№ 14956
гр. С 20.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДЙТ
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20211110131918 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Л. Ж. Д. с ЕГН ********** против "ПКБ"
ЕООД, ЕИК *****. Ищцата предявява главен иск за прогласяване нищожност на Договор за
потребителски кредит ПКС № 30040036557/17.10.2019 г. поради съдържащи се в него
противоречащи на закона, на добрите нрави или заобикалящи закона разпоредби. В
условията на евентуалност при отхвърляне на главния иск - предявява евентуални искове за
прогласяване нищожността на отделни клаузи, с които е уговорена договорна
възнаградителна лихва в размер на 41,00 %, ГПР 49,14 %, възнаграждение за допълнителна
услуга „Fast-Фаст“ и възнаграждение за допълнителна услуга „Flexy-Флекси“.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
ПКС № 30040036557/17.10.2019 г., по силата на който ответникът като кредитодател е
предоставил на ищеца като кредитополучател сумата от 5000 лв., която последният се
задължил да върне на 36 равни месечни погасителни вноски в размер на 240,54 лв. всяка,
като общият размер на сумата, подлежаща на връщане в края на периода възлизал на 8
653,50 лв. Поддържа, че в полза на ответника било уговорено допълнително възнаграждение
в размер на 1500 лв. за допълнителна услуга „Fast-Фаст“ и 2900 лв. за допълнителна услуга
„Flexy-Флекси“, като била предвидена и месечна вноска в размер на 122,23 лв., дължима за
целия период на кредита към основната вноска. Посочва, че така общото задължение по
кредита в края на периода било 13 058,50 лв., а общият размер на месечната погасителна
вноска бил 362,77 лв. Излага твърдения, че въпреки подписаната декларация, ответникът не
е предоставил на ищеца на хартиен или друг носител в ясна и разбираема форма на
български език информация във формата на стандартен европейски формуляр. Счита, че
предвиденият годишен лихвен процент по кредита в размер на 41.00% е необосновано
1
завишен, накърнява добрите нрави и злепоставя интереса на икономически по-слабата
страна в облигационното правоотношение, поради което клаузата от договора, с която
същият е определен, следва да се приеме за нищожна. Допълва, че уговорената лихва е
нищожна и на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 9а и т. 10 ЗПК. Посочва, че
клаузите в процесния договор за допълнителни услуги са нищожни на основание чл. 21, ал.
1 ЗПК, тъй като имат за цел заобикаляне на закона, а именно – прикриват задължение за
плащане на лихва. Счита, че с допълнителните услуги се цели да се заобиколи и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като по естеството си същите представляват печалба
за кредитора. Твърди, че в Общите условия към Договора за потребителски кредит не е
предвидена методика или начин за определяне на размера на цената на допълнителните
услуги, дали цената е фиксирана или зависи от някаква променлива. Приема, че клаузите за
допълнителни услуги са нищожни и на основание противоречие с добрите нрави, като сочи,
че е била задължена да ги приеме без предварително да ги е заявила. Предвид изложеното
моли за прогласяване на сключения между ищеца и ответника Договор за потребителски
кредит ПКС № 30040036557/17.10.2019 г. за нищожен поради заобикаляне и противоречие
на закона и добрите нрави, а в условията на евентуалност моли за прогласяване за нищожни
поради заобикаляне и противоречие на закона и добрите нрави на отделни клаузи от
процесния договор, с които се определя размерът на годишния лихвен процент, ГПР и
клаузите за допълнителни услуги. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
исковете като неоснователни. Оспорва твърдението, наведено с исковата молба, че на ищеца
не е била предоставена информация под формата на стандартен европейски формуляр.
