Р Е
Ш Е Н И Е
номер 92 09.10.2018
година град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На
осемнадесети септември 2018 година
В
публично
заседание в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АСЕН
ЦВЕТАНОВ
при участието на секретаря Д.С.,
като
разгледа докладваното от съдията, гражданско дело номер 77 по описа на
съда за
2018
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във
вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл.
33, ал. 1 ЗПК, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че с договор за паричен
заем № 2309324 от 18.05.2015 г. „Изи Асет Мениджмънт” АД е отпуснало на
ответника Н.Т.Х. потребителски кредит в размер на 800 лв., който бил изцяло
усвоен, срещу задължението за връщането му на 27 равни седмични вноски всяка в
размер от 32,93 лв., или общо дължима за връщане сума в размер на 889,11 лв.,
включваща главница от 800 лв. и дължимата договорна лихва в размер на общо
89,11 лв. Твърди, че при забава с над 30 дни в плащането на вноската ответникът
дължи такса от 9 лева за събиране на просрочените вземания, но не повече от 45
лв. за всички такси. Твърди, че на основание ЗПК на ответника била начислена
лихва за забава от 04.08.2015 г. до 27.10.2017 г. в размер на 106,13 лв. Твърди, че ответницата
се задължила в 3-дневен срок от подписване на договора да представи
обезпечение, което не било сторено, поради което ответницата дължала неустойка
за неизпълнение на това си задължение в размер на 511,92 лева. Твърди, че
ответницата е погасила до момента сума от 599 лв., отнесена за неустойка за
неизпълнение в размер на 208,56 лв., такса разходи – 45 лв., договорна лихва –
56,09 лв., главница – 289,35 лв. Твърди, че срокът на договора е изтекъл с
изтичане на падежа на последната вноска, а именно на 23.11.2015 г. и не е
обявяван за предсрочно изискуем. Твърди, че на 01.01.2017 г. било сключено
Приложение № 1 към рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., сключен между
ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД и кредитодателя „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с което вземането било прехвърлено с всички привилегии и
обезпечения. Твърди, че за извършената цесия изпратили уведомителни писма до
ответника на известните им адреси, но пратката не била потърсена от ответника,
като заявява, че ако ответникът оспори получаването на писмото, да се счита
същият за уведомен с исковата молба. Твърди, че за вземането е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 729/2017 г. на РС-Раднево, но
ответникът не бил открит и били задължени да подадат иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. Поради това иска да се установи вземането му
от ответницата по издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва
върху главницата от 27.10.2017 г. до изплащане на вземането. Претендира
разноски.
В
срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Н.Т.Х., чрез
особения представител адв. Т., в което се взема становище за допустимост на
иска, но се поддържа неговата основателност. Твърди, че към момента на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК ответницата не била уведомена за извършената
цесия от прехвърлителя на вземането, поради което цесията нямала действие
спрямо ответницата. Твърди, че при наличието на частно правоприемство, основано
на договор за цесия, прехвърлянето на вземането следва да е съобщено на
длъжника, преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Поради това твърди, че
вземането не било изискуемо към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Твърди, че с извършеното плащане на сумата от 599 лв. била погасена
главницата, тъй като била най-обременителна за ответницата съгласно чл. 76, ал.
1 ЗЗД. Навежда възражение за недействителност на клаузите за неустойка поради
прекомерност и поради уговарянето им в противоречие с добрите нрави. Твърди, че
неустойката била уговорена в размер на повече от 50 % от сбора на дължимите
суми, поради което санкционирала ответницата, но тя имала вторичен характер и
неизпълнението й не рефлектирало върху главното вземане. Твърди, че
разсрочването на неустойката на вноски противоречало на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавало принципа на справедливост и излизало извън типичните
функции на неустойката. Иска от съда да отхвърли исковете като неоснователни.
Съдът, като взе предвид исканията и
доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От представения по делото писмен договор за паричен заем № 2309324 от
18.05.2015 г. /л.6-10/ се установява, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника
Н.Т.Х. е сключен договор за потребителски кредит в размер на 800 лв., срещу
задължението за връщането му на 27 равни седмични вноски всяка в размер от
32,93 лв., или общо дължима за връщане сума в размер на 889,11 лв., включваща
главница от 800 лв. и дължимата договорна лихва в размер на общо 89,11 лв.,
съобразно погасителен план с падежи, посочени в т.2.5 на договора. От приетото
заключение на СИЕ е видно, че по този договор са правени погасявания, което
води на извод, че кредитът е бил изцяло усвоен от ответницата.
