лв. с правно
основание чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 769,95 лв. и с правно основание чл.
82, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 18,64 лв.
В
жалбата се взима становище, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
постановено в нарушение на процесуалните правила. Ищецът бил взел трудовото си
досие и вещото лице нямало достъп до тази документация при извършването на
съдебно-счетоводната експертиза. Твърди се, че ищецът работел в пункт за скрап,
имал достъп до всички помещения, бил плащал и на други работници. Ищецът
определил с колко пари бил ощетен, а съдът му присъдил цялата сума за периода,
съгласно експертизата, въпреки че увеличението на иска било незаконно. Ищецът
незаконно взел документи от пункта за скрап и поради това тези доказателства не
могли да бъдат представени.
Моли
се за отмяна на първоинстанционното решение.
В
законния срок е подаден отговор на въззивната жалба от Т.И.И.. Взима се
становище за неоснователност на жалбата. Никъде в отговора на исковата молба,
ответникът не посочил, че ищецът взел документи от помещенията на ответника.
Ответникът също така не оспорил експертизата и не представил доказателства, че
е платил трудовите възнаграждения на работника си. Ответникът имал достатъчно
време да организира защитата си и да доведе исканите от него свидетели.
Неотносимо към спора било обстоятелството, че ищецът се намирал в пункта за
скрап пет дни след като бил освободен от работа. Моли се оставяне в сила на
първоинстанционното решение и присъждане на правените пред въззивната инстанция
разноски.
След съвещание настоящият съдебен състав обсъди
изложените в жалбата и отговора към нея становища, провери гражданско дело № 241/2017
г. по описа на Районен съд – Г. и намери за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния срок, от
процесуално леги-тимирана страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт,
т.е. е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът
констатира, че първо-инстанционното решение е обжалвано от ответника в частта,
в която исковете са уважени. Следователно първоинстанционното решение е
необжалвано в частта, с която искът за заплащане на трудово възнаграждение за
месец ноември 2013 г., този за заплащане на лихва за забава върху посоченото
вземане, както и този за забава върху вземането за обезщетение за неползван
платен годишен отпуск са отхвърлени като погасени по давност и като такова е
влязло в сила.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част.
От представените по делото доказателства се
доказват, а и съдът приема за безспорни между страните, следните обстоятелства:
ищецът и ответникът са били страни по валидно трудово правоотношение, по силата
на което ищецът е полагал труд в качеството на работник или служител на
длъжност „Технически изпълнител“; трудовото правоотношение е било пре-кратено
на 01.10.2016 г.
От назначена и приета съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че трудовото възнаграждение, дължимо на Т.И.И. през
процесния период е било както следва: 224.63 лева за всеки от месеците ноември
и декември 2013та година; 63.54 лева за месец януари 2014та
година; 108.48 лева за месец февруари 2014та година; 170.28 лева за
месец март 2014та година; 232.09 лева за всеки от останалите месеци
през 2014та година; 243.74 лева за всеки от месеците през 2015та
година; 265.90 лева за всеки от месеците от януари 2016та година
включително до септември 2016та година включително. Установен е и
размерът на обезщетението за неползван платен годишен отпуск – 769,95 лв.
От представените от ответника молби за ползване
на неплатен отпуск, се установява, че през 2010та, 2011та,
2012та и април 2013та г. ищецът е ползвал неплатен отпуск
за различен брой дни през определени месеци.
От така установените факти, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно чл. 124 КТ, работникът е длъжен да
полага труд, а работодателят – да изплаща в уговорените срокове трудовото
възнагражде-ние. Съгласно уредената в чл. 8, ал. 2 КТ оборима презумпция,
добросъвест-ността при изпълнение на трудовите задължения се предполага до
доказване на противното. В настоящия случай от ответника не беше доказано
недобросъвестно изпълнение от страна на Т.И. на трудовите му задължения,
следователно настоящата инстанция счита, че такова не е налице и ищецът има
право да получи възнаграждението, което му се дължи в установения в трудовия
договор размер. В тежест на ответника е да докаже реалното плащане, за да се
приеме, че това му задължение е качествено изпълнено. От представените по
делото доказателства не се установи ответникът “Н.” ЕООД да е заплащал на Т.И.