Твърди, че възнаградителната лихва и ГПР са уговорени в съответствие се действащите
правни норми и не накърняват добрите нрави. Оспорва твърденията за недействителност на
възнаградителната лихва. Поддържа, че дължимото по процесните допълнителни услуги
възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия
кредит, не представлява разход по смисъла на ЗПК, респективно не следва да се включва
при изчислението на ГПР. Допълва, че допълнителните услуги предоставят на
кредитополучателя право да получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора
по отпускане на кредити, а са свързани с желанието, нуждата и конкретното финансово
състояние на ищеца. Оспорва сключеният между страните договор да има за цел
заобикаляне на закона. Оспорва твърдението на ищеца за противоречие с добрите нрави на
уговорените допълнителни услуги. Моли съда да отхвърли исковете и да му присъди
направените разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по
реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:
По делото не се спори и се установява от писмените доказателства по делото, че страните са
подписали договор за потребителски кредит № 30040036557 от 17.10.2019 г. и погасителен
план към него ведно с декларация за предоставени на хартиен носител документи от
17.10.2019 г. и Общи условия на ПКБ ЕООД към Договор за потребителски кредит. Не се
2
спори също така, че на ищцата е предоставена в заем сумата от 5000 лв., която се задължила
да върне на 36 равни месечни вноски. С договора, сключен между страните, изрично бил
уговорен годишен лихвен процент – 41 %, лихвен процент на ден – 0,11 % и че общият
размер на сумата, подлежаща на връщане в края на периода, възлизал на 8653,50 лв. В
погасителен план към договора била посочена дължимата обща месечна вноска по кредита в
размер на 240,54 лв, както и размерите на вноските за погасяване на главницата и на
лихвата.
Съгласно съдържанието на договора ищецът се съгласил да заплати за допълнителни услуги
– Fast – приоритетно разглеждане на стойност 1500 лева и Flexy – гъвкав погасителен план
на стойност 2900 лева. Възнагражденията за допълнителните услуги страните уговорили да
се заплащат на вноски заедно с погасителните вноски по кредита с месечен размер 122,33
лв.
Предвид посочените уговорки общото задължение по кредита и по закупените
допълнителни услуги възлизало на 13058 лв. а общият размер на месечната вноска – на
362,77 лв.
Спорно между страните е действителен ли е сключения между страните договор,
респективно клаузите му, уреждащи дължимост на възнаградителна лихва и възнаграждения
за допълнителни услуги, както и относно посочения ГПР.
За преценка валидността на процесния договор следва да бъде съобразена валидността на
отделните негови клаузи, които според ищеца са довели до нищожност на цялата сделка.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните
институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно
чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Видно от декларацията, представена от самата ищца с исковата молба, на същата е
предоставена информация във формата на Стандартен европейски формуляр, поради което и
съдът намира възраженията й неизпълнение на задълженията на кредитодателя по чл. 5, ал.
1 ПК за неоснователни.
В случая е спазена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е
сключен в писмена форма на хартиен по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В съответствие с чл. 11, ал. 2 ЗПК
общите условия са подписани на всяка страница.
Договорът има изискуемото съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК съдържание, вкл. реквизитите по т. 7-
12 и т. 20 ЗПК, които са приложими с оглед конкретните параметри и уговарянето на
3
фиксиран лихвен процент и които са задължителни за неговата действителност съгласно чл.
22 ЗПК. Посочен е общият размер на кредита – 5000 лева и условията за усвояването му
/чл.11, ал. 1, т. 7 ЗПК/. Съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1 , т. 9 и т. 11 ЗПК договорът
съдържа годишния лихвен процент по кредита, условията за прилагането му и условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. Поради това не е налице соченото от ищеца основание за нищожност на клаузата за
възнаградителната лихва, доколкото всички законоустановени реквизити относно нейното
съдържание се съдържат в договора.
Съгласно чл. 11, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва задължително да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая в договора е посочен ГПР –
49,14 % като от заключението на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите в размер на 49,14 % е
изчислен съобразно предвидената методика в Приложение №1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК.Следователно съдържанието на договора отговаря и на изискванията на чл. 11, т. 10
ЗПК.
С договора страните са уговорили годишен лихвен процент 41,00 %, който според ищеца
накърнява добрите нрави и злепоставя интереса на икономически по- слабата страна.
Уговорената възнаградителна лихва е насрещната престация на заемателя, съставляваща
възнаграждение за заемодателя за предоставеното ползване на заетата сума, поради което и
размерът на това възнаграждение следва да компенсира заемодателя за временното
лишаване от съответната парична сума, но да не води до неоснователното му обогатяване за
сметка на заемателя. Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят по договор за заем дължи на
заемодателя възнаградителна лихва, в случай че такава е уговорена, а съгласно разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, но такъв
подзаконов акт не е издаден. Законната лихва не е такъв максимален размер и страните
могат да уговорят възнаградителна лихва над нейния размер. Преценката дали дадена клауза
за уговаряне на възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави
следва да се извърши с оглед момента на сключване на договора и да е комплексна – като се
съобразят всички параметри на договора, вкл. срокът за връщане на заетата сума, наличието
на обезпечение, степента на поетия риск, размера на добросъвестно очакваната печалба и
разходите, които всяка страна се налага да извърши. Именно по тази причина и с
действащата нормативна уредба /чл. 19, ал. 4 ЗПК/ е предвидено ограничение в годишния
процент на разходите по потребителски кредити, но липсва нарочна норма за определяне в
абсолютен размер на максималния размер само на възнаградителната лихва. Съгласно чл.