По отношение на тези обстоятелства няма оспорвания от страна на ответната
страна, като такива са сторени досежно уведомяването за цесията, с което
обосновава липса на действие на договора за цесия спрямо ответницата, съответно
липсата на материално правна легитимация на ищеца да търси от нея суми по
договора за кредит. Това обаче се оборва от представените от ищеца и приети
като писмени доказателства обратни разписки /л.66 и л.67/, от които е видно, че
ответницата на два пъти е получавала на дати 17.05.2018 г. и 18.05.2018 г.
писмото от „Изи Асет Мениджмънт” АД, чрез „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
за уведомяване за извършената цесия /л.65/. От това е видно, че ответницата е
била уведомена за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД в хода на производство по
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, което обстоятелство следва да се отчете съгласно
чл. 235, ал. 3 ГПК. Освен това е константна съдебната практика, че ответникът
се счита за уведомен за цесията и с получаване на исковата молба, независимо,
че ответницата не беше открита на адреса при многократните опити за призоваване
и връчване на съобщения и книжа /решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д.
№ 12/2009 г. на 2 Т.О./. Следва да се отбележи, че е без значение дали искът е
установителен или осъдителен, за да се приеме уведомяването на цесията и
приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК. В т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
се прие нещо различно от това дали е възможно уведомяването за цесията по време
на процеса, а именно дали е вземането ликвидно и изискуемо, което далеч не
зависи от уведомяването на цесията. Освен това със същото ТР се прие, че
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение в производствата по чл.
422, ал. 1 ГПК.
С оглед на това следва да се приеме, че е било сключено валидно
облигационно отношение между ответницата и третото за процеса лице „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с което ответницата е получила сумата от 800 лв. в заем срещу
задължението да я върне на интервали на седмични погасителни вноски с падежи
съобразно погасителния план от 25.05.2015 г. до 23.11.2015 г.
Съобразно приетото заключение на СИЕ ответницата е правила погашения по
кредита в общ размер на 599 лв. /554 лв. отнесени към погасителните вноски и 45
лв. отнесени за такса разходи/, които плащания са правени нерегулярно и в
разрез с посоченото в погасителния план.
По отношение на клаузата за неустойка и нейния размер съдът намира
следното:
В т. 4.1 на договора за паричен заем е уговорено, че заемателят в 3 дневен
срок от сключване на договора следва да представи обезпечение чрез двама
поръчители с определени параметри на тяхната платежоспособност или банкова
гаранция в полза на заемодателя за сумата по т.
2.7 от договора, т.е. 899,11 лв., със срок на валидност 30 дни след крайния срок
на договора. Няма данни по делото ответницата да е представила някое от
посочените обезпечения. Съответно в ал. 2 на същия договорен текст е постигната
уговорка, че при неизпълнение на това задължение заемателят да дължи като
неустойка сумата от 511,92 лв., която ще се разсрочва съобразно вноските на
погасителния план в размер на 18,96 лв. към всяка вноска /511,92 делено на 27
вноски е равно на 18,96/.
Следва да се прецени дали е налице отклонение на уговорената неустойка от
нейните типични обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая
съдът не намира основание неустойката да се явява уговорена в отклонение на
нейните типични функции. В търговската практика е установено да се дава
обезпечение за задължението чрез подписване на запис на заповед за цялото
задължение. В случая договорът не е бил обезпечен, което води до риск у
заемодателя при спиране на плащанията да не може да събере вземането си, тъй
като единствен задължен е само заемополучателя. Затова заемодателят е предвидил
опция за заемополучателя да прецени сам дали да представи обезпечението
предварително или последващо, с цел гарантиране на вземането на заемодателя.
