Решение по дело №415/2019 на Софийски окръжен съд

                                                  Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е 

                                              гр. С., 17.01.2020 г.

 

                              В     И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р  О  Д  А

             

       Софийски окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав в публичното заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА

                                                                                     ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ

                                                                                                          ВАНЯ И.

 

при секретаря Ц.ка Павлова, като разгледа докладваното от съдия И. гр. д. № 415 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

          С решение № 51 от 05.04.2019 г., постановено по гр. д. № 174/2018 г. на Районен съд – гр. Е.П. е отхвърлен предявения от И.П.П. и Д.Л.П. срещу Т.Ц.И. и И.П.И. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на основание договор за покупко-продажба на наследство от 09.03.2016 г. на ½ ид. част от следния недвижим имот, находящ се в с. Л., община Е.П. -  УПИ с площ 550 кв.м., който по регулационния план на селото, утвърден със заповед № 0-197/1968 г. и изменен със заповед № 27/1992 г. съставлява имот пл. номер ХІ-107 в кв.23, заедно с построената в имота масивна жилищна сграда със застроена площ 25 кв.м., при съседи на имота: от две страни улици, УПИ 12-107 и УПИ 10-108, и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху посочения имот, както и искането с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 096, т. 2, рег. № 2271, дело № 262/2016 г. на нотариус С. Аврамов с район на действие РС – Е.П..

            Решението е обжалвано от ищците в първоинстанционното производство в частта, с която е отхвърлен предявения ревандикационен иск. В жалбата се излагат възражения срещу решаващия мотив на районния съд, обусловил извода му за неоснователност на предявения иск, а именно, че ответниците са придибили по давност процесния имот. Сочи се, че съдът неправилно е приложил материалния закон по отношение на института на придобивната давност, като изводите му не са обосновани от събраните по делото доказателства. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго от въззивния съд, с което ищците бъдат признати за собственици на претендираната ½ ид. ч. от процесния имот и ответниците бъдат осъдени да им предадат владението върху тази част от имота.

            С отговора на въззивната жалба въззиваемите оспорват същата. Излагат аргументи срещу направените в жалбата възражения срещу извода на съда за придобиване на процесния имот от тях по давност, във връзка с което излагат становище за законосъобразност на постановеното решение като краен резултат. Навеждат довод за допуснати от съда процесуални нарушения при определяне на предмета на доказване и разпределянето на доказателствената тежест във връзка с направените от тях възражения за нищожност и унищожаемост на договора за продажба на наследство, с който ищците се легитимират като собственици на спорния имот.

            За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

            Елинпелински районен съд е бил сезиран с предявени от И.П.П. и Д.Л.П. срещу Т.Ц.И. и И.П.И. искове за признаване за установено, че ищците са собственици на ½ идеална част от недвижим имот, находящ се в с. Л., а именно УПИ ХІ-107 в кв. 23 по плана на с. Л., при съседи: от две страни улици, УПИ ХІІ-107 и УПИ Х- 108, заедно с построената в него масивна жилищна сграда на един етаж със застроена площ около 25 кв.м. и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху него.

            В исковата молба се твърди, че на 09.03.2016 г. първата ответница е продала на първия ищец по време на брака му с втората ищца наследството, оставено от баща й Ц. Й. И.. Твърди се, че в придобитата от купувачите по този договор наследствена маса се включва ½ идеална част от УПИ, находящ се в с. Л., обл. Софийска, с площ 550 кв.м., съставляващ имот пл. № 107 в кв. 23 по плана на селото /според уточнителната молба от 28.02.2018 г. – УПИ ХІ-107 в кв. 23/, заедно с построената в него масивна жилищна сграда. Сочи се, че с посочения договор за продажба на наследство ищците са придобили притежаваната от наследодателя на първата ищца ½ идеална част от този имот. Твърди се, че след сключване на договора за продажба на наследство с нот. акт № 096, т. 2, рег. № 2271, дело № 262/2016 г. на нотариус С. Аврамов първата ищца – тяхна праводателка, е прехвърлила на втория ищец горепосочения недвижим имот, който не е бил нейна собственост, а е бил собствен на ищците на основание договора а продажба на наследство. Ищците твърдят /съгласно уточнителната молба/, че двамата ответници владеят процесния имот. С исковата молба ищците са отправили и искане за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК на горепосочения нотариален акт, с който първата ответница е продала на втория процесния имот.