19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на РБ .. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
4
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Именно общите разходи, цялата финансова
тежест, която потребителят понася за целия срок на договора на годишна база, преценена
при съобразяване общите положения, приети за релевантни с Приложение №1 към чл. 19, ал.
2 ЗПК, следва да е в рамките на приетия от законодателя максимален размер.
По този начин и възнаградителната лихва, макар и неограничена в абсолютен размер сама
по себе си, бидейки част от компонентите на ГПР, следва да е в размер, който да не води до
ГПР над петкратния размер на законната лихва. В случая в договора е посочен ГПР – 49,14
% като от заключението на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че посоченият в
договора за кредит годишен процент на разходите в размер на 49,14 % е изчислен съобразно
предвидената методика в Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Следователно
възнаградителната лихва с годишен лихвен процент 41 % в случая като разход за
потребителя по конкретния потребителски кредит не води до надвишаване на ГПР над
петкратния размер на законната лихва. В тази връзка съдът не споделя устното становище
на вещото лице, дадено в о.с.з на 20.05.2022 г., че при включване само на възнаградителна
лихва в ГПР, то ГПР следва да е равен на годишния лихвен процент. Видно от Приложение
№1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК ГПР се пресмята по формула, в която се съобразяват параметри,
които не изчерпват ГЛП, дори и при липса на други разходи по кредита. Самият алгоритъм
на изчисляване на ГПР предполага, че се взема предвид не процента, с който се изчислява
възнаградителната лихва, а нейният размер за срока на договора като се отчитат броя и
размера на усвоявания по кредита, броя и размера на погасителните вноски и интервала
между усвояването и датата на съответната погасителна вноска или плащане на разходи.
Касае се за аритметично пресмятане по законоустановена форумула, а не за механично
приравняване на проценти, като видно и от общодостъпни калкулатори на ГПР /напр.
Кредитен калкулатор - ГПР (calculator.bg)/ при уговорен годишен лихвен процент 41
пункта,анюитетни вноски и 36 месеца срок на кредита ГПР не е равен на ГЛП. Поради това
и неоснователни са възраженията за нищожност на клаузата, уговаряща размера на ГПР.
Предвид изложеното в случая съдът не счита за основателно възражението на ищеца, че
определеният размер на възнаградитената лихва противоречи на добрите нрави.
Действително договорната свобода на страните е ограничена от добрите нрави, но за да е
налице противоречие с тях уговорката следва да цели постигане на неприсъщ резултат на
конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на
другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в
гражданския и търговския оборот, какъвто настоящият случай не е. За този извод съдът
отчита конкретния размер на предоставената сума – 5000 лева, срока, за който тя е отпусната
– 36 месеца и обстоятелството, че определеният лихвен процент е годишен, а погасителните
вноски - анюитетни и при прилагането му възнаграждението на кредитора възлиза на сума в
размер на 3653,50 лева за целия срок на договора. Този размер не противоречи на добрите
нрави и с оглед необезпечеността на кредита, разходите, които прави заемодателя и риска,
5
който носи, а също и с оглед размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Както бе посочено конкретният размер на възнаградителната лихва при съобразяване
всички други условия по договора, не води до годишен процент на разходите над
петкратния размер на законната лихва и следователно не излиза извън присъщия за договора
за потребителски кредит резултат. На практика възнаградителната лихва, която не води до
ГПР над петкратния размер на законната лихва е имплицитно преценена от законодателя
като съответна на морала и добрите нрави, след като именно по този начин е приетата
императивна правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК с измененията на ЗПК, обн. ДВ, бр. 35 от
2014 г., в сила от 23.07.2014 г. Да се прецени, че самостоятелно размерът на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, а ГПР е в рамките на императивно
установения максимум противоречи както на смисъла на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
така и на логиката и икономическия механизъм на кредитното правоотношение по т.нар.
бързи необезпечени кредити. Следва да се обърне внимание и че в случая не става въпрос за
инцидентен заем между физически лица, а за сделка, по която едната страна се занимава по
занятие с кредитна дейност, т.е. присъщата и преследваната цел на договора за
кредитодателя е да реализира печалба, с която и да покрие разходите по организиране и
осъществяване на своята дейност. Правоотношението е двустранно, поради това и
преценката на уреждащите го договорни клаузи следва да отчита интересите и на двете
страни, а не само на дефинитивно приетата като по-слаба такава – заемополучателя.
