№ 1707
гр. София, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110151932 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на П. П. М. против „фирма” ЕООД.
Ищцата твърди, че е страна по договор за паричен заем № (номер)/28.10.2020 г.,
сключен с „фирма“ АД. Сочи, че съгласно чл. 2 от Договора, се е задължила да върне сумата
по кредита в размер на 2383,68 лева, при сума на получаване 2000,00 лева и срок на кредита
от 26 вноски. Поддържа, че във връзка с чл. 4 от Договора за кредит, е сключила договор с
ответното дружество за предоставяне на поръчителство № (номер), по силата на който
трябвало да плати сумата от 1 828,32 лева, разсрочено на вноски, всяка от които в размер на
70,32 лева, като общото задължение по договора за заем и договора за поръчителство,
възлизало на сумата от 4 212 лева. Сочи, че е заплатила по двата договора главница 2 000
лева, лихва 383,68 лева и възнаграждение за поръчителство 281,28 лева. Счита, че договорът
за поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите нрави и в тази връзка излага,
че в случая е налице значителна нееквивалентност на престациите и злепоставяне
интересите на потребителя с цел извличане изгода на кредитора. Сочи, че договорът е
неравноправен по смисъла на чл. 143 ЗЗП, че е във вреда на потребителя и не отговаря на
изискванията за добросъвестност и справедливост, както и че води до неравновесие в
правата на страните. Счита, че договорът е неразбираем и не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването му. Излага, че са нарушени принципите
на съразмерност, добросъвестност и справедливост, тъй като сумата, която следва да се
заплати като възнаграждение е равна на над 80 % от отпуснатия кредит. Развива подробни
съображения, че в случая е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е ясно
как е формиран ГПР. Счита, че възнаграждението по процесния договор представлява скрит
добавък към възнаградителната лихва по договора за заем, поради което и следва да се
включи в размера на ГПР. Твърди, че е налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
1
4 ЗПК, за което отново развива съображения във връзка с това, че уговореният между
страните размер на ГПР не е действително прилаганият. Сочи също и че двете дружества са
свързани лица, доколкото едноличен собственик на капитала на ответното дружество е
заемодателят и твърди, че на практика възнаграждението по процесния договор,
впоследствие се разпределя като печалба на заемодателя. В заключение посочва, че целта на
процесния договор не е реално обезпечаване на договора за кредит, а получаване на
допълнително възнаграждение, което е уговорено по друго правоотношение единствено с
цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При тези твърдения моли съда да
прогласи нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № (номер), сключен
между страните и да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 1828.32 лева
/след допуснатото увеличение на иска/, представляваща недължимо платена по
недействителен договор за предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба до окончателно изплащане на сумата. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който предявените искове се оспорват. Ответникът развива подробни съображения в насока
за недопустимост на установителния иск, поради липса на правен интерес и твърди, че е
налице злоупотреба с право, както и че ищецът цели да се обогати с разноски. Сочи, че
ответното дружество е вписано като финансова институция в регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с предмет на дейност предоставяне на гаранционни
сделки по занятие. Именно поради това, в качеството си на търговец, ответникът следвало
да получава съответно възнаграждение по сключената от него гаранционна сделка. Твърди,
че процесният договор е сключен за обезпечаване на задълженията на заемателя, както и
поради възможността ответникът да получи възнаграждение, поради което счита за
неоснователно твърдението на ищеца, че договорът е лишен от правно основание. Оспорва
договорът да противоречи на добрите нрави и развива подробни съображения в насока, че
същият е израз на свободата на договарянето. Сочи също и че ищецът следва да докаже в
какво се изразява противоречието с добрите нрави и по-конкретно да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Не счита, че е налице
нееквивалентност на престациите, тъй като с процесния договор твърди, че е поел
задължение, което е изпълнил. Излага също и че съгласно чл. 4 от договора за заем, ищецът
е имал и други възможности за обезпечаване на договора. Подчертава, че доколкото
основният предмет на дружеството е сключване на гаранционни сделки, то няма как същите
да се извършват безвъзмездно. Във връзка с наведените твърдения от страна на ищеца за
нищожност на договора, поради противоречие с нормите на ЗПК и ЗЗП, излага, че същите не
следва да намерят приложение в случая, доколкото процесният договор не е такъв за кредит.
Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като прецени всички доказателства и доводи на
страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
2
следното:
Представен е договор за кредит № (номер) от 28.10.2020г., сключен между „фирма”
АД и ищеца, по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца паричен заем, срещу
задължението на М. да върне заетата сума, при условията на договора, както и погасителен
план.
Като доказателство по делото е приет договор за поръчителство № (номер) от
28.10.2020г., сключен между страните по настоящето дело, по силата на който ищецът се е
задължил да заплати на ответника
сумата 1828.32 лв., платими разсрочено на вноски. Представена е и справка за платените
суми по договора за поръчителство.
Други доказателства от значение за предмета на спора, в предвидения в
процесуалния закон срокове, не са ангажирани.