            С подадения писмен отговор на исковата молба ответницата Т.И. оспорва всички изложени в исковата молба твърдения. Твърди, че не е сключвала цитирания в исковата молба договор за продажба на наследство. Излага възражение за нищожност на този договор като се позовава на следните основания за нищожност: липса на основание, липса на предмет, противоречие с добрите нрави, както и че същият  представлява съглашение по смисъла на чл. 152 от ЗЗД. В условията на евентуалност ответницата въвежда възражение за унищожаемост на договора като сключен при измама. Във връзка с това възражение ответницата твърди, че ищецът умишлено я въвел в заблуждение да сключи този договор като обезпечение за поетото от него обещание да й предостави паричен заем, но същият не й предоставил сумата по договора нито като цена, нито като уговорен по между им кредит. Ответницата излага и възражение за унищожаемост на договора като сключен поради крайна нужда и явно неизгодни условия, във връзка с което сочи, договорената в договора продажна цена е крайно ниска и значително надвишава полученото по договора, като тя била принудена да го сключи поради финансови затруднения, свързани със здравословното й състояние. Излага и възражение за неизпълнен договор, той като ищецът не бил изпълнил нито едно от задълженията си по договора, както и възражение за задържане. Навежда довод, че дори и да се приеме, че процесният договор не е нищожен или унищожаем, същият няма вещно-транслативен ефект по отношение на процесните имоти. Във връзка с това твърди липса на идентичност на описаните в исковата молба имоти с имотите по представените документи за собственост. Ответницата излага възражение за придобиване на имотите по давност в периода след 2000 г., когато е получила фактическата власт върху тях на основание устно дарение от майка й, поради което счита, че тези имоти не са били част от патримониума на баща й към момента на неговата смърт. В условията на евентуалност по отношение на последното възражение ответницата излага и възражение, че баща й не е бил собственик на тези имоти в посочения обем, тъй като не са били придобити от него в режим на СИО по време на брака му с майката на ответницата.

            С подадения от ответника И.И. отговор на исковата молба се оспорва предявения иск по аналогични с отговора на ответницата Т.И. съображения. Ответникът сочи, че е собственик на процесния имот на основание покупко-продажба от майка му – първата ответница.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното7

С определение от 10.06.1999 г. по гр.д. № 2062/1998 г. на Софийски районен съд е одобрена постигната между съделителите И. К. И., Ц. Й. И., Н. К. Н., Б. Ц. Н.а и А. И. К., по силата на която И. К. И. и Ц. Й. И. получават в дял застроено дворно място, находящо се в с. Л., обл. Софийска, с площ 580 кв.м., съставляващо парцел ХІ-107 от кв. 23 по плана на селото, заемащо южната част от имот пл. № 107 с лице на две улици, при съседи: от две страни улица, парцел Х-108 и А. К., заедно с построената в това място масивна жилищна сграда и метално бунгало.

Видно от удостоверение за наследници № 3312/21.02.2018 г. на СО, район „Л.”, И. К. И. е починала на 19.08.2009 г. и е оставила за свои законни наследници съпруга си Ц. Й. И. и дъщеря си – ответницата Т.Ц.И.. Съгласно удостоверение за наследници  № 1372/27.01.2016 г. на СО, р-н „Л.”,  Ц. Й. И. е починал на 23.08.2011 г. и негов единствен наследник е дъщеря му – ответницата Т.Ц.И..