Защитата на последния е проведена на законодателно ниво, като с измененията на ЗПК е
създадена достатъчна гаранция, че същият няма да бъде неоснователно ощетен и няма да
поеме валидно задължение, което го задължава да заплаща необосновано високи разходи,
вкл. за възнаграждение на заемодателя. В този смисъл нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК следва да
се възприеме, като закрепване на законодателно ниво на общоприетите критерии за
справедливост и насложилите се до приемането й морални правила.
Следва да се отчете и че няма основание да се приеме, че потребителят е поставен в по-
неблагоприятно положения от кредитодателя чрез използване на икономически по-силното
положение на търговеца при сключването на такъв вид договори. В случая с оглед
развитието на финансовите услуги, нуждата от кредитиране среща широк пазар, предлагащ
възможности за избор както на кредитодател, така и на условия и възможности, при които
да се усвоят средства. В процесния договор ясно е записан лихвеният процент, същият е
фиксиран за целия срок на договора и не е подлежал на промяна, като изрично е записана
сумата, която потребителят следва да върне – главница и възнаградителна лихва, като е
постигнато съгласие и относно размера и компонентите на месечните вноски в нарочен
погасителен план. При тази яснота на съдържанието на договорната връзка, встъпването в
нея и задължаването на потребителя е единствено израз на неговия свободен и информиран
избор, като няма основание да се приеме и че клаузата е нищожна поради неравноправност,
за каквато съдът следи служебно на осн. чл. 7, ал. 3 ГПК.
Предвид посоченото съдът намира, че не са налице претендираните основания за нищожност
на клаузата за възнаградителна лихва и за размер на ГПР – противоречие със закона и с
добрите нрави.
6
По отношение на клаузите, уговарящи възнаграждения за закупени пакети от
допълнителни услуги – Фаст и Флекси съдът намира следното:
С договора е уговорено ищецът да заплати допълнителни услуги – „Fast – приоритетно
разглеждане“ на стойност 1500 лева и „Flexy – гъвкав погасителен план“ на стойност 2900
лева.
Съгласно чл. 15.1 от Общите условия към договора за потребителски кредит
допълнителната услуга „Фаст“ е предоставяне на приоритетно разглеждане на искането на
потребителя за отпускане на потребителски кредит преди клиенти без закупена такава
услуга. Приоритетно разглеждане и изплащане на кредита по своята същност е дейност на
финансовата институция, свързана с усвояване на кредит. По-бързото разглеждане на
искането за кредита, по-бързото отпускане на исканата сума, по-бързото оформяне на
съответните документи са все действия, които са част от дейността по кредитиране и
разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл, това не е
допълнителна услуга, както формално е посочено в договора, а представлява действия,
които са присъщи на дейността по отпускането на всеки един кредит - разглеждане на
искането и изплащане на съответната сума.
Съгласно чл. 15.2 допълнителната услуга „Флекси“ е право на клиента да променя
погасителния си план при изпълнение на специфичните изисквания , описани в чл. 15.2.1 и
чл. 15.2.2 и чл. 15. 2.3. На клиента е предоставена възможност да поиска промяна на
погасителния план (отлагане, разсрочване на вноски и др. опции) с оглед положението си
(доходи, финансово състояние, конкретна нужда и т. н.), но са именно действия, свързани с
управление на кредита, изискващи съответно поведение и на двете страни по договора, а не
допълнителна услуга, без наличието на която длъжникът да няма право да поиска да
предоговаря условията по кредита си, в частност касаещи вноските по погасителния план.
Разпоредбата на чл.10а от ЗПК предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита (ал.2) и не
може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие (ал.3).
Следователно, законът не допуска възникване в полза на кредитора на вземания за
допълнителните такси за разглеждане на искането за кредит и за управлението му, поради
което и уговарянето на възнаграждения за такива, дори и формално непосочени като такси,
а като възнаграждения за допълнителни услуги, е в пряко противоречие с императивна
правна норма и е нищожно.
