Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, .....01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и
втори октомври през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 3467 по описа за 2020 г. по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 23655 от 26.01.2020г., постановено по гр.
д. № 81590/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 118
състав, е признато за установено на
основание чл.422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 4 ЗПК (отм.); вр.
чл 16 ЗПК (отм.) и чл. 99, ал. 4 ЗЗД в отношенията между страните, че П.Н.П. дължи
на „М.“ АД, сума в размер на 4 274,84 евро, представляваща непогасена
главница по месечни погасителни вноски с падеж от 30.07.2012г. до 29.03.2014г.,
по сключен между ответника и „Алфа Банк –клон България“ (сега „Юробанк
България“ АД) договор за потребителски кредит № 219-34/2009г. от 29.07.2009г., вземанията
по който са прехвърлени на заявителя с Приложение № 1 към договор за цесия от
23.06.2011г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
10.08.2017г. до окончателното плащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задъжение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 55167/2017г.
по описа на СРС, ГО, 118 състав, като искът е отхвърлен за разликата над сумата
от 4 274,84 евро до пълния претендиран
размер от 10 000 евро и за периода от 29.08.2009г. до 29.07.2012г., като
неоснователен.
С решението са
присъдени разноски, съобразно изхода на спора.
Срещу решението, в частта, в която искът е уважен,
е депозирана въззивна жалба от ответника П.Н.П., в
която се навеждат правни доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен
акт. В подкрепа на изложеното се поддържа, че първостепенният
съд неправилно е формирал извод, че процесната сума е предоставена и усвоена от
ответника, доколкото в производството доказателства в тази насока не са
ангажирани, а формулировките в договора уговарят единствено бъдещо предоставяне
на средствата. На следващо место се сочи, че недоказано в хода на
първоинстанционното производство е обстоятелството, ответникът да е надлежно
уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, което съществуване последният
отрича. Счита, че претендираните суми са изцяло погасени по давност, доколкото
при договора за банков кредит са налице периодични плащания по смисъла на
чл.111, б.“в“ ЗЗД и приложение намира кратката тригодишна давност. Искането
към съда е да отмени обжалваното решение в
атакуваната част, респективно предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна, посредством
надлежно упълномощен процесуален представител,
е подала отговор на въззивната жалба, в който
се поддържа становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Претендират се
разноски в производството в размер на 300,00 лева – юрисконсултско
възнаграждение по представен по реда на чл.80 ГПК списък.
Софийски градски съд,
II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената служебна
проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка.
В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват
факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на
чл. 272 ГПК.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
От приетия по
делото Договор за потребителски кредит № 219-34/2009 г. от 29.07.2009 г., сключен
между "Алфа банк-клон България" АД и П.Н.П., се установява, че
"Алфа банк-клон България" АД се е задължила да отпусне на
кредитополучателя П.Н.П. банков кредит за текущи потребителски нужди в размер
на 10 000 евро, който следвало да бъде погасен на 56 равни месечни погасителни
вноски, при заплащане на плаващ лихвен процент в размер на тримесечен ЮРИБОР
/EURIBOR/, считано от датата на първото усвояване на суми по кредита съгласно
публикуваната от Ройтерс стойност към съответната дата, плюс надбавка от 12,00
%. Крайната дата (падежът) на договора е 29.03.2014 г.
В
първоинстанционното производство по делото е прието, без възражение от
страните, заключение на съдебно – счетоводна експертиза, от което се установява,
че: 1). От извлечение с разплащателна сметка с титуляр П.Н.П. се установява, че
същата е заверена със сумата на предоставения кредит в размер на 10 000
евро на 29.07.2009г., като по този начин кредитът е изцяло усвоен. От предоставеният
кредит са изтеглени суми в брой в размер на 9 819,95 евро и са заплатени
такси в размер на 175,00 евро; 2). Към датата на прехвърляне на вземането –
23.06.2011г., дължимите суми по процесния договор са в размер на 12 015,83
евро, от които – 10 000 евро главница и 2 015,83 евро – договорна
лихва за периода от 29.08.2009г. до 23.06.2011г., съгласно погасителен план към
договора. Съгласно справка на банката, въз основа на която е цедирано
вземането, дължимите суми по процесния
кредит са в размер на 22 546,30 лева, или 19 558,30 лева – главница,
2 988,00 лева – лихви и такси. Сумата на вземането в размер на
22 546,30 лева е записана в Приложение № 1 към Договор за цесия от
23.06.2011г. Цесията е осчетоводена в счетоводството на „М.“ АД на 24.06.2011г.,
като е дебитирана сметка 4502/1 – „Цесии 2011“ със сумата, заплатена по
договора за цесия и е кредитирана сметка 503/6 – „разплащателна сметка в лева
Алфа банк“; 3). Общият размер на дължимите суми към 10.08.2017г. – датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед на изпълнение по реда на
чл.410 ГПК е в размер на 18 004,59 евро, от които 10 000 евро
главница, 1 527,74 евро – лихва по договора за цесия, 6 476,85 евро –
законна лихва за периода от 24.06.2011г. до 10.08.2017г., с левова равностойност
от 35 213,92 лева, 4). Разплащателната сметка на П.Н.П. е заверена със
сумата на предоставения кредит в размер на 10 000 евро на 29.07.2009г.,
като по този начин кредитът е изцяло усвоен.
Съдът възприема
изцяло направените от вещото лице по посочената експертиза доказателствени
(фактически) изводи, тъй като експертизата е изготвена компетентно и
добросъвестно, като експертът е изследвал пълно и задълбочено представените по
делото доказателства и е отговорил в пълнота на поставените му задачи, с оглед
което и настоящата инстанция постави неоспореното от страните в производството експертно
заключение в основата на доказателствени си изводи. Видно от същото е, че разплащателната
сметка с титуляр П.Н.П. е заверена със сумата на предоставения кредит в размер
на 10 000 евро на 29.07.2009г., като са изтеглени суми в брой в размер на 9
819,95 евро и са заплатени такси в размер на 175,00 евро, като по този начин кредитът е изцяло усвоен. Съобразно
изложеното, неоснователни са доводите на въззивника, че процесната сума не е
била предоставена и усвоена от ответника.