При така установените факти съдът приема от правна страна следното:
Сключеният между ищеца и “фирма“ АД договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит, като съгласно чл. 9
от ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността а услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Според ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи
е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави, се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. №
5477/ 2007 г., ВКС, V г. о., когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите
нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради
естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на
сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени
комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно
лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да
3
се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.
Видно от приетия по делото договор за предоставяне на поръчителство се установява,
че страните по делото са се съгласили „фирма“ ЕООД да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с „фирма“ АД, по силата на който лицето да отговаря солидарно пред
„фирма“ АД за изпълнението на всички нейни задължения, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по договора
за паричен заем, срещу възнаграждение в размер 1828.32 лв., платимо на разсрочени вноски
и дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем,
сключен с „фирма“ АД. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство „фирма“ АД е
овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението за плащане на
възнаграждение по договора.
Видно от събраните по делото доказателства договорът за поръчителство е сключен
във връзка с договор за потребителски кредит, сключен между ищеца и „фирма“ АД. От
представения по делото договор за паричен заем се установява, че „фирма“ АД се е
задължило да предостави на ищеца сумата 2000 лв., който е поел задължение за връщането й
в срока.
Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от посочените
обезпечения. От доказателствата по делото се установява, че договорът за поръчителство е
сключен от ищеца с ответника „фирма“ ЕООД в изпълнение на задължението си по чл. 4 от
договора за потребителски кредит, сключен с „фирма“АД.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 41,17%, като с това
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „фирма“ ЕООД,
което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
4
Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР – 41.17%, въпреки че е включен в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен.
На следващо място, съгласно чл. 138 от ЗЗД, поръчителят се задължава пред
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не получава възнаграждение и
само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на
такова. След извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на дружеството „фирма“ ЕООД е „фирма“ АД - кредитор
на ищеца. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството -
поръчител, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за
заем, сключен с „фирма“АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя,
кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Този извод се подкрепя и от факта, че
претендираното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство произтича от
договор, който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора „фирма“ АД. В
този смисъл със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е
уговорено по друго правоотношение и единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
Въпреки че договорът за кредит и договорът за предоставяне на гаранция, формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение, без друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на
договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за
обезпечаване вземанията на “фирма“ АД по процесния договор за потребителски кредит,
отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
Както беше посочено по – горе, в договора за заем ГПР е уговорен като при
включване на възнаграждението, предвидено по договора за предоставяне на
поръчителство, действителният ГПР значително би надвишил този размер. Така
потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва
да прави по обслужване на заема.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
5
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че е налице неоправдано разместване на
имуществени права, при което едно лице търпи значителна загуба, а друго се обогатява,
заобикаляйки императивни разпоредби на закона, поради което съдът приема, че
сключеният договор за поръчителство накърнява добрите нрави. Ето защо, предявеният иск
следва да бъде изцяло уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Вземането за връщане на дадено при начална липса на основание за получаването му
се поражда при следните предпоставки: даване и получаване на нещо, при липса на
основание за получаването, респ. даването. В тежест на ищеца е да докаже даването, респ.
получаването, а в тежест на ответника е да докаже основанието за задържането му.
Видно от представената справка ищецът е заплатил сумата от общо 1828.32 лв.,
представляваща вноски по договора за поръчителство. Това обстоятелство не се и оспорва
от ответника.
С оглед изложеното по – горе, ответникът не установи да е налице основанието да
задържи сумата от 1828.32 лв., след допуснатото увеличение на иска, поради което и този
иск следва да бъде уважен като основателен и доказан.
По разноските.
На основание чл. 38 от ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М.
сумата от 964 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ.
На основание чл. 77 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден за заплати по сметка
на СРС сумата от 146.27 лв., представляваща държавна такса, от заплащането на която
ищецът е бил освободен.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. П. М., ЕГН **********, с
адрес (град), (адрес) срещу „фирма” ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на
управление (град), (адрес), иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 143, ал.
1 и ал. 2, т. 19 вр. чл. 146 ЗЗП вр. чл. 22 ЗПК, че сключеният между страните договор за
поръчителство № (номер) от 28.10.2020г. е нищожен.
ОСЪЖДА „фирма” ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление (град),
6
(адрес) да заплати на П. П. М., ЕГН **********, с адрес (град), (адрес), на основание чл. 55
ал.1 ЗЗД сумата от 1828.32 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен
договор за поръчителство № (номер) от 28.10.2020г. , сключен между страните, ведно със
законната лихва от 21.09.2022г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „фирма” ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление (град),
(адрес) да заплати на адв. Д. В. М. – ПАК, (град), (адрес), на основание чл. 38 от ЗА сумата
от 964 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ.
ОСЪЖДА „фирма” ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление (град),
(адрес) да заплати на Софийски районен съд сумата от 146.27 лв., представляваща държавна
такса, от която ищецът е бил освободен.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7