Действително размерът на неустойката е около 60% от заетата сума, но това не я
прави прекомерна или недействителна в противоречие с добрите нрави. Това е
така, защото заемодателят чрез уговарянето на тази неустойка цели да обезпечи
вземането си в случай на преустановяване на плащането, което се е случило и по
въпросния договор за заем. Така уговорената неустойка не цели обогатяване на
заемодателя, а осигуряване на обезпечение срещу неизпълнението и като
алтернатива на непредставянето му обезщетяване на вредите от невъзможността да
се събере вземането от обезпечение. Липсата на обезпечение е риск за
заемодателя, който е логично да се гарантира чрез уговаряне на неустоечна
клауза, чието действие зависи изцяло от поведението на заемополучателя.
Друг е въпросът, че в случая ответницата не е предоставила обезпечението,
макар да е погасила частично задълженията си по договора със сумата от 599 лв.
От това пък е видно, че дори така уговорената неустойка не е възпрепятствала
ответницата, която е спряла и погашението на кредита, освен че не е
предоставила обезпечението в срок. Затова и съдът намира, че към датата на
сключване на неустоечната клауза същата не се явява в противоречие с добрите
нрави и не е нищожна, нито неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗПП вр. чл. 24 ЗПК. Поради това ответницата дължи на ищеца уговорената неустойка в чл. 4 от
договора в размер на 511,92 лв.
Следващо възражение на ответницата е досежно начина на погасяване на платените
от нея суми съобразно правилата на ЗЗД. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно
чл. 76, ал. 1 ЗЗД ако лицето, което има към друго няколко еднородни задължения,
не заяви кое от тях погасява с изпълнението си, което не е достатъчно да погаси
всички тях, се погасява най-обременителното за него задължение, а в случая за
ответника това е задължението й за главница, защото е най-голямо по размер, а
по делото няма данни ответницата да е заявявала кое от задълженията си към
ищеца погасява с внасяните парични суми. Но същевременно тази норма в случая е
неприложима, защото според същата длъжникът има право да избира кое свое
еднородно задължение към кредитора си да погаси, само ако плаща същото изцяло –
разноски, лихви и главница, а не и когато изпълнението му не е достатъчно да
погаси изцяло нито едно от еднородните му задължения към този кредитор. Това е
така, защото кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части
и в хипотезата на няколко еднородни задължения, макар всички те да са делими
съгласно правилото на чл. 66 ЗЗД. В този случай, ако кредиторът приеме такова
частично плащане, не извършилият го длъжник, а кредиторът има право да посочи
на какво основание го приема и само ако кредиторът не посочи в погашение на кое
задължение приема частичното плащане, тогава се погасява съответна нему част от
най-обременителното за длъжника задължение, а ако задълженията му са еднакво
обременителни – най-старото, а ако са възникнали едновременно – се погасяват
съразмерно (чл. 76, ал. 1 ЗЗД; Решение № 294 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр.д. №
1276/2012 г., IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). В случая обаче
ищецът се е възползвал от посоченото си право и е погасявал с постъпващите от
ответника парични средства, но недостатъчни да погасят всичките му задължения
по кредитните пера –главница, лихва, неустойка, а в този случай нормата на чл.
76, ал. 1 ЗЗД не може да намери приложение.
От заключението на СИЕ /виж таблицата на стр.3/ е видно, че плащанията са
правени нерегулярно и със забава, като до десетото плащане включително са
погасявани изцяло първите 10 вноски по погасителния план, като след това
оставащата сума е била недостатъчна да погаси вноската с пореден номер 11 и е
отнесена сумата общо към вноската.
Видно от заключението на СИЕ със сумата от 45 лв., част от платените от
ответницата общо 599 лв., е погасено задължение за такса разходи в този размер.
Тази клауза има характер на неустоечна клауза и е уговорена в т. 8 от договора.