От друга страна когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Съдът намира, че уговарянето на възнаграждение за всяка от
услугите съответно за Фаст около 30 %, а за Флекси над 50 % от заетата сума, дори и да се
приеме за допустимо съгласно ЗПК, се явява нееквиваленто на насрещната престация на
заемодателя. Посочените клаузи за уговаряне на възнаграждение за допълнителни услуги
драстично нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на заемодателя. Резултатът от прилагане на всяка от посочените договорни
клаузи не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
7
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Поради изложеното, съдът
счита, че уговорките за посочените възнаграждения освен че противоречат на чл. 10а ЗПК са
в противоречие и с добрите нрави, поради което са нищожни и на това основание. Следва да
се обърне внимание и на обстоятелството, че е предвидено цената за допълнителната услуга
„Флекси“ да се дължи независимо от това дали са ползвани уговорените възможности. Това
поставя кредитополучателя в неравноправното положение да дължи цена за услуги, които не
ползва, на което съответства и реципрочното право на кредитора да събира цена за
непредоставени услуги. С тази клауза се въвежда на практика задължение на едната страна
по договора да заплати за правото да поиска изменение на договора, с което право тя
разполага и без да заплаща за това цена в размер на повече от половината от главницата по
кредита. За реалното изменение на условията по издължаване се изисква действие на
кредитора /т.е. съгласие с оглед предвиденото подписване на анекс по чл. 15.2.1.2, чл.
15.2.2.1 от ОУ/, което означава, че потребителят следва да плати предварително за
възможност, която изцяло зависи от волята на кредитора.
Следва да се отбележи, че клаузите се явяват и пряко насочени към заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като добавянето на разходите за
посочените услуги би формирало краен размер на ГПР, по-висок от петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на РБ .. При тези съображения и на това самостоятелно основание
нищожна е уговорката за всяка от посочените допълнителните услуги.
Нищожността на клаузите, предвиждащи възнаграждение за допълнителните услуги, не
обуславя нищожността на целия договор, тъй като договорът може да се прилага и без тези
клаузи и предвид размера на възнаградителната лихва следва да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части. Предвид посоченото искът за нищожност
на целия договор следва да се отхвърли. Неоснователни са евентуалните искове за
нищожност на клаузата, уговаряща възнаградителна лихва при годишен лихвен процент - 41
% и клаузата за размера на ГПР, но са основателни исковете за прогласяване нищожност на
клаузите за уговаряне възнаграждения за допълнителните услуги Фаст и Флекси на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10а , ал. 2 и ал. 3 ЗПК поради противоречие със
закона и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК поради заобикаляне на
закона, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
По разноските
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски в размер , съответен на отхвърлената част от исковете.
Страната е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., държавна такса в
размер на 522,34 лв., депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на 200 лв., от които
суми следва да се възложат в тежест на ответника разноски в размер на 408,94 лева, като се
приеме, че разноските се разпределят по равно по всеки от предявените обективно
съединени искове.
Неоснователно е възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца за производството, тъй като същото е в
8
минималния размер съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.7.2004г
На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК следва ищецът да заплати на ответника 60 лева от
общо 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда с оглед фактическата
и правна сложност на производството.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, 118-ти състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л. Ж. Д. с ЕГН ********** срещу "ПКБ" ЕООД, ЕИК *****
главен иск с правно основание чл. 26 , ал. 1, предл. 1, 2, 3 ЗЗД за прогласяване нищожност
на договор за потребителски кредит № 30040036557 от 17.10.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л. Ж. Д. с ЕГН ********** срещу "ПКБ" ЕООД, ЕИК *****
евентуални искове с правно основание чл. 26 , ал. 1, предл. 1, 2, 3 ЗЗД за прогласяване
нищожност на клаузите от договор за потребителски кредит № 30040036557 от 17.10.2019
г., с които е уговорена договорна възнаградителна лихва в размер на 41,00 % и ГПР в
размер на 49,14 %.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите на договор за потребителски кредит №
30040036557 от 17.10.2019 г., сключен между Л. Ж. Д. с ЕГН ********** и "ПКБ" ЕООД,
ЕИК *****, предвиждащи заплащането на възнаграждение за допълнителна услуга „Fast-
Фаст“ в размер на 1500 лева и възнаграждение за допълнителна услуга „Flexy-Флекси“ в
размер на 2900 лева.
ОСЪЖДА "ПКБ" ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С кв. "М",
бул. "Б" № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на Л. Ж. Д. с ЕГН ********** сумата 408,94 лева –
разноски за производството.
ОСЪЖДА Л. Ж. Д. с ЕГН ********** да заплати на „ПКБ" ЕООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: гр. С кв. "М", бул. "Б" № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата 60 лева
–разноски за производството.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9