На следващо място,
правото си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество извлича от
представения по делото Договор за прехвърляне на вземания от 24.06.2011г., по
силата на който "Алфа банк-клон България" АД, в качеството на цедент,
е прехвърлил на „М.“ АД, в качеството му на цесионер, вземания на цедента към
трети лица, индивидуализирани по основание, размер и длъжник в Приложение № 1,
съставляващо неразделна част от договора.
За да произведе
цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД,
предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за
прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото
задължение - да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за
действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния
кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор
/цесионера/. Същевременно, получаването на уведомлението за цесията в рамките
на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник
съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД обаче не може да бъде игнорирано.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014
г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II ТО, съгласно което цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото
от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99,
ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
В този смисъл и
възражението на ответника, че като длъжник по договора не е уведомен по реда на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия, поради което и цесията няма действие
спрямо него, съдът намира за неоснователно. От представените пред първата
инстанция доказателства се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД с пълномощно с нотариална заверка на подписите от
24.06.2011г. по описа на З.Т.– нотариус рег.№ 438 на Нотариалната камара, с
район на действие СРС, като в изпълнение на разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД от
страна на „М.“ АД, в качеството на пълномощник на „Алфа банк – клон България“
АД, е изпратено до длъжника уведомление за извършената цесия с изх.№ YCL06708
от 29.05.2017г., получено лично от въззивника на 01.06.2017г., съгласно
представената разписка, като последното съставлява надлежно съобщаване на цесията
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което и осъщественото прехвърляне на вземането
поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В допълнение и
предвид релевираните във въззивната жалба оплаквания следва да бъде посочено,
че дори и да се приеме обаче, че преди завеждане на иска, длъжникът не е
получил уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършената цесия (доколкото
представеното по делото известие за доставяне е било оспорено), то това както
се установи е сторено и с връчване на препис от исковата молба, ведно с
приложените към нея договор за цесия, уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и пълномощно от цедента за цесионера. Ищецът е материалноправно легитимиран
да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи
да престира на него, а не на стария кредитор.
В конкретния случай
е установено съществуването на рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, сключен на 23.06.2011 г. между ищеца, в качеството на
цесионер, и „Алфа банк – клон България“ АД, в качеството на цедент. Видно е от
клаузата на чл. 2. 1. от договора, че по отношение индивидуализацията на
прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1,
съставляващо негова неразделна част и установяваща минималното съдържание по
договора за цесия. Вземането срещу ответника е индивидуализирано по посочения
начин, поради което следва да се приеме, че страните по договора за цесия са
постигнали съгласие относно съществените белези на конкретното вземане - правоотношението,
от което е възникнало и неговият размер.
На следващо място
следва да бъде отбелязано, че процесното вземане произтича от договор за
кредит, разновидност на договора за заем, а за вземания, произтичащи от договор
за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл. 110 и
чл. 111 от ЗЗД. В този смисъл е налице константна съдебна практика,
обективирана в решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011 г.,
IV ГО, решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV ГО,
решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III ГО и др. По
отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на
чл. 430, ал. 1 от ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по кредита
кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна
лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на
кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент
започва да тече давността по чл. 114 от ЗЗД, като е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. По изложените съображения съдът намира, че
задължението за плащане на усвоената заемна сума няма характер на периодично,
поради което не попада в хипотезата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, а се
погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, паради
което и възраженията на въззивника в противоположния аспект са неоснователни.
По отношение
релевираното от въззивника възражение за изтекла в негова полза погасителна давност
следва да бъде отбелязано, че давността се прекъсва на основание чл. 111, б.
"б" ЗЗД с предявяването на иск за вземането, в случая – от депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК, а именно - на 10.08.2017 г. Последното, ведно с уговорения между
страните срок за погасяване на задълженията – падежните дати на месечните
погасителни вноски, с настъпването на които вземането става изискуемо и от
които давността започва да тече, към датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД е изтекла за неплатените задължения
за главница по месечните погасителни вноски с падеж преди 10.08.2012 г. – т. е.
за периода от 29.08.2009 г. до 29.07.2012 г. За остатъкът от вноските за
периода от 30.07.2012 г. до 29.03.2014 г. в размер на 4 274,84 евро
(изчислени по реда на чл. 162 ГПК на база представения погасителен план),
давността не е изтекла и искът за тези суми и период е основателен и като такъв
правилно е бил уважен, респективно възраженията на въззивника в този аспект са
също неоснователни.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
По разноските:
При този изход на
спора право на разноски има въззиваемата страна. Същата е претендирала такива в
размер на 300,00 лева – юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен по
реда на чл.80 от ГПК списък. Съдът, при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, намира,
че размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ, следва да бъде определен в размер от 100 лв, която сума следва
да бъде присъдена.
Въззивникът следва
да бъде осъден на основание чл. 77 от ГПК, да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата от 167,15 лв., представляваща дължима държавна такса за
въззивното обжалване.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 23655
от 26.01.2020г., постановено по гр. д. № 81590/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 118 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
П.Н.П., ЕГН **********
с адрес ***, да заплати на "М."
АД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 100,00 лева –
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА П.Н.П.,
ЕГН ********** с адрес ***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
банковата сметка на СГС на основание чл. 78, ал. 7 ГПК сумата от 167,15 лева –
държавна такса за въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.