            На 09.03.2016 г. между Т.Ц.И. и ищеца И.П.П. е сключен договор за продажба на наследство с нотариална заверка на подписите на страните рег. № 2011, т. І, № 104 на нотариус С. Тютюнджиев с район на действие СРС, с който Т.И. продава на И.П. наследството, оставено от баща й Ц. Й. И., срещу продажна цена от 10 000 лева, която сума според договора е била получена заплатена изцяло от продавача на купувача преди подписването на договора. В нотариалното дело се съдържа декларация на Т.И. с нотариална заверка на подписа й от същата дата, с която същата декларира, че са й известни недвижимите имоти на територията на СРС в качеството й на наследник на баща й Ц. Й. И., а именно: идеална част от ПИ с идентификатор № 68134.4366.32, находящ се в гр. С..

            Представен е нотариален акт № 57, т. ІІІ, рег. № 1462, дело № 316/10.11.2016 г. на нотариус Е. Градинарова с район на действие ЕПРС, с който Т.Ц.И. е призната за собственик на основание наследство и давностно владение на следния недвижим имот: урегулиран поземлен имот, находящ се в с. Л., обл. Софийска, с площ от 550 кв.м., който имот по регулационния план на селото, утвърден със заповед № 27/1992 г. съставлява имот пл. № 107, за който е отреден УПИ ХІ-107 в кв. 23, заедно с построената в имота масивна жилищна сграда на един етаж със застроена площ 25 кв.м., при съседи: от две страни улици, УПИ ХІІ-107 и УПИ ХІ-108.

            С нотариален акт № 96, т. ІІ, рег. № 2271, дело № 262/06.12.2016 г. на нотариус С. Аврамов с район на действие ЕПРС, първата ответница Т.И. е продала на втория ответник И.И. горепосочения недвижим имот.

            Съгласно скица № 176/12.02.2018 г., издадена от община Е.П., на УПИ ХІ-107 в кв. 23, този имот има урегулирана площ от 550 кв.м.. Посочено е в скицата, че регулационния план е утвърден със заповед № 0-197/68 г. и изменен със заповед № 27/1992 г.

            Съгласно показанията на св. М. Г., И. имал имот в с. Л., който около 2000 година му бил прехвърлен от родителите му Т. и П.. И. стопанисвал имота. Първоначално в имота имало само една ламаринена барака, която в последствие била надстроена от И.. Същият направил баня, тоалетна, тераса на горната стая и стълба, циментирал имота. Свидетелката сочи, че Т. от 2015 г. имала здравословни проблеми, взимала пари на заем за лечението си, включително и от свидетелката. Свидетелката разказва за случай около 08.03.2016 г., когато отишла в шивашкото ателие на Т., за да я помоли да й върне по-рани дадената й  зае от нея сума от 1800 лева, и заварила ищеца И.. Той предложил на Т. да й даде пари на заем, но трябва да подпише пред нотариус. Т. й споделила, че на другия ден ще вземе 10000 лева и ще й върне парите. След това Т. върнала на свидетелката парите, като й казала, че е подписала на И. пред нотариуса за заема и е взела сумата.

            Според показанията на св. Н. И., от повече от 10 години И. имал имот с къща в с. Л., която му била прехвърлена от неговите родители. Още от 2006 г. според свидетеля И. стопанисвал къщата, ремонирал я, направил пътека в нея, а към 2006 г. той живеел в имота.  През 2015 г.Т. имала здравословни проблеми, взимала пари на заем от различни хора. Свидетелят през 2015 г. два пъти дал на Т. в заем суми от по 3000 лева, ,които тя му върнала след около една година.

            Съгласно показанията на св. Х. Д., същият знае, че И. има имот в с. Л., в който първо имало малка къща, която впоследствие И. ремонтирал. Свидетелят е ходил за пръв път в имота през 2005 г. и помагал на И. в отводняването на къщата и двора. Тогава имотът бил ограден, а вторият етаж бил в груб строеж. И. изградил пристройка към къщата, направил тераса, барбекю, нова ограда.

            Съгласно показанията на св. М. Р., от 2014 г. Т. имала здравословни проблеми, във връзка с което била оперирана. Преди операцията по молба на Т. свидетелят изтеглил кредит от 200 лева, които дал на Т. за лечението й, която сума му била върната от Т..

            Според показанията на св. Д. С., тя познава И. от 2011 г., откогато живее с него на съпружески начала, и знае, че той има имот в с. Л., който му е бил даден от неговите родители, когато навършил 18 години. И. е правил ремонти в имота – направил оградата, барбекюто. Само И. е неговият братовчед, който наглеждал имота през зимата, имали ключ от имота. През 2015 г. Т. се разболяла от рак на гърдата, което наложило големи разходи за лечението й.

            Според заключението на СМЕ, извършено на база представената по делото медицинска документация на името на Т.И., при същата е установено наличие на туморно образувание на лявата млечна жлеза, по повод на което е постъпила за оперативно лечение в болнично заведение на 26.04.2016 г. Вещото лице е посочило, че предвид липсата на медицински документи относно налично страдание на ответницата Т.И. и прилагана терапия във връзка с него за периода преди сключване на договора за продажба на наследство на 09.03.2016 г., следва да се приеме, че към момента на сключване на този договор Т.И. не е била под въздействието на медикаменти.

            По делото са представени писмени доказателства за сключени между Т.И. и трети лица през 2015 г. договори за заем на парични суми.

           С оглед на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

          Предявени са искове с правно основание чл. 108 от ЗС – за признаване за установено, че ищците са собственици общо на 1/2 идеална част от недвижим имот, находящ се в с. Л., а именно УПИ ХІ-107 в кв. 23 по плана на с. Л., при съседи: от две страни улици, УПИ ХІІ-107 и УПИ Х- 108, заедно с построената в него масивна жилищна сграда на един етаж със застроена площ около 25 кв.м. и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху него. Исковете са допустими срещу двамата ответници предвид твърдението на ищците, че са собственици на претендираната част от имота на конкретно придобивно основание – договор за продажба на наследство, сключен с първата ответница, която впоследствие се е разпоредила с целия имот в полза на втория ответник, както и че двамата ответници упражняват фактическата власт върху имота без основание.

По предявен ревандикационен иск ищецът следва да докаже, че в негова полза е осъществено твърдяното придобивно основание, по силата на което той е придобил собствеността. В случай, че ответникът твърди наличие на правно основание за владението си, той следва да го установи в процеса.

Ищците основават претендираното от тях право на собственост върху процесната идеална част от имота на договор за продажба на наследство, сключен на 09.03.2016 г. между първия ищец по време на брака му с втората ищца от една страна, и първата ответница от друга, с предмет наследството на починалия баща на ответницата. От своя страна ответниците са противопоставили възражение за недействителност на договора за продажба на наследство, като са заявили следните основания за нищожност: липса на съгласие /в какъвто смисъл следва да се квалифицира твърдението, че първата ответница не е сключвала този договор и оспорва подписа/, липса на основание, липса на предмет, противоречие с добрите нрави, и представляващ съглашение по чл. 152 от ЗЗД. В условията на евентуалност са направили възражение за унищожаемост на договора – като сключен при измама, както и при крайна нужда и явно неизгодни условия.

Продажбата на наследство е договор, по силата на който лице - наследник прехвърля възмездно на едно друго лице съвкупността от права и задължения, който е придобил и притежава по силата на наследственото правоприемство. Съвкупността от права и задължения се прехвърля като едно неделимо цяло, без значение дали тази съвкупност включва и вещни права, стига да е спазена формата, предвидена в чл. 212 ал. 2 ЗЗД.

В подкрепа на направеното от ответницата оспорване на авторство на представения договор за продажба не са ангажирани доказателства, поради което следва да се приеме, че договорът е сключен от нея. Същият е сключен в изискуемата от закона форма за действителност по чл. 212, ал. 2 от ЗЗД. Ответниците не са изложили конкретни факти, на които основават заявените възражения за нищожност на договора поради липса на предмет, липса на основание и противоречие с добрите нрави. Преценявайки изложените в отговорите на исковата молба твърдения относно действителните отношения между страните по договора за продажба на наследство / а именно за сключен договор за заем на сума в размер на посочената продажна цена/, то тези обстоятелства са неотносими към основанията за нищожност „невъзможен предмет”, „липса на основание” и „противоречие с добрите нрави”. Ако се приемат изложените от ответниците твърдения, че „описаният имот не съществува”, и че „наследодателят не е притежавал такъв имот към своята смърт”, за обуславящи релевираното от тях основание  невъзможност на предмета по чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, следва да се посочи, че с оглед правната същност на договора за продажба на наследство по чл. 212, ал.1 от ЗЗД, имащ за предмет наследството като правна съвкупност, въпросът дали конкретен имот е бил част от наследствената маса няма отношение към действителността на договора за продажба на наследство. Дали претендирания имот е част от наследствените права на продавача на наследство е въпрос не на действителността на договора, а на вещно-правните му последици.  Що се отнася до твърдяната липса на основание на договора за продажба на наследство като типична непосредствена цел на сключването му, презумпцията по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД не е оборена по делото. Въпреки липсата на изрични фактически твърдения на ответниците досежно наведеното от тях възражение за нищожност на договора като сключен в противоречие с добрите нрави, ако се приеме, че същото се основава на нееквивалентност на престациите /в какъвто смисъл следва да се тълкуват твърденията им, че посочената в договора цена е крайно ниска/, следва да се посочи, че предвид предмета на договора за продажба на наследство, включващ съвкупност от права и задължения, и неговия алеаторен характер, въпросът за равностойността на престациите може да бъде изследван само при доказана установеност на всички активи и пасиви на наследството. В случая ответницата, която е направила това възражение, не е изложила никакви фактически твърдения относно предмета на наследствената маса, а е заявила само, че „даденото значително надвишава полученото”. Ако се приеме, че процесният имот изчерпва наследството, което е предмет на продажбата /доколкото твърдения за наличие на други имущества, придобити по наследство от Ц. И., не са изложени/, извод за нееквивалентност на стойността му и уговорената продажна цена не може да бъде направен, тъй като е видно, че продажната цена на наследството е повече от четири пъти по-висока от данъчната оценка на имота.  Следва да се посочи в тази връзка, че  нееквивалентността на престациите би могла да бъде приета като нарушаване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, само когато същата практически да е сведена до липса на престация.

Твърденията на ответниците, че волята на страните по сключения договор за продажба на наследство е била да се обезпечи предоставяне на паричен заем от купувача на подавачката по сделката, е относимо към хипотезата на чл. 152 от ЗЗД, предл. 2 от ЗЗД. Според тази разпоредба, съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, е недействително. Разпоредбата установява частен случай на нищожност поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.Страната, която твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл.152 от ЗЗД за обезпечение на заем, следва да установи съществуването на заемното правоотношение, за което са допустими всички доказателствени средства. В случая от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за съществуването на заемно правоотношение между страните по процесния договор за продажба на наследство, нито за връзката между уговорен или предоставен от купувача на продавача заем с този договор като обезпечение на връщането на заемната сума. Договор за заем не е представен по делото, а от събраните по делото гласни доказателства /в частност показанията на св. М. Г./ не може да се установи по категоричен начин, че ответницата е сключила процесния договор за продажба, за да гарантира връщането на такъв заем от страна на ответницата.

С оглед на горното, процесният договор за продажба на наследство не е нищожен на сочените от ответниците основания.

Неоснователно е и направеното възражение за унищожаемост на договора по чл. 29 от ЗЗД /като сключен при измама/ и по чл. 33 от ЗЗД /като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия/.

По отношение на възражението за сключване на договора за продажба на наследство при измама, следва да се посочи, че изложените от ответниците във връзка с това възражение фактически твърдения за сключване на договора като обезпечение на уговорен между страните заем, са относими към релевираното от тях основание за нищожност по чл. 152 от ЗЗД, осъществяването на което не е доказано по делото по изложените по-горе съображения.

Възражението за унищожаемост на договора на основание чл. 33 от ЗЗД – като сключен поради крайна нужда и явно неизгодни условия, е допустимо в настоящия случай, доколкото същото се противопоставя на претенция за изпълнение на договора за продажба на наследство чрез предявяване на иск за предаване на владението, а разпоредбата на чл. 32, ал. 3 от ЗЗД, предвиждаща възможност за релевиране на унищожаемостта чрез възражение, е относима към всички предвидени основания за унищожаемост. За да е налице основанието по чл. 33 от ЗЗД, следва да са налице кумулативно две предпоставки – крайна нужда, обусловила сключването на договора, и явно неизгодни условия на същия. За да се квалифицира като „крайна нужда”, липсата или недостатъчността на материални средства у сключващия сделката следва да е довела до невъзможност същият да задоволява своите основни житейски потребности или на лица, на които той дължи полагане на грижи и заплащане на издръжка. Представените доказателства за сключени през 2015 г. от ответницата няколко договора за заем на парични суми, както и за извършена на 26.04.2016 г. /след сключването на договора за продажба на наследство/ операция на ответницата Т.И.,  не могат да обусловят извод за нужда от средства, която да бъде квалифицирана като крайна. По делото няма данни за необходимост от извършване на разходи от ответницата във връзка със здравословното й състояние преди сключване на процесния договор. Представените медицински документи датират от период след сключването на договора, а няма данни за провеждано лечение преди този момент, както е посочено и в заключението на СМЕ. Не са налице доказателства за липса на възможност на ответницата да осигурява основните си жизнени потребности към момента на сключване на процесния договор. Фактът за наличие на взети назаем суми от трети лица не може априори да обоснове извод за сключването на договора поради крайна нужда. По делото не се твърди, а не се и установява от доказателствата по делото, ответницата към този момент да не е разполагала с никакви доходи, необходими за посрещане на елементарните й нужди. Видно е от събраните по делото доказателства, че същата е работела в периода преди сключване на договора в собствено шивашко ателие.  Не са налице доказателства същата да е полагала грижи за член от семейството, изискващи разходи за издръжка. Относно втората предпоставка на унищожаемостта по чл. 33 от ЗЗД – сделката да е сключена при явно неизгодни условия,  важат направените по-горе изводи във връзка с възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави, основано на неравностойност на престациите по договора.

С оглед на горното се налага извод, че договорът за продажба на наследство, на който ищците се легитимират като собственици на претендирания от тях имот, не страда от твърдените от ответниците пороци и същият е действителен.

С оглед приетата действителност на договора за продажба на наследство, следва да се разгледа възражението на ответниците за липса на вещно-прехвърлително действие на процесния договор за продажба на наследство досежно недвижимия имот, предмет на предявения ревандикационен иск.

Обект на договора по чл.212 ЗЗД са всички права и задължения на наследодателя, който са били налице към момента на откриване на наследството и са приети от наследника-продавач. Продажбата на наследствени права е продажба на всичко, което влиза в наследството на определено лице като съвкупност от права и задължения, без да се посочват нейните съставни елементи. Поради това наследникът трябва да обезпечи на купувача цялостния състав на наследството към момента на откриването му /чл. 213 от ЗЗД/. С това на купувача е гарантирана възможността да упражнява купените от него права в онези рамки, в които наследникът продавач сам е могъл да ги упражни. Прехвърлителният ефект на продажбата на наследство обхваща само тези права и задължения, които наследникът е имал в качеството си на наследник по времето на откриването на наследството.  С оглед на тази правна същност на договора за продажба на наследство и предвид направеното от ответницата Т.И. възражение, че този имот не е бил част от патримониума на баща й към момента на смъртта му, за да е основателен предявеният ревандикационен иск, следва да се установи по несъмнен начин, че имотът е придобит от тази ответница именно на основание наследяване, т.е. че същият е бил част от полученото от нея наследство. Ответницата е възразила, че е придобила целия имот на основание на самостоятелно основание - придобивна давност, изтекла към средата на 2009 г.

За придобиването по давност е необходимо да бъде установено владение върху имота с признаците по чл. 68, ал. 1 от ЗС, и това владение да е продължило в определения от закона срок по чл. 79 от ЗС. Съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС, владението е упражняване на фактическата власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, а в чл. 69 е въведена оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя.

За да е налице владение по смисъла на горепосочената разпоредба е необходимо позоваващия се на придобивна давност да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху имота лично или чрез другиго непрекъснато, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.

В случая по делото е установено, че процесният имот е бил придобит от родителите на ответницата Т.И. – И. К. И. и Ц. Й. И., на основание съдебна делба, извършена с одобрена на 10.06.1999 г. спогодба. От показанията на всички разпитани по делото свидетели се установява еднозначно, че този имот винаги е бил ползван само и единствено от сина на Т.И. – втория ответник И.И., който е извършил ремонти и преустройства в него. Според свидетелите, този имот  бил прехвърлен от родителите на И.И. около 2000 година. Според показанията на св. Д. С., ответникът получил този имот, когато навършил 18 години. С оглед на всички гласни доказателства по делото следва да се приеме за установено, че ползването на процесния имот е било предоставено на ответника И.И. от неговите родители, а същият не е установил фактическата си власт върху него самоволно. Предоставянето на имота за ползването му от ответника И.И. от неговата майка – първата ответница, е израз на установено от нея владение върху имота чрез осъществяване на фактическата власт върху него от друго лице, а именно нейния син. Чл. 69 от ЗС изрично сочи, че фактическата власт може да се упражнява не само лично от владелеца, но и „чрез другиго”. В тази хипотеза е необходимо владелецът да има намерение да държи вещта чрез това лице, както и  другото лице да има намерението да държи вещта не за себе си, а за владелеца. От съвкупния анализ на събраните доказателства се налага именно такъв извод – че първата ответница е владяла имота в периода от 1999 г. чрез втория ответник, който е държал имота за своята майка. Това владение е било явно, необезпокоявано и непрекъснато. Същото е упражнявано с намерение за своене на имота предвид презумпцията на чл. 69 от ЗС. Доколкото фактическата власт върху имота е била установена от ответницата върху изцяло чужд имот, от момента на установяване на фактическата власт с посочените признаци, тя има характер на владение. Давностният срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС за придобиването по давност на имота от ответницата Т.И. е изтекъл към средата на 2009 г. Не са установени по делото обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране на давностния срок по чл. 81 и 84 от ЗС, вр. чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД. С оглед на това следва да се приеме, че оветницата Т.И. е придобила правото на собственост върху целия процесен имот на основание придобивна давност, изтекла преди откриване на наследството на Ц. Й. И. със смъртта му през 2011 г. . Без значение за този извод е обстоятелството, че ответницата И. се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка за имота едва през 2016 г. Снабдяването с констативен нотариален акт е способ за позоваването от страна на владелеца на изтеклата в негова полза придобивна давност, но позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а само процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Без значение в настоящия случай е и изследването на въпроса дали давността е изтекла по време на брака на ответницата, при което правото на собственост се придобива съвместно от двамата съпрузи при условията на СИО. Релевантен за изхода на настоящия спор е единствено въпросът дали правото на собственост върху имота е част от наследствените права на продавачката по процесния договор за продажба на наследство, от който ищецът - купувач черпи претнираното от него право на собственост.

С оглед на горните съображения, изводът е, че процесния имот не е придобит от ответницата Т.И. на основание наследствено правоприемство от Ц. И., а е придобит от нея на самостоятелно първично правно основание. Този имот не е част от наследствените права на ответницата, придобити в резултат на наследяването на Ц. И.. С оглед на това сключеният от нея на 09.03.2016 г.  договор за продажба на наследство с първия ищец няма прехвърлителен ефект досежно процесния имот и същият не може да легитимира ищците като собственици на този имот.

С оглед недоказването ищците да са собственици на процесния имот, предявените от тях искове по чл. 108 от ЗС са неоснователни и следва да се отхвърлят.

 Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

 

          Воден от горното, Софийски окръжен съд

                 

                                                           Р  Е  Ш  И:

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 51 от 05.04.2019 г., постановено по гр. д. № 174/2018 г. на Районен съд – Е.П..

 

   Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването на препис от него.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                           2.