дължащото му се трудово възнаграждение. Съгласно чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК е
недопустимо със свидетелски показания да се установява погасяване на установени
с писмен акт парични задължения. Тъй като трудовият договор е винаги такъв акт –
чл. 62, ал. 1 КТ – то изпълнението на задължението за заплащане на трудово
възнаграждение може да бъде доказано само с писмени документи. Такива не са
били представени пред първата, нито бяха представени пред настоящата инстанция.
Поради това ОС – С.приема искът с правно основание чл. 124 КТ за заплащане на
трудово възнаграждение за посочените в исковата молба месеци за доказан по
основание и в размерите, посочени с изменението на иска, направено с молба от
31.05.2017 г.
Искът за заплащане на лихва за забава върху
неизплатените трудови възнаграждения също е доказан по основание и размер.
Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, ако денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава с изтичането му. Съгласно чл. 270, ал. 2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща всеки месец, ако не е уговорено друго. В
представения по делото трудов договор или в допълнителните споразумения и
заповеди, с които той е изменян, не е уговорен различен срок за изпълнение.
Следователно трудовото възнаграждение за всеки месец се дължи на точно
установена дата – последния ден на съответния месец. Т.е. с настъпването на
първия ден на следващия месец, работодателят е бил в забава да изпълни
задължението си. Поради това съдът счита, че и тези искове са доказани, основателни
и следва да бъдат уважени в пълен размер.
Искането за обезщетение за неползван платен
годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, съдът също намира за доказано. Съгласно
посочената разпоредба при прекратяване на трудовото правоотношение работникът
има право на обезщетение за неползвания платен годишен отпуск. Твърдението,
посочено в отговора на исковата молба, че Т.И. е използвал напълно полагащия му
се платен годишен отпуск, не беше доказано по делото. Представените от
ответника молби за ползване на неплатен отпуск доказват точно това – че И. е
ползвал неплатен отпуск. Изводът, поддържан от ответника, че щом ищецът е
ползвал неплатен отпуск, значи вече е използвал платения си, не се споделя от
настоящата инстанция. Никой нормативен акт не урежда подобна презумпция и
следва да се докаже реално използване именно на платения годишен отпуск, като
тежестта за това пада върху ответника. Такова доказване не беше осъществено,
следователно искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ също се приема за
доказан и следва да бъде уважен в определения с приетата съдебно-счетоводна
експертиза размер от 769.95 лв. Тъй като това обезщетение се дължи при
прекратяването на трудовото правоотношение, КТ отново поставя определен момент
на неговата изискуемост, с изтичането на който, работодателят изпада в забава.
Това обосновава и претенцията за обезщетение за забава и върху тази сума за
периода от прекратяването на трудовото правоотношение – 01.10.2016 г. до
подаването на исковата молба – 27.12.2016 г. в размер на 18.64 лева.
По отношение на отхвърлената част на заявените
претенции първоинстанционното решение е влязло в сила и съдът не може да се
произнесе по тяхната основателност или размер.
Всички тези изводи са правилно установени и от
районния съд, поради което ОС – С.се солидаризира с мотивите му, като препраща
към тях без да ги преповтаря на основание чл. 272 ГПК.
По отношение
на разноските, съдът счита, че с оглед оставянето на въззивната жалба без
уважение, сторените такива от ответника следва да останат в негова тежест.
Искането на ищеца, формулирано в отговора, да му бъдат присъдени разноските
пред въззивната инстанция следва да се уважи. Пред настоящата инстанция от
пълномощника му беше представен списък за разноските по чл. 80 ГПК, както и
договор за правна защита и съдействие № 0209968, където е посочено, че е
заплатена сумата от 1000 лева в брой. Съгласно указанията, дадени в ТР № 6 от
6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., т. 1, когато адвокатското
възнаграждение е заплатено в брой, договорът е достатъчно доказателство за
извършването им и има характера на разписка. Т.е. разноските са редовно
заявени, доказани и следва да се присъдят в тежест на ответника.
В
заключение, ОС – С.намира, че решението на първоинстанционния съд, е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Водим
от всичко изложено и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд – С.
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 53 от 14.06.2017 г., постановено по гражданско дело № 241 по описа за 2017 г.
на Районен съд – Г., граждански състав.
ОСЪЖДА „Н.“ ЕООД, ЕИК ., с
адрес гр. М., ул. „Р.“ № ., представлявано от управителя Н. Т. К. да заплати на
Т.И.И. ЕГН **********, с адрес *** сумата от 1000 /хиляда/ лева – разноски по
делото пред въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 КТ за сумата от 8198,35 лева, пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.