В т. 8 от договора е постигнато съгласие между страните в случай, че заемателят
забави заплащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, то
заемодателят ще бъде принуден да направи разходи за събиране, изразяващи се в
изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на
телефонни разговори, посещения на адрес. В тези случаи страните се съгласяват
заемателят да дължи на заемодателя такса разходи в размер на 9 лв., като тези
разходи се начисляват за всеки следващ 30-дневен период, през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но
не могат да бъдат повече от 45 лв. С тази неустоечна клауза страните са се
договорили предварително, че при неизпълнение на задължението на заемополучателя
за погасяване на седмичните вноски със забава повече от 30 календарни дни, ще
се презумира извършването на разходи от страна на заемодателя за различни
фактическия действия по събиране на вземането, чиято еднократна стойност ще е в
размер на 9 лв., и ще продължава за всеки следващ месец с неизпълнено
задължение, като размерът на вредите е лимитиран до сумата от 45 лв., т.е. до 5
месеца. Тази такса няма характер на такса, свързана с усвояване или управление
на кредита, поради което правилото на чл. 10а, ал. 2 ЗПК не е приложимо по
отношение на нея. Макар и означена като такса разходи в договора, тази клауза
има характер на неустойка и не представлява такса или комисионна за
допълнителни услуги по договора за кредит съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Тази
клауза не е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП във вр. чл. 24 ЗПК, тъй
като не нарушава равновесието между правата и задълженията на страните, в
рамките на разумен размер е уговорена и цели обезщетяване на вредите от
неизпълнение на задълженията по договора от страна на заемополучателя. Тъй като
неизпълнението е продължило повече от 5 месеца, то е достигнат максималния
размер на неустоечната клауза за такса разходи от 45 лв. и с оглед настъпилия
падеж на вземането за тази неустойка ищецът е бил в правото си да избере с
постъпилата сума кое свое вземане да погаси, т.е. погасил е тази сума изцяло.
С оглед на изложеното и предвид заключението на СИЕ съдът намира, че ищецът
доказа наличието на вземането си по заповедта за изпълнение както следва:
главница в размер на 510,65 лв., договорна възнаградителна лихва в размер на
33,02 лв. за периода от 03.08.2015 г. до 23.11.2015 г., неустойка за
неизпълнение на договорното задължение за представяне на обезпечение в размер
на 303,36 лв. за периода от 10.08.2015 г. до 23.11.2015 г.
Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва върху забавената за плащане сума от датата на забавата. Тъй
като ответницата е в забава при плащане на седмичните вноски след 11-та
включително, с падеж 03.08.2015 г., то дължи обезщетение за периода след
04.08.2015 г. до 01.10.2017 г. /в този период е поискано обезщетението/.
Съгласно заключението на СИЕ размерът на обезщетението за забава е в размер на
106,13 лв. и в тази част искът също се явява основателен.
Като заключение следва извод, че следва искът по чл. 422, ал. 1 ГПК да се
уважи изцяло.
По разноските:
На ищеца следва да се присъдят разноските, сторени в заповедното и исковото
производство съобразно съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, като му се присъди държавна
такса в размер на 25 лв. за заповедното производство, държавна такса в размер
на 175 лв. за исковото производство, юрисконсултско възнаграждение за двете производства
в общ размер на 200 лв. съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК /50 лв. за заповедното
производство и 150 лв. за исковото производство/. Следва ответницата да бъде
осъдена за заплати като разноски и платеното възнаграждение от ищеца за
особения представител на ответницата в размер на 300 лв. и за платено
възнаграждение за вещо лице в размер на 240 лв.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н.Т.Х., ЕГН **********,***, дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, вписано в търговския
регистър с ЕИК *********, с адрес на управление гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, сграда лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл. 422, ал.
1 ГПК във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 33, ал. 1 ЗПК, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите:
510,65 лв. /петстотин и десет лева и 65
ст./ главница по договор за паричен заем № 2309324 от 18.05.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 27.10.2017 г. до окончателното погасяване
на задължението; сумата от 33,02 лв. /тридесет и три лева и 02 ст./,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 03.08.2015 г. до 23.11.2015
г.; сумата от 106,13 лв. /сто и шест лева и 13 ст./, представляваща обезщетение
за забава върху главницата за периода от 04.08.2015 г. до 01.10.2017 г.; сумата
от 303,36 лв. /триста и три лева и 36 ст./, представляваща неустойка за
неизпълнение на задължение по чл. 4 от договора за предоставяна не обезпечение,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 542/31.10.2017 г. по ч.гр.д. № 729/2017 г. по описа на РС-Раднево.
ОСЪЖДА Н.Т.Х., ЕГН **********,***, да заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с
адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, сграда лабиринт,
ет. 2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 940 лв. /деветстотин
и четиридесет лева/ разноски за производство за държавна такса, юрисконсултско
възнаграждение, възнаграждение за особен представител и за вещо